Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.07.2013 20:44 - Юридическото разбиране за живота пред съда на Св. Писание и Св. Предание
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 854 Коментари: 0 Гласове:
0



Юридическото разбиране за живота пред съда на Св. Писание и Св. Предание
 
 Автор: Мчк Михаил Новоселов

http://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100522/catid,281/id,17484/view,article/


Себелюбието като основа за юридическото разбиране за живота

Себелюбецът живее за себе си, поставя собственото си аз в центъра на света, от гледна точка на това аз оценява всичко, което се случва в личния му и в обществения живот. Целта му е собственото благополучие, висше благо за него е наслаждението под формата на чувствени удоволствия, на някакъв вид нирвана или подобен род неща.

Грехът (който в същността си е себелюбие) доставя наслаждение в този живот и, заедно с това, причинява неизмеримо повече страдания в отвъдното – установеният от Бога порядък в света се оказва пагубен за себелюбието и по необходимост води към наказание. Себелюбецът като такъв, разбира се, няма отношение към правдата или неправдата на този световен порядък. Нещо повече, той с цялото си същество е готов да се възмути от него, да протестира против това ограничение за своето аз, чийто желания смята за закон. Но като себелюбец не може да не желае да избегне горчивата участ, до която води неразкаяното противостоене на враждебния световен порядък. И ето че той започва, както сам казва, да се спасява, т. е. с голямо съжаление да отсича любимите си и скъпи желания, да изпълнява закона, положен от Бога, като го изпълнява именно поради това, че противозаконното се оказва в крайна сметка неизгодно за него, без обаче да престава да бъде желано и приятно. В душата си себелюбецът е враг на Бога (Рим. 8:7) и иска да слуша своя отец – човекоубиеца (Иоан 8:44). Готов е да ухапе милващата го ръка (да си спомним юдеите, избиващи пророците и убиващи с камъни пратените при тях, да си спомним разпнатия Иисус Христос). Но той – себелюбецът – трепери пред Бога, тъй като знае, че Бог е всемогъщ, че всичко и самият себелюбец е в Неговите ръце, че от Бога, следователно, не можеш да се скриеш. Принуден е да се подчини на волята Му от собствена изгода. Затова и се подчинява, но като роб, с вътрешно отвращение и ропот, подканван с бич, или като наемник, воюващ заради изгода, заради награда.

Така настроеният човек, естествено, не може никак да разбере тази свобода на чедата Божии, която донесе Иисус Христос, това помирение с Бога, което ни възвестиха апостолите: душевният човек не може да служи на Бога с дух и истина (Иоан 4:23), той съди за всичко по душевен начин (1 Кор. 2:14). Като идва при Христос той не желае чак толкова да научи от Него как да живее, за да живее живот истински, но преди всичко иска да узнае, каква полза ще му донесе това следване на Христос. Ето защо, като слуша за спасението, той усвоява от тази блага вест преди всичко нейната външна страна – избавлението от бедствия, от вечна погибел и получаването на вечно блаженство – и не забелязва другата, много по-съществената страна на това спасение, не забелязва, че за бедствие тук се смятат не страданието и мъките, а грехът – че висшето благо тук е в самата тази воля Божия, против която с такава ревност се възмущава самолюбивата му природа. Той мисли само за това, че ще се наслаждава, а в какво – дори и не пита.

Но ако всичко се заключава само в блаженството само по себе си, в изгодата, то съвсем естествено е да попитаме: за какво все пак човек получава тази изгода? Няма ли да е несправедливо да бъде награден с блаженство, когато с нищо не го е заслужил? Христос учи, че се спасяват само тези, които вършат добро. Следователно, заключава човекът, доброто е тази такса, определена от Бога, за която Той го дарява с вечен живот. Защо Бог предпочита такова, а не друго поведение, себелюбецът не може да разбере – той изпълнява желанията на своето аз само защото му е приятно да го прави, защото го желае и поради това си представя, че и Божият закон е същото такова безпричинно (злонамерено) деяние на Вседържителя. Разбира се, такава безпричинна воля човек не може да обича, както не може да обича и самия Вседържител. От Него той само се страхува, а волята Му изпълнява против желанието си. Следователно неговите трудове, принесени при изпълняването на волята Божия, не могат да имат силата и значението на безкористна жертва за Бога – на жертва любяща и благодарствена. За човека тези трудове са тегло и робско иго. Ето защо, той не може да ги пожертва и иска да бъде възнаграден, така както постъпва и всеки наемник. Делата в очите на човека получават значението на заслуги. Така, правовата (юридическата) представа за спасението е най-понятна и удобна именно за егоистично (себелюбиво) настроените. Но как се отнасят към нея свещените източници на нашата вяра – Св. Писание и Св. Предание?

Следи от юридическото разбиране в Св. Писание и в Св. Предание

Ако подходим към тези източници предубедено и започнем да изваждаме от тях отделни думи и изречения, без да се съобразяваме с основната мисъл в тях, то, разбира се, можем да намерим достатъчно основание за юридическата представа в самото Св. Писание и Св. Предание.

Господ Иисус Христос често насърчава Своите слушатели към една или друга християнска добродетел, към християнско поведение въобще, като акцентира, че само за такова поведение се въздава награда на небесата.

„Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят; инак, няма да имате награда при Небесния ваш Отец. И тъй, кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерите по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците. Истина ви казвам: те вече получават своята награда. А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве…” (Мат. 6:1-4).

Или известните думи за чашата студена вода, дадена в името на пророка или на ученика: „Който приема пророка, в име на пророк, ще получи пророческа награда; и който приема праведника в име на праведник, ще добие праведнишка награда. И който напои едного от тия малки само с чаша студена вода в име на ученик, истина ви казвам, няма да изгуби наградата си” (Мат. 10:41-42).

Светите апостоли също често прибягват към тази форма на изказа и също в тези случаи, когато е необходимо да насърчат някого в добродетелта. Небесната награда се сравнява с награда на състезание, с венеца на победителите.

„Не знаете ли, че, които се надтичват на игрище, всички тичат, ала само един получава наградата? Така тичайте, за да постигнете целта. Всеки, който се подвизава, от всичко се въздържа: те – за да получат тленен венец, а ние – нетленен” (1 Кор. 9:24-25; срв. Гал. 5:7; Фил. 3:14; 2 Тим. 4:7-8; 1 Петр. 5:2-4 и др.). За да удържат християните от всеки порок, те посочват наказание, което от Господа ще постигне всички грешници: „Тази е волята Божия: да бъдете осветени, да се въздържате от блудство, всеки от вас да умее да запазва своя съсъд в светост и чест, а не в похотна страст, както и езичниците, незнаещи Бога, и да не престъпничи и измамва в това нещо брата си; защото Господ отмъщава за всичко това, както и по-преди ви говорихме и свидетелствахме” (1 Сол. 4:3-6). Тези и подобни места се ползват, за да бъде оправдано правовото разбиране за нравствения живот. Впоследствие ще видим, доколко това е вярно.

Подобни пасажи намираме и в светоотеческите творения. Отците на Църквата със същата тази цел, да обосноват правенето на добро, да приканят към него, понякога прибягват до подобни сравнения. Такава е например аналогията за покупко-продажба: „Би трябвало – казва св. Григорий Нисийски – като се подкрепяме с вяра в очакваното, с добродетелно поведение, предварително да закупуваме бъдещата благодат”.

Нещо повече: не само добродетелта, като общо и постоянно разположение на душата, но и всяко добро действие, защото добрата постъпка сама по себе си заслужава награда. За такава мисъл може да се даде пример с думите на св. Кирил Йерусалимски: „Само бъди благонадежден, само прави, само се подвизавай усърдно. Нищо няма да погине. Всяка твоя молитва, всяко твое псалмопение е записано, записана е всяка твоя милостиня, записан е всеки твой пост, записано е и това дали бракът ти е бил съхранен честно, записано е въздържанието ти съблюдавано за Бога; първите венци в записаното се дават на девството и чистотата: и ще просияеш като ангел”. Ако продължим в това направление, можем да намерим при отците следи и от римокатолическото учение за свръхдлъжностните заслуги. Така например в Лествицата четем: „Има души, които са направили повече, отколкото повеляват заповедите”. Или св. Григорий Нисийски, като възхвалява Плацила, казва, че тя със своите подвизи надминала предписаното. Въобще, човешкият живот понякога се представя като механично преплитане на разни подвизи и заслуги, за които всеки очаква за себе си някакви награди и върши всичко това, за да ги придобие. „Животът на всеки сякаш се претегля – пише св. Кирил Александрийски – възмездието със сигурност ще е балансирано с нашето добротворство”. „Предходните добри дела намалят наказанието за греха, защото праведният Съдия изрича присъда, сравнявайки първите с последните” – казва бл. Теодорит.

Основание за правовото разбиране на живота можем да намерим и в творенията на св. Йоан Златоуст, на който повече от всички други му се налага да говори против користолюбивата безсърдечност към бедните и, следователно, да доказва преди всичко безразсъдството на подобно поведение. Поради съществото на проблема, св. Йоан не говори на себелюбеца и скъперника за сладостта от пожертвованието към ближния – понеже говори с наемници, трябва да подбере подходящите изразни средства. Затова на места из творчеството на светеца се забелязва стремеж, сякаш да бъде пресметнато кога и колко точно получава човек за делата си. „Ако ти – казва светецът – направиш нещо добро и не получиш тук за това въздаяние, не се смущавай: истинската награда за направеното те очаква в бъдещето”. Когато видиш, че праведник се наказва тук, почети го като блажен и кажи: този праведник или е направил грях и затова е наказан, за да си тръгне от тук чист, или бива наказван прекалено заради своите грехове и излишъка от праведност ще му се вмени. Там се прави разчет и Бог казва на праведника: дължиш ми толкова. Да предположим, че Бог му е поверил десет обола (монети) и му поставя в сметката десет обола. Ако е употребил за делата си шестдесет обола, Бог му казва: десет обола ти се зачитат за греховете, а петдесет ти се вменяват в праведност”.

Разпространението на правови понятия при западните отци и учители на Църквата

Ако сега от източните отци се обърнем към западните, то от само себе си е ясно, че в тяхното творчество ще намерим още повече следи от юридическо разбиране за живота: тези отци е трябвало да работят непосредствено с Рим. Затова не са могли да оставят без внимание този начин на мислене, още повече греховността на човека някак е оправдавала такова осмисляне на живота. „От момента, – казва Тертулиан – от който злото влиза в света и от който благостта на Бога е оскърбена, Неговото правосъдие е започнало да управлява Неговата благост. Правосъдието Му е предоставило благостта на достойните и е отказало на недостойните, отнело е благостта от неблагодарните и е отмъстило за нея на враговете ѝ. То съди, осъжда, наказва: неговият съд и наказания и внушавания от него страх служат за обуздаване на своеволията и за поощряване на добродетелите”. От тук оценката за човешките дела като заслуги става обща за всички западни отци. Делата се разглеждат от тях преди всичко като някаква ценност, даваща право на награда. Св. Киприан пише на изповедниците: „Някои от вас са изпреварили други в подвига на мъченичеството и ще приемат награда от Господа според заслугите си, а други още се намират в тъмниците, в рудниците и в окови… и в продължаващото страдание придобиват пълното право на заслугите, по които се надяват да получат от небесните награди толкова въздаяние, колкото е броят на дните им в изтезания”.

Тертулиан непосредствено представя Господа като длъжник за добрите дела на човека. „Бог, – казва той – като не желае гибелта на Своите светци, е обявил Себе Си за техен застъпник и затова ще приеме техните добри дела и покаяние. Приемането им Той е вменил на Себе Си в дълг и затова ги награждава”. Отношенията между Бога и човека понякога строго се приравняват към тези между членове на обикновен правов (юридически) съюз, чиято същност е във взаимно удовлетворение, при отмъщение за всяко нарушение. Като пример можем да се позовем отново на Тертулиан. Ето какво казва той в За търпението: „В същността си телесните скърби са очистителна жертва, която ни примирява с Бога чрез смирението, когато плътта се задоволява с малко хляб и вода, принася в дар на Бога своята бедност и въздържание, когато присъединява към това често постене и прекарва поста в пепел и вретище… Така, някога гордият цар Навуходоносор прогневил Господа, но Му принесъл прекрасна и полезна жертва на търпението и строгото покаяние по време на своето седем годишно изгнание, когато живял със зверовете, отделен от човешкото общество, и с тази своя голяма жертва си възвръща своето царство, а, което е още по-важно – заедно с него с това очистващото удовлетворяване придобил отново милостта на Бога”.

Но независимо от всички тези многочислени примери за юридическо разбиране на живота в Св. Писание и в творенията на св. отци, не можем да признаем, че това е действително библейското и светоотеческото разбиране за живота, или можем да го признаем само в случай, че Св. Писание или Св. Предание се използват като сборници от несвързани изречения, а не като единно Слово Божие и израз на единен и цялостен мироглед. Всички тези следи от юридическото разбиране трябва да бъдат съпоставени с цялостния ред на мислите, които са били постоянно в изказа на свещените писатели и отци на Църквата и които напълно отричат правовото разбиране за живота.

Невъзможност от правова гледна точка да бъдат обяснени отношенията между Бога и човека

Първо да зададем въпроса, възможни ли са правовите отношения между Бога и човека? Въз основа на Св. Писание и Св. Предание ние казваме, че не са.

Правовият или юридически съюз в основата си съдържа себелюбиво желание за собствено благополучие и се изразява във взаимно самоограничаване себелюбивостта на участниците, така че всеки в съюза във възможно най-голяма степен да благоденства. Приложима ли е тази мярка спрямо Божието отношение към човека? Да се мисли така е не просто нечестиво, но е безумство. „Отговори Елифаз Теманец и рече: Нима човек може да докара полза Богу? Разумният докарва полза на себе си. Каква наслада е за Вседържителя, че ти си праведен? И ще има ли облага за Него, задето държиш непорочни своите пътища? Нима Той, страхувайки се от тебе, ще влезе в борба с тебе, ще отиде да се съди с тебе?” (Йов 22:2-4).

„Бог – казва бл. Августин – не се нуждае от човешката праведност и всичко това, в което се изразява истинското почитание на Бога, е полезно за човека, не за Бога. Никой, разбира се, няма да каже, че е бил полезен на извора, защото е пил от него”. „Човекът – казва св. Григорий Нисийски – е слабо и кратковременно същество, което се уподобява на трева (Пс. 102:14). Днес го има, утре не. Да вярва, че достойно е почел божественото естество е като да запали клечка и да мисли, че увеличава блясъка на слънчевите лъчи”. „Какво са делата човешки? – пита св. Йоан Златоуст – Пепел и прах, прах пред лицето на вятъра, дим и сянка, лист и цвят, който се носи по вятъра, сън, мечта и басня, празно трептене на въздуха”. За какво са нужни Господу тези призрачни човешки дела? Защо Той не само е благоволил да приведе човека от небитие в битие, но и отпадналия отново е изправил и му е дарувал бъдещото царство? С правовото, юридическо начало не можем да обясним това благоутробие на милостта. Където действат правото и удовлетворението, няма място за такава безпричинна, безкористна благодат.

Да вземем още отношенията между Бога и човека като даденост на опита, без да се влияем от тяхното начало. Да допуснем, че между Бог и човек в момента съществува правов съюз: добродетелността на човека е цената, която Господ изисква за обещаната награда. Но и при такова предположение, тези отношения няма да бъдат състоятелни от правна гледна точка: преди да мисли за каквато и да е награда за делата си, човек е длъжен на Бога за всички получени и получавани благодеяния.

Всичко, което има човек е от Бога

„Ако Бог, казва преп. Макарий Египетски, влезе с нас в съд, то не би се намерило нищо, което наистина да принадлежи на човека, защото и имането му и всички мними земни блага, с които човек може да прави добро, и земята, и всичко на нея, и самото тяло, и самата душа на човека принадлежат на Бога. И не само всичко изброено, но и самото битие човек има по милостта на Бога. Затова каква е тази собственост, с която по право да може да се похвали и оправдае?”. „Както не можем да изпреварим своята сянка, която колкото се придвижваме напред, толкова и тя избързва и винаги отстои на равно разстояние от нас; както не може тялото да израсне по-високо от главата, която винаги стърчи над него, казва св. Григорий Богослов, така и не можем със своите дарове да се отплатим на Бога. Защото не можем да дадем нищо, което да не Му принадлежи, да е извън кръга на щедростта Му. Само помисли, откъде е в теб битието, диханието, самият разум? Откъде е това голямо благодеяние, че ти знаеш Бога, че се надяваш на царството небесно?”. „Какво да въздадем на милосърдния Бог за всички благодеяния и дарове – пита св. Ефрем Сирин – за това, че се е снишил от небесата или че заради нас се въплъти, или че заради нас е бил похулен. За да въздадем за това похулване и хиляда години да живеем на земята, пак нищо не бихме отдадли за тази Божия милост”. „Ние със сигурност не сме в състояние, твърди бл. Августин, подобаващо да се отблагодарим на Бога за благодеянията че живеем, че виждаме небето, че имаме ум и разум, с чиято помощ придобиваме Него Самия, Който е сътворил всичко. Кой език и какво сърце са в състояние достатъчно да благодарят на Бога за това, че Той съвсем не ни е изоставил, нас, отегчените и обременени с грехове, отхвърлилите Неговата светлина и възлюбили мрака и е изпратил Своето Слово, Неговият Единороден Син, за да научим от Него – родилият се по плът и пострадалия заради нас, как високо цени Бог човека. За да може с тази единствена жертва да се очистим от всички грехове и като получим в сърцата си излияние на любовта на Неговия Дух, независимо от трудностите, да стигнем до вечен покой и неизречимата сладост от Неговото лицезрение”.

Св. Тихон Задонски казва: „За благодеянията, които Бог е показал и показва към нас, по никакъв начин и с нищо не можем да се отплатим. Пред Него винаги оставаме длъжници”. От това се вижда, че с нашата добродетелност, дори и да я признаем за ценност, не можем да заслужим никаква награда, защото тя ще отиде, така да се каже, за отплата на дълга… „Не милост оказваме (на Бога, като се подвизаваме в доброто) – пише св. Кирил Йерусалимски – защото сам си я получил предварително. Напротив – въздаваш за милостта, връщайки дълга на Разпналия се за теб на Голгота”.

Човек за греховете си заслужава само наказание

Но и това е малко. Ако измерваме отношенията между Бога и човека от правова гледна точка и се придържаме към правовите мерки до края, ще трябва да признаем, че ако всяко добро дело на човека заслужава дори някаква илюзорна награда, то всеки грях, всяко нарушение на съюза с Бога изисква удовлетворение, т. е. отплата (както учат в действителност римокатолиците) и следователно тази отплата ще отнеме всяко право на каквато и да е награда от Бога. „Тленният човешки род е достоен за хиляди смърти, пребивавайки в греха”, казва св. Василий Велики. Грехът не е само на несъвършените, а е всеобщо явление и всеки без колебание може да каже за себе си: „Как ще се оправдае човек пред Бога? Ето, Той и на слугите Си не доверява, и у Ангелите Си съглежда недостатъци: толкова повече у онези, които обитават жилища от кал, чиито основи са прах и които се изтребват по-скоро и от молец” (Йов 9:2; 4:18-19).

„В мъжеството дори на най-избраните хора може да се намери нещо достойно за справедливо порицание, което не остава незабелязано от Законодателя, въпреки че се изплъзва от нашия взор”, казва св. Кирил Александрийски. „Ако някой е праведен, – казва св. Йоан Златоуст – ако ще и да е хиляда пъти праведен и да достигне до самия връх, като се откъсне напълно от греха, не може да бъде чист от скверността, защото и хиляда пъти праведен, той е човек”. Къде тогава е тази възможност да се иска от Бога каквато и да е награда, каквото и да е удовлетворение, когато от наша страна стават само нарушения на заповедите Му, и ние само увеличаваме и без това големия си дълг? „Знай, – казва св. Тихон Задонски – че ние никакво добро от Бога не сме заслужили, но напротив – достойни сме за всяко наказание, но каквото и да получим, нашите грехове пак ще заслужават повече”. „Ако това състояние (т. е. състоянието в ада след всеобщия съд) е отплатата за всички, и в този случай никой няма право да упреква правосъдието на Бога – Отмъстителя”, казва напълно справедливо от строго правова гледна точка бл. Августин.

Несъответствие между трудовете на човека и Божията награда

Дори обаче да оставим настрана всичко това, дори да забравим за греховността и нищожността на човека, то и тогава от гледна точка на правото не можем да обясним спасението на човека: не издържа основното начало на правовия съюз – равенството на жертвата и въздаянието, на труда и наградата. Какво е земният живот в сравнение със задгробното блаженство? Нищожна капка в сравнение с цял океан. И следователно, ако дори делата на човека да имат ценност, то във всеки случай тя е съвсем недостатъчна за получаването на вечно блаженство.

„Ако Авраам, казва св. ап. Павел, се оправда с дела, той има похвала, но не пред Бога (Рим. 4:2). Ако от наша земна гледна точка и за земните ни цели праведността на човека има някаква ценност и в човешките очи заслужава някаква награда, то пред съда Божи, където се произнася присъдата за вечната участ на човека, тази праведност няма ценност и въобще не съответства на величието на наградата. Това е най-вече защото времето за покаяние е кратко, Царството Небесно няма край. „Защото кратковременното наше леко страдание ни доставя в голямо изобилие пълна вечна слава” (2 Кор. 4:17). „Хиляда години в този свят в сравнение с вечния и нетленен живот са като някой да вземе песъчинка от цялото множество на морския пясък” – казва св. Ефрем Сирин. Но времето и вечността са противоположни не само по продължителност, количествено – много по-несравними са те по съдържание, по своето качествено различие. Каквито и трудове да предприеме човек, каквито и страдания да претърпи, всичко това е нищо, в сравнение с това блаженство, което той получава в замяна на тях. „Виж – казва св. Йоан Златоуст – колко голяма слава получават творящите добродетел: тя превишава всички подвизи, които са извършили. Дори да са достигнали до самия връх, това пак ще бъде несравнимо ниско по отношение на наградата. В края на краищата, какво толкова ще направи човек, за да заслужи напълно щедростта на Владиката? „Ако и дори – казва преп. Макарий Египетски – всеки човек, от времето, когато е създаден Адам и дори до свършека на света, води война със сатаната и търпи скърби, то пак няма да извърши нищо голямо в сравнение с тази слава, която ще наследи, защото безкрайно ще царства с Христос”.

Бог, без да се нуждае от човека, винаги му помага

Невъзможността на правовото разбиране на спасението се открива още по-ясно от това недопустимо и немислимо в правов съюз явление, когато един от членовете на съюза (Бог) не просто не се нуждае от останалите членове на този съюз и не се опитва да се възползва от техните трудове и сила за Своя полза, но се оказва, че е постоянен и необходим помощник във всичко. „Твоите достойнства – казва св. Йоан Златоуст – не са от теб, но от благодатта Божия. Ако се позовеш на вярата, тя е от призванието; ако се позовеш на прошката на грехове, на дарованията, на способността да учителстваш, на добродетелите – то всичко това си получил от там. Кое е това, кажи ми, което имаш и което не си получил, а си постигнал сам? Не можеш да посочиш нищо”. „Как можем да заслужим вечен живот с нашето послушание, когато и истинското послушание не е наше собствено, но дело на Божията благодат? На нас ни се вменява това, че ние на тази Божия благодат не се противим, но на действащото в нас съдействаме”. „Ако Твоята милост не ме покриваше, – казва св. Ефрем Сирин – отдавна щях да съм загинал и сега да бъда като прах пред лицето на вятъра, като никога не появявал се в този живот”. „Без Бога – по думите на св. Григорий Богослов – всички ние сме смъртни играчки на суетата, живи мъртъвци, смърдящи от греховете”.

Как да разбираме след всичко казано дотук този съюз на Бога с човека, ако стоим твърдо за юридическото му разбиране? Аз встъпвам в съюз съвсем не от желание да служа и помагам на моя ближен, а напротив: от желанието да се възползвам от силите на моя ближен за моето собствено благополучие. При това моята цел е, разбира се, да получа колкото се може повече, като дам колкото е възможно по-малко. Ще приема ли върху себе си някакви задължения, ако не се надявам от тях да получа повече или поне, в краен случай нещо равностойно? А Господ не само влиза в съюз с човека, но взима върху Си и задължения, без Самият Той по никакъв начин да се нуждае от този съюз, нито от човека въобще. И не само влиза в съюз, но въздава на човека награда, безкрайно превишаваща трудовете на последния; като забравя всички негови неправди, не търси за тях отплата, но Сам прави в човека добро, като за това добро Той Сам се задължава спрямо човека. „Бог, Който, по думите на св. Ириней Лионски, не се нуждае от нищо, приема нашите добри дела, за да ни възнагради със Своите блага. Както казва Господ: „Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира, защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте... доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Мат. 25:34-40). Бог не се нуждае от това, но желае, ние да го правим за собствена полза, за да не бъдем безплодни”. От юридическа гледна точка това явление е не само непонятно, то е направо безсмислено. Ето защо св. отци на Църквата, които употребяват аналогията за труда и наградите, за подвига и венеца, никога не са забравяли и не са крили от своите слушатели, че това е само аналогия, приблизително сравнение, което по никакъв начин не изразява същността на нашето спасение, че спасението не се извършва по външния закон за равното възнаграждение.

Милостта като основен закон за отношенията на Бога към човека

Като виждат несъстоятелността на правовото разбиране, отците на Църквата са го допускали само като сравнение, те винаги съзнавали, че в нашето спасение действа милостта Божия, готова винаги да даде повече, отколкото е необходимо, а не сухата сметка, която мисли само за това, да не даде нищо в повече, за да не си причини загуба. Ето защо, като признават необходимите дела за спасението именно като причина, св. отци същевременно приписват спасението не на делата и заслугите, а изключително на милостта Божия. Ние се трудим и правим добро, но се спасяваме не заради трудовете си. „Награждава ни Господ Иисус Христос в бъдещия век единствено поради Неговата милост, не по заслуги” (св. Тихон Задонски). „Вечният покой, казва св. Василий Велики, предстои за тези, които в сегашния живот са се подвизавали в закона, но не по заслуги, въздавани за делата, а по благодатта на великодаруващия Бог, дарувана на тези, които Му се уповават”. Тълкувайки Рим. 6:23, св. Йоан Златоуст пише: „Апостолът не е казал, че вечният живот е награда за вашите заслуги, а дар Божий, даден за да разберем, че не сме се освободили сами и сме получили това не в дълг, не като награда или отплата за труда; напротив, всичко е дело на благодатта”. „Всичко добро и спасително, направено от Бога за хората е извършено по благодат и благост и не е дадено като отплата за от нас сторено добро” (св. Григорий Нисийски). Личното ни участие в нашето спасение някак се изгубва пред величието на това, което прави за нас и в нас Господ. Ето защо, много точно св. Атанасий Велики изразява православното учение за спасението така: „Трябва да припишем цялото наше спасение на милостта Божия”. Само такова разбиране е в съзвучие с разбирането за Бога, което ни е открил Сам Той, само при такова разбиране за спасението разбираме, че Бог е любов, че действително е нашият небесен Отец, готов да помилва всички, стига да се обърнат към Него за тази милост.

„Искайте, – казва Господ, – и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори. Има ли помежду ви човек, който, кога му поиска син му хляб, да му даде камък, и кога поиска риба, да му даде змия? И тъй, ако вие, бидейки лукави, умеете да давате на чедата си добри даяния, колко повече вашият Отец Небесен ще даде блага на ония, които Му искат?” (Мат. 7:7-11).

„Слушали сте, че бе казано: обичай ближния си, и мрази врага си (ето го основното положение на юридическото, правовото разбиране за живота: да въздадеш на всекиму според заслуженото). Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят (коренно противоположно на законничеството; защо е нужно това?), за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни” (Мат. 5:43-45), без да пита, доколко те са заслужили тази милост и без да се опасява да награди недостойни. Съответства ли това представяне на Бога на правовото разбиране за Него? Можем ли да кажем, че Господ „е благ и към неблагодарните, и към злите” (Лука 6:35), ако въздаваше само това, което е заслужено, ако милваше само достойните. С какво се отличава такова въздаяние от обичайната човешка справедливост?

„Защото, – казва Господ – ако обикнете ония, що вас обичат, каква вам награда? Не правят ли същото и митарите? И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не постъпват ли тъй и езичниците?” (Мат. 5:46-47). Отново същото може да се каже за правовата представа за Бога. Ако милва само достойни, нима това е любов? Не би ли направил това и всеки от нас, които сме изпълнени със себелюбие? Къде е тогава превъзходството на божествената милост пред нашата? „В това се състои любовта, че не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си да стане умилостивение за греховете ни” (1 Иоан. 4:10), защото „Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни (Рим. 5:8). Ако Господ ни учи да прощаваме прегрешенията на ближния, съгрешил против нас, то е поради това, че Сам Той преди това е простил нашите прегрешения; ако Той ни е забранил да търсим каквото и да е удовлетворение за нанесените ни обиди, въпреки че законовата справедливост не само разрешава това, но и го изисква, прави го, защото Сам не търси такова удовлетворение, защото Сам ни е простил. Законът е представял Господ като блюстител на правдата. С идването пък на Христос законът е признат за несъвършен (Рим. 3:21 и др.), прекратил е съществуването си и ние сме видели своя небесен Отец така, както ни Го е явил Сам Единородният Негов Син.

Несъстоятелните представи за Божието оскърбление и Неговия гняв към грешниците

Според учението на протестантите, Бог през цялото време е разгневен на човека, през цялото време не може да му прости оскърблението, което човекът Му е нанесъл с греха. След това, изведнъж, като видял вярата в Иисус Христос, Бог се примирил с него и не го смятал повече за Свой враг, въпреки че човекът и след това можел да греши, но вече безнаказано. Тук очевидно проличава основното начало, в което живее правовото разбиране за живота: всичко се строи върху оскърбено самолюбие; веднъж успокоено самолюбието и грехът, който преди е бил подхвърлен на осъждане и проклятие, губи своята греховност. Това обаче съвсем не е учението на Православната църква. Можем ли да си представим дори, че Бог враждува с човека за този грях, че Бог не може да се примири с човека, независимо че човекът с цялата си душа жадува за Него и моли за общение с Него? Като оставаме верни на Словото Божие и учението на св. отци, можем само да кажем: не. За да се убедим в това, отваряме Библията и там, още на първите страници, намираме опровержение на протестантския възглед, независимо от това, че протестантите се гордеят, че вярват само в нещата, които учи Библията.

Ако Бог враждуваше с човека за оскърблението на греха, то как протестантите си обясняват първобитната история на човечеството? Защо Господ, изобличавайки Адам, не го оставя на произвола на съдбата, а устройва неговия живот и веднага му дава най-радостното обещание, че семето на жената ще стъпчи главата на змията? Защо Господ, като вижда влечението на Каин към греха, му се явява и го предупреждава? Защо въобще само за хората, „пренебрегващи Духа Божий” (Бит. 6:3), само за нечестивите, за тези, които не желаят обръщане, няма мир, т. е. примирение с Бога (Ис. 57:20-21), „но у всеки народ оня, който се бои от Него и върви по правда, приятен Му е” (Деян. 10:35).

Очевидно, това е поради факта, ако използваме думите на св. Йоан Златоуст, че: „не Бог враждува против нас, а ние против Него. Бог никога не враждува”. Бог винаги се стреми към човека, винаги го привлича към Себе Си, но човек не винаги отговаря на този призив. И в такъв случай загива, но причината за тази гибел не е гневът Божий, не е нежеланието Му да прости на човека, а самият човек, избиращ злото. Това зло Бог не може да остави да живее, не може да дарува истината на злото, която принадлежи само на доброто; Бог не може да направи това, както не може да излъже или да умре, защото това би било отрицание на Божественото същество. Но като не се примирява с греха, любовта Божия винаги е готова да се обърне и да спаси. Грехът отделя човека от Бога, а не Бога от човека.

Колко добре е изказал всичко това пророк Исая: „Защото тъй казва Високият и Превъзвишеният, вечно Живеещият, – Светий е Неговото име: Аз живея в небесната височина и в светилището, също и със съкрушените и смирените духом, за да оживявам духа на смирените и да оживявам сърцата на съкрушените. Защото няма вечно да водя тъжба, нито докрай да се гневя; инак, ще изнемогне пред Мене всеки дух и всяко дихание, което съм сътворил” (Ис. 57:15-16). Бог като Творец на всичко може, разбира се, да води тъжба, но тогава човек ще погине. Затова и любовта Божия не прави греха безусловно препятствие за сближаването на Бога и човека. Навсякъде, където има смирение и съкрушение на сърцето, където се вижда желанието да се захвърли греха и да се бъде с Бога, любовта Божия се притичва на помощ.

„Заради греха му користолюбие Аз се гневих и го поразявах, скривах лице и негодувах (за да го поправя); но той, като се отвърна, отиде по пътя на сърцето си (Моето отдалечаване от човека обаче още повече го приближи към погибел). Видях пътищата му (и отново Съм готов да му помогна), и ще го изцеля, и ще го водя и ще утешавам него и ония, които го жалят. Аз ще изпълня словото: мир, мир на далечен и на ближен, казва Господ, и ще го изцеля” (Ис. 57:17-19).

Но задължителното условие за това помилване е съкрушението на сърцето, тъй като без него милостта няма да се докосне до човека: „Защото Аз съм милостив, казва Господ, – няма вечно да негодувам. Признай само вината си” (Иер. 3:12-13).

„Весден простирах ръце Си към непокорния народ, който ходеше в недобър път, по своите помисли (ето отношението на Бога към грешника, независимо от греха). Ето какво е написано пред лицето Ми: няма да премълча, но ще отплатя, ще отплатя в пазвата им за техните беззакония, казва Господ… – вас, които оставихте Господа, забравихте Моята света планина, готвите трапеза за Гада и разтваряте пълна чаша за Мени, – вас обричам на меч, всички ще се наведете за клане, защото виках – и не отговаряхте, говорих – и не слушахте, но вършихте зло пред очите Ми и избирахте онова, каквото Ми беше неугодно. Затова тъй казва Господ Бог: ето, рабите Ми (тоест тези, които са се обърнали към Бога) ще ядат, а вие ще гладувате” (Ис. 65:2, 6-7, 11-13). „Кой ще обърне гнева Божи в милост и правосъдието на милосърдие, – казва преп. Ефрем Сирин, – ако не измоли от Съдията този, който сам себе си е свързал с бремето на греховете и ги носи, и ги развързва, и ги облекчава също той (грешникът), когато иска? Защото увеличаваме бремето, когато тежко грешим, и товара – когато горко се каем; и от нас самите зависи да развързваме и свързваме. Божието дело е да прощава на прибягващите към Него, защото действително имаме човеколюбив Владика, Който чрез покаянието развързва бремето на рабите си”. Така че причината за наказанията не е в необходимостта от каквото и да било удовлетворение на правдата Божия (защото такова удовлетворение няма и след покаянието), а в това, че грешникът не се кае, че продължава да пребивава в греха и с това се отчуждава от живота в Бога. Враждата, следователно, не е в Бога, а в човека”.

„Любовта Божия, казва св. Ефрем Сирин, не се бави да се вслуша към идващите истинно при Бога. И не упреква отново идващия нечестивец: „Защо толкова време си служил ти на врага и доброволно си презирал Мен Владиката?”. Не се разглежда, колко време е изминало в грях, а само смирението, сълзите и въздишките на припадащите към Него. Това гледа Владиката, защото Той е Предведец (знаещ бъдещето), като Бог и Създател веднага прощава всички грехове и грешки в мислите и делата и казва да му се донесе (на прибягващия към Бога) нова дреха, и пръстен на дясната ръка и на всички ангели заповядва да се радват за намирането на грешната душа”. Разбира се, стореното остава сторено, старите грехове не могат да бъдат забравени (да си спомним сълзите на ап. Петър). Но ако човек започне да смята греховете си за непроницаема стена между себе си и Бога, то това ще бъде смъртен грях, отчаяние. Съзнанието за старите грехове е само за да се учи човек да разбира милостта и всеопрощаващата любов на Бога, а не да възбужда в него ужас пред гнева Божи.

Извращаване на нравствения живот в правовото разбиране

Като представя в неправилна светлина отношенията на Бога с човека, правовото схващане за живота извращава нравствения живот. Същността на християнския живот е в любовта, която е изпълнение на закона (Рим. 13:10). Христос казва (на законника): „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия заповеди се крепи целият закон и пророците” (Мат. 22:37-40).

„Ако някой иска да върви след Мене, – казва Господ, – нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва” (Мат. 16: 24). Но отговаря ли това на изискванията на правовото разбиране за живота? Може ли да се каже, че човекът обича Бога повече от всичко, че съвършено се отрича от себе си? Когато изпълнява волята Божия човек само в надежда получава висша награда? Нали целта, която освещава добротворството, в дадения случай служи не за друго, а за благополучието, но средоточието на човешкия живот продължава да си остава неговото собствено аз, а не Бог. Като прави известна отстъпка в полза на закона Божи, човек в душата си остава както преди себелюбец, желаещ само своята изгода. Вярно е, че изречението за носенето на кръста се отнася до скърбите в този живот. Но справедливо ли е с тези скърби да се ограничава силата на словото на Спасителя? Да забравяме, че Господ никога не е учил, че външното благо поведение е крайна цел, а е имал предвид душевното настроение. Ако ни е заповядал да не се кълнем, да даваме и другата си страна на този, който ни е ударил по едната и т. н., това не означава, че на християнина се предписват точно тези действия (сектантите нямат право да ограничават смисъла на тези думи). За християнина е задължително настроението, което при известни условия можем да изразим в указаните действия – тези последните служат само, така да се каже, за нагледен пример към учението, а не са негово съдържание. Точно същото е необходимо да се каже и за носенето на кръста. На Господа, разбира се, не са нужни нашите страдания, а е нужно настроението, което ни прави не просто безразлични, но радостни да страдаме за Христос, необходимо е това самоотхвърляне, което е пряко следствие и изражение на любовта към Бога.

„Дай ми сине, сърцето си”, казва Премъдрият (Притч. 23:26). Между другото, в правенето на нещо за награда сърцето не се дава, както и преди, то остава на човека, не на Бога. „И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото. И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото” (Лука 6:33-34). Господ отново не се интересува от нашите дългове, а иска с този пример да ни научи на самоотричане заради нашия небесен Отец. Ако правим добро само защото очакваме голяма награда от Бога, тогава къде нашето добротворство се отличава от това на езичниците? Защото и езичниците в очакването на награда могат да правят добри дела – и извършват дори подвизи, пред които оставаме в изумление? Такива са например факирите, будистките подвижници, някои дервиши, йоги и т. н. Всички те, всеки по своему, очаква за себе си награда или изгода в отвъдното и заради нея гнетят тялото си, понасят обиди, отказват удобствата и почестите на живота в света. Цялата разлика на нашата добродетелност и благочестие с езическата ще се състои в това, че очакваме за себе си награда от истинския Бог, докато будистките факири и т. н. се гонят с призраци; но в своята същност, от гледна точка на разположението, на настроенията, по нищо няма да се отличаваме от тях: ще бъдем като тях – себелюбци. Затова и правовото (юридическо) разбиране за живота не можем да разберем, защото Словото Божие и цялата светоотеческа литература с такава сила настояват на това, че човек се спасява само с вяра в Христос и само в Църквата. Ако, заедно с протестантите, кажем, че вън от християнството човекът не може да бъде добродетелен, в отговор ще посоча многобройните следи от добродетелен живот и в езичеството (въпреки че съвършен за целта пример в езичеството няма); всеки случай, животът на обикновения християнин не се отличава рязко от живота на порядъчния езичник, за да стане така очевидно защо първият заслужава повече спасение, отколкото вторият. Защо Господ да приеме християнина, а езичника не? Митарят бил по-грешен от фарисея, разбойникът сторил навярно много подобни дела, от които книжниците с ужас биха отстъпили. Защо първите двама са угодили Богу, а фарисеите и книжниците не? Остава едно отличие: вярващите признават Бога за свой Владика, а невярващите не Го признават за такъв. За законника това основание е съвсем достатъчно: най-голямото престъпление в правовия съюз е оскърблението на величеството. Но нравственото ни чувство е неспокойно, когато това същото прилагаме към Бога: от Него очакваме висша справедливост, която цени постъпките на човека по същество, а не по едно или друго отношение към Съдията.

Не, истинският последовател на Христос не върши грях не от страх от наказание и не поради желание за награда, а защото: „Всякой, който е роден от Бога, грях не прави, защото семето Му пребъдва в него; и не може да греши, защото е роден от Бога” (1 Иоан. 3:9). Неговото добротворство следователно трябва да намира своя корен вътре в душата, да произлиза не от самосъжалението, което в самата си същност е враждебно на Христовото учение, а от любов към доброто и Бога.

Изобличаване на наемничеството от отците и учителите на Църквата

Ето защо св. отци и учители на Църквата с цялата си решителност изобличават добротворството за награда или от страх, това е контрабанда по думите на св. Григорий Богослов. „Според мен – казва св. Климент Александрийски – сме длъжни да отиваме при Логоса Спасител не поради страх от наказание, не поради обещания за награди, а поради превъзходството на доброто само по себе си: такива ще застанат в светилището отдясно; тези пък, които си въобразяват, че чрез раздаването на тленно имущество ще придобият нетление в притчата за двамата братя се наричат наемници” (Лука 15:11). „Ако можем да си представим, – продължава той – че на някой гностик му предложат да избере между познаването на Бога и вечния живот, ако тези две, които са съвършено тъждествени, можеха да се разделят, то гностикът без никакво колебание би избрал познаването на Бога, признавайки, че притежаването на вяра, която от любов се издига до познание е желателно само по себе си”, независимо приятно ли е или неприятно, изгодно за човека или неизгодно. „Ако ти си роб – казва св. Григорий Богослов – трябва да се боиш от побоите. Ако си наемник, имаш предвид едно: да получиш. Ако стоиш по-високо от роба и наемника, ако си дори син – срами се от Бога като от Баща, прави добро, защото доброто се подчинява на Бога. И без да се надяваш да получиш нещо, да угодиш Богу само по себе си е награда”. „Съвършенството, по думите на св. Григорий Нисийски, не е робство, не е отдалечаване от порочния живот от страх и не заради надеждата за награда да се вършат добри дела и не с някакви условия и договори да се търгува с добродетелния живот, но да се остави настрана всичко това – дори и онова, което по обещание се съблюдава с надежда. От едно само да се страхуваш – да се лишиш от Божието приятелство и едно само да признаваш за драгоценно и въжделено – да станеш приятел на Бога: това е според мен съвършенството в живота”.

Най-главното обаче, ако мога така да се изразя, изобличение на наемническото добротворство намираме в неговия непримирим противник св. Йоан Златоуст, комуто (за съжаление) понякога се позовават като на уж защитник на наемничеството. А той пряко открива истинския източник на това уродливо добротворчество в себелюбието, в отсъствието на любов към Бога и към Христос: „Какво говориш ти, малодушни, жалки човече? – възкликва светецът – Предстои ти да направиш нещо угодно на Бога и стоиш, и мечтаеш за награда? … Ти угаждаш на Бога и освен това търсиш и друга награда? Действително не знаеш ти, какво велико благо е да угодиш Богу. Защото ако наистина знаеше, какво е това, то никоя друга награда не би сравнявал с това благо. Нима не знаеш, че твоята награда ще бъде многократно по-голяма, когато започнеш да правиш нужното без да се надяваш на награда?”. „Ние – казва св. Йоан в друго свое творение – се намираме в толкова жалко разположение на духа, че ако не бе страхът от огнената геена (ада), може би нямаше и да помислим да направим каквото и да е добро. Затова и сме достойни за ада, ако не поради нещо друго, то именно защото се боим повече от ада, отколкото от Христос. Не такива, но напълно противоположни са били чувствата на блажения Павел. Ние затова и се осъждаме на ада, защото нашите разположения са други. Ако обичахме Христос така, както трябва да се обича, то щяхме да знаем, че да оскърбиш любимия е по-тежко от ада. Но ние не обичаме и затова не знаем, колко голямо е това наказание… Въпреки че постоянно живеем в греха и порока, но само да направим някакво малко добро и очакваме за него награда, и по примера на злите раби до последната стотинка пресмятаме и претегляме, колко трябва да ни се заплати. А колко по-голяма награда щеше да получиш, ако не го правеше с надежда за награда. Да говориш за награда и предварително да я изчисляваш говори повече за наемник, не за верен слуга. Всичко трябва да се прави заради Христос, а не заради награди… И така, да възлюбим Христос, колкото е длъжно да Го възлюбим: ето това е голямата награда, това е царството и удоволствието”.

Някои се опитват – въпреки гласа на Отците – да оправдаят добротворството заради наградата със съображението, че то може и да не е съвсем нравствено, но пък е полезно. Необходимо е, казват те, да се погледне, каква отплата очакват християните в този случай – християните очакват отплатата, която превъзхожда всичко останало, при това очакването на тази отплата ги кара да се прилепят към Бога, да бъдат нравствени и т. н. Но с подобно съображение може да се докаже само разумността, пресметливостта на това добротворство, не и чистотата на подбудата. Да не говорим, че и качеството на такова добротворство, неговата дълбочина и сила са много съмнителни. „Конят – казва св. Златоуст – заслужава удивление тогава, когато може и без юзда да върви направо; ако той върви направо само поради това, че е удържан от шпорите и юздата, то в това няма нищо удивително: защото тогава този строен вървеж трябва да се припише не на благородството на животното, а на силата на юздите. Същото трябва да се каже и за душата: не е нещо удивително, ако тя се държи скромно, когато е угнетена от страх, ако не е така, покажи ми душевно любомъдрие и съвършено благонравие когато преминат изкушенията и се снеме юздата на страха”. И това е напълно разбираемо. Ако правим добро само заради наградата или поради страха от наказание, то цялото ни нравствено развитие може да бъде подхвърлено на сериозно съмнение. Да предположим, че човек върши сега добро; но неговата душа в това добро не участва и не го цени, следователно смисълът на живота за него е в самоуслаждането. Трябва само да предположим, че обстоятелствата са се изменили, че е станало по-изгодно да се прави зло, а не добро, и тогава цялата добродетел, като растение без корен пропада на мига, тогава се оказва, че сърцето на човека съвсем не е с Бога, въпреки че с езика си (на думи) Го е почитал.

Прекрасно описва това безволно добротворство св. Тихон Задонски: „Мнозина християни, дошли до съзнаване на своите грехове, с които са прогневили Божието величие, жалеят и се съкрушават за тях не заради друго, а защото грешниците ще са предадени на вечни мъки. Това съкрушение обаче произлиза от тяхното самолюбие, както може да се види; защото жалеят за себе си, а не за Бога, Когото са прогневили и оскърбили с греховете си. Такива, ако им се кажеше, че за греховете няма наказание и ако беше възможно в този свят да живеят вечно и винаги да грешат, никога нямаше да престанат да грешат. Защото престават да грешат не заради Бога, но поради страх от собствената си гибел… Истинската скръб и печал по Бога е в това, християнинът да се съкрушава и жалее не заради лишаването си от вечния живот и последващите в ада наказания, но заради това че Бога, своя Създател, Изкупител и Промислител, Когото трябва да почита над всичко, не е обичал, почитал, слушал… Това е истинската печал по Бога.

Така в юридическото разбиране за живота се извращава и самата същност на християнството: губи се възвишеността и духовността в представата за Бога, оставаме същите като преди, в своето дохристиянско себелюбиво място.

Как да обясним следите от правово разбиране за живота в Св. Писание и Св. Предание

Ако това действително е така, ако правовото разбиране за живота в самата своя същност е противоположно на християнството и ако то така единодушно е отхвърлено от словото Божие и отците на Църквата, то как да разбираме тези изречения, в които правовото разбиране за живота изглежда се признава? Преди всичко, в много случаи Словото Божие и отците на Църквата, като посочват на човека вечното блаженство за праведниците и мъки за грешниците, искат просто да изразят мисълта, че светостта е истина, а грехът лъжа, поради което първата има в себе си залога на тържество, вечно, а втората ще доведе до погибел, до посрамване.

Никой с беззаконието си не ще закрепи живота си” (Иез. 7:13). С други думи, това е увереността, че нашият Свят Бог е Единият Истински Бог и че Неговият закон е единствената истинска предпоставка за живота, единствен истински закон на битието. Ако, след смъртта и праведниците, и грешниците ги очаква еднаква участ, то тогава и доброто, и злото са еднакви по достойнство, тогава и добро, и зло са еднакво условни, временни. Доброто няма никакво преимущество пред греха, но е и по-слабо от греха, защото в живота грехът нерядко тържествува. Но това навежда вече на мисълта, че и Бог, който заповядва да се прави добро и Сам е свят, не е Господ на всичко, че Неговото учение не е безусловна истина и т. н. В този смисъл трябва да бъдат разбирани и тези доволно много места в Св. Писание, където праведниците недоумяват как „пътят на нечестивите успява” (Иер. 12:1), че законът Божи е поруган и праведници са унижени. Ще бъдем много далеч от духа на Словото, ако разбираме всички тези недоумения в смисъла на самолюбиво недоволство, ропот към Бога, в смисъл на искане на награда за изпълнението на закона. Това недоумение произлиза от факта, че изтреблението на праведниците и въобще на истинската вяра и благочестието, противоречи на Божията истина. Ако злото тържествува и не се вижда краят на това тържество, не е ли тогава то истинският закон на битието? Възможно ли е не Бог да управлява света, възможно ли е следването на закона Божи да не е нищо друго освен заблуждение? Възможността да се мисли така (не от праведниците, а от отхвърлящите Бога) измъчва праведниците – тържеството на злото дава повод на враговете да се надсмиват над закона Божи.

„На чистите Твои очи не е свойствено да гледат злодейство, и да гледаш на притеснение Ти не можеш. Защо гледаш злодейци, и си безмълвен, когато нечестивец поглъща оногова, който е по-праведен от него?” (Авак. 1:13). Тук личните страдания на праведника съвсем не са на първо място – това, което го измъчва са неправилността, неестественият порядък на нещата. Затова, ако нещата се отнасяха само до личните страдания на праведника, когато е уверен, че това е Бог, истинският Бог, че Той властва над злото, тогава за своите страдания може и въобще да не се сети, нито да се погрижи за личностната си съдба: нека сам той да страда, нека ако трябва да страда вечно, тъй като това, което има значение, е, че вярва в истината, в истинския Бог и че истината ще победи.

Историята на праведния Йов

Пределно ясно е разкрита тази мисъл в книга Йов. Йов търпеливо понася своето нещастие и не отпада от Бога, не защото мисли за награда, а просто защото Му вярва. Затова и на изкусителния съвет на съпругата си Йов дори и не споменава за бъдещо въздаяние, а само още веднъж изповядва вярата си в Бога.

„Ако от Него сме получили добро, какво от това, че сега получаваме зло” – каквото и да се случва с нас, полезно или безполезно е изпълнението на закона Божи, това нищо не променя, истината остава истина. Бог, както и преди, си остава Бог. Като слуша не съвсем искрените разсъждения на своите приятели, Йов се мъчи и роптае, но отново не защото, съзнавайки своята невинност, смята нещастията си за наказание; но ако не са, какъв е тогава техният смисъл и справедлив ли е Господ? Така разсъжденията на приятелите водят човека или към лицемерие (в душата си чувства, че страданията му са незаслужени и въпреки това казва, че са заслужени, като така защитава правдата Божия с лицемерие, и точно това е, в което праведният Йов изобличава приятелите си), или могат да заставят човека да се усъмни в Бога. Затова и Йов моли да му бъде дадено да види Господа, да застане пред съда на Бога. Когато Господ Му се явява и открива на Йов и приятелите му Своето величие, Йов пада в праха и пепелта, но вече напълно успокоен: сега неговите очи са видели Господа, за Когото само е слушал, неговата вяра е намерила неопровержимо доказателство, истината е възтържествувала. За избавление от страданията той дори не споменава: важното е, че неговият Бог действително е Бог, че има истина – и това е над всичко останало.

Така тържеството на доброто се предполага от неговата истинност – вечното блаженство на праведниците е свидетелство за истинността на Христовото учение. Ако понякога в Св. Писание и при Отците Църквата нещо подбужда към добротворство заради обещана награда, това е неизбежна отстъпка към обикновеното човешко настроение.

Може ли самолюбецът да разбере, че да гневи Бога е тежко и срамно, когато цялата му загриженост е насочена само към неговото благополучие? Необходимо е, следователно, преди всичко да му се покаже, че и за собственото негово благополучие пребиваването в грях е пагубно, че прогневяването на Бога е не само срамно и тъжно, но и страшно. От друга страна, на себелюбивия човек не трябва да се разясняват и прелестите на добродетелния живот докато е в състояние на самолюбие; необходимо е отначало да му се покаже, че добротворството води към блаженство, че трудовете в този живот ще бъдат стократно възнаградени във вечния живот. Точно поради тази причина е и този стремеж за привличане към добротворството с указване на неговата полезност, стремеж, срещани в Писанието и в Преданието: „Сурова е добродетелта, – казва св. Йоан Златоуст като пряко отговаря на нашия въпрос – но ще я представим, като я облечем във величието на обещанията за бъдещия живот. Тези, които са духовно извисени и без това намират добротворството за прекрасно, и без всякакви обещания се стремят към него, живеят добродетелно не за някаква награда, а за да угодят на Бога и ценят високо целомъдрието, не за да избегнат наказания, а защото така е заповядал Господ. А за тези, които са по-немощни – то такива нека си представят и награда”.

Затова да се говори за награда в замяна на добротворство е само за немощните; съвършените знаят ценността на самата добродетел и затова са добродетелни и без награда. Като застават на посочената гледна точка на немощните, Отците на Църквата никога не забравят нейните несъвършенства и ако са я допускали в живота, никога не са я освещавали, нито са забравяли да посочват на своите чеда, че е само подготвителна степен и само в този подготвителен смисъл е допустима в християнството. „На първата степен, – казва св. Климент Александрийски – която ни издига над плътския човек, ни въвежда заповед съединена със заплаха; страхът ни удържа от неправдата. Втората степен се състои в надеждата, която ни устремява към върховното благо. Към съвършенството, както е съвсем естествено ни води любовта, завършваща делото на нашето възпитание на пътя на познанието”.

Следователно, опитите да се обоснове добродетелността на основата на мотива, на подбудата за изгодата или ползата са чужди на нравствеността и имат в Св. Писание и Предание случаен произход: те са обусловени от степента на развитието на хората и въобще не са част от това учение, което Словото Божие проповядва. Бидейки случайно, правовото разбиране за живота не може по никакъв начин да повлияе на нашия извод, че непримиримо противоречи на християнското разбиране за живота – така, както то е изразено в Св. Писание и в творенията на св. Отци на Църквата.

Превод: Венцислав Каравълчев

* Новоселов, М. А. „Правовое Жизнепонимание пред судом Св. Писания и Св. Предания” – В: Догмат и мистика в Православии, Католичестве и Протестантстве, М. 2004 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: http://dveri.bg/xqc8x




Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 13704421
Постинги: 14720
Коментари: 2351
Гласове: 9367
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031