Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.06.2013 00:06 - Болестта и здравето от християнска гледна точка
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 1965 Коментари: 1 Гласове:
2



Болестта и здравето от християнска гледна точка
 26.06.13  | Свещ. Александър Джаковац

http://www.pravoslavie.bg/Човек/Болестта-и-здравето-от-християнска-гледна-точка

Съвременният човек е завладян от стремежа да изнамира начини как да живее по-дълго, без болка, без болести. Един такъв стремеж е оправдан и разбираем. Но крайното следствие, или по-точно първопричината за всички наши болести и страдания е смъртта, която Свещеното Писание нарича „последния враг".

Днес науката ни предлага много възможности да удължим живота си и да го направим по-малко тежък и болезнен... но последният враг, смъртта, винаги чака злокобно, не пропускайки да се прояви още по време на нашето земно съществуване, чрез отпадане на силите, чрез болка, страдание и болест... Въпросът за болестта и здравето всъщност е въпрос за живота и смъртта. Той е и метафизичен, защото всеки опит за поставянето му неизбежно води до отговор на въпроса за смисъла на съществуването на човека и света. В този контекст отговорът на въпроса за здравето и болестта, който ни дава православното предание, е многопластов – едновременно отнологичен и екзистенциален.

Сътворяване от нищото

Според учението на Свещеното Писание светът е сътворен от нищото, неговата онтологична основа, неговата изходна точка е нищото. И то нищото в най-прекия смисъл на тази дума. Както правилно казва св. Атанасий Велики, „битието на света е небитие". Това, че целият свят е извикан в битие от волята на Бога Творец, предполага, че този свят – и човекът в него – не може да съществува без и независимо от Бога, единствено благодарение на своите собствени енергии и сили.

Според тълкуванието на светите отци прародителският грях по същество представлява опит човек да осигури своето съществуване чрез общуване с този свят, дълбоко убеден, че Бог не му е необходим и че може да живее без Него... В този смисъл грехът е неосъществяване на целта, с която Бог е сътворил вселената и човека. А тази цел не е нищо друго, освен любовно общение с Бога, вечен живот на света и човека чрез това общение с Бога, Който е източник на живот и самият Живот. Избирайки да опита да живее без Бога, човекът е избрал смъртта, защото смъртта е свойствена на самата негова природа, която е съставена от части, а „на природата е свойствено да разделя частите" (Св. Атанасий Велики, „Против идолите", 28).

Именно тук стигаме до самата същност на християнското учение, до причината, поради която Второто Лице на Светата Троица, Синът Божи, е станал човек, оставайки Бог. Св. Атанасий Велики казва: „И така, виждайки, че цялата сътворена природа, доколкото това зависи от собствените й логоси, е изменчива и тленна и за да не приеме и цялата вселена тази изменчивост и тление и да се разпадне в небитие, Той, Който е сътворил всичко със Своето вечно Слово и привел творението към битие, не го е оставил поради своята природа да страда и да погива, за да не изпадне в опасност отново да се превърне в небитие" (Св. Атанасий Велики, „Против идолите", 41).

Болестта като дезинтеграция

Светите отци са развили една своеобразна литургично-подвижническа гледна точка за човека. Дезинтеграцията на човека, която се извършва в смъртта,а преди това се проявява в болестта, често бива провокирана от неправилната насока на човешката воля и действие. Както неправилното отношение към тялото – преяждане, отдаване на пороци и т. н. – води до болести, така и неправилното отношение към Бога и ближния, а това значи нелитургично, неподвижническо отношение, води до появата на различни духовни разстройства, които причиняват вреда и на човешкото тяло. Гордост, самолюбие, сребролюбие, омраза, лицемерие... всичко това води до разрушаване на любовното общение с Бога и ближния.

Смъртността и тленността са свойство на човешката природа. Впрочем, човекът е призван и приканен да надмогне ограниченията на собствената си природа не въз основа на самата нея – тъй като това е невъзможно и поради това представлява грешка, грях – а в общението си с Бога, което е станало възможно благодарение на въплъщението на Сина Божи. Най-близкият вид общение с Бога се явява светата Литургия, в която човек решава да съгласува своята воля с логоса – следователно, с целта и смисъла на своето съществуване. В Литургията човекът започва да живее в съгласие със своята първосъздадена природа, вече не със себе си и за себе си, а с Бога и за Бога. Той влиза в хармония с Бога, ставайки и сам бог, макар и не по природа. Както казва св. Йоан Златоуст: „Както Адам за онези, които са произлезли от него, макар и да не са яли от дървото, е станал причина за смъртта, която влязла в света чрез изкушението, така и Христос за онези, които са се родили от Него, макар и да не са извършили нищо добро, е станал подател на праведност, която е подарил на всички ни чрез кръста" (I. Chrysostomi, Opera omnia, ed. 2, Paris, 1834-1839, T.9, p. 529).

Смъртта като трагедия

Според православното предание болестта и страданието представляват „симптоми" на смъртта, предзнаци на края, който е втъкан в нашата природа, и чрез греха – грешката – е започнал да действа. Както изглежда, съвременната наука също потвърждава тази детерминираност на човека на нивото на природата. Наистина смъртта – а в този смисъл и болестта – изглежда съвсем естествена, дори и желателна. Тя допринася за „прочистването" на вида от слабите и немощни индивиди: отмирането на старите и изнемощелите дава простор за раждане и живот на младите; смъртта на едните представлява причина и възможност за живот на другите. Смъртта, както и болестта, на нивото на природата има позитивна роля, представлява другата страна на самия живот, влиза в двойка с него. Теоретично можем да приемем такава концепция, докато тя не води до въпроса за личностите, с които имаме общуване в любовта. Едва тогава смъртта разкрива своето истинско лице, показва се като трагедия, като ненормално и противоестествено събитие, с което се примиряваме само в немощ.

Педагогиката на смъртта и болестта

Освен онтологичното определение на смъртта и болестта, от една страна, и на изцелението и живота, от друга, в православния опит съществуват и интерпретации, в които акцентът се поставя върху възпитателното значение на болестта и изцелението. Човекът, според православното учение, е сътворен по Божи образ като свободно, самовластно същество, способно на любов, но и на отричане от любовта. Тази свобода на човека може да се прояви и като деструктивно отричане на Бога, на самия Източник на живота. Впрочем, както виждаме и в Христос, и в голямото множество светии, тази свобода може да се прояви и като признаване на Бога, като уподобяване на Него и съгласуване на собствената воля с Божията воля. Така болестта може да се окаже и последица от разстройването на отношенията ни с Бога, а това води до разстройване на функциите на самия човек, както в отношенията с неговите ближни, така и в неговия телесно-психичен състав. „Всяко зло е болест на душата, а добродетелта е същото, каквото и здравето", казва св. Василий Велики. Злото не е нищо друго, освен погрешна посока на действията на човека, на неговите естествени енергии. В този смисъл вършенето на зло съвсем естествено води до неправилно функциониране на целия психосоматичен състав на човека. Св. Василий продължава: „Добре са определили здравето онези, които са казали, че то представлява равновесие на естествените енергии. Ако някой каже това и за благосъстоянието на душата, няма да сгреши" (Св. Василий Велики, Шестоднев, 9, 16).

Св. Максим Изповедник казва, че здравето е добро, но не за всеки, и болестта е лоша, но не за всеки. Смисълът на тези думи е, че болестта може да предостави на човека възможност правилно да види своята екзистенциална ситуация. В Откровението на Йоан четем: „Защото казваш: богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая, а не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол, – съветвам те да си купиш от Мене злато, през огън пречистено, за да се обогатиш; и бяло облекло, за да се облечеш, и да се не виждат срамотите на твоята голота, и с очна маз намажи очите си, за да виждаш... И тъй, бъди ревностен и се покай. Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене" (Откр. 3:17-20). Следователно болестта може да се окаже повод човек да отвори очите на своя ум и да види, че наистина всичко е „суета на суетите и че този живот е само сянка и сън". Така болестта може да представлява възпитателно средство, даващо ни възможност да видим истината за нашето съществуване без измамното блещукане на различните удоволствия. В болестта човек вижда, че е същество, имащо нужда от общуване, от общност с Бога, както и с ближните. Естествено, болестта не е и не може да бъде някакъв вид божествена принуда към добро. Известният психолог Бруно Бетелхайм, спомняйки си за своя опит от концентрационните лагери, стига до извода, че там хората, които са били добри, са станали още по-добри, а които са били лоши – още по-лоши. Подобна аналогия може да се приложи и към болестта: докато някои ще използват повода, който им дава болестта, за да видят собствената си несамодостатъчност, други ще последват съвета на жената на праведния Йов: „похули Бога и умри". И така, болестта може да бъде екзистенциална възможност за човека, но възможност, която никога няма да прекрачи границата на неговата свобода, това абсолютно необходимо условие за любов и общуване.

Болест и грях

Казахме, че грехът представлява непостигане на целта, отклоняване от пътя, който Бог е определил на човека, а този път не е нищо друго, освен пътят на Живота. С други думи, „платката за греха е смърт". Споменахме и, че светите отци са развили едно своеобразно литургично-подвижническо схващане за човека. Според него гордостта самолюбието, сребролюбието, омразата, лицемерието... всичко това води до разрушаване на любовното общение с Бога и ближния. Но тъй като човек е личност, влизаща в отношения с другите, такива разстройства неизбежно действат и на него като индивид, нерядко предизвиквайки и телесни заболявания. Ето защо единственият лек срещу такава болест, „лекът на безсмъртието", както го нарича св. Игнатий Богоносец, е постоянното причастяване, непрестанното общение с Бога и с всички светии. А от този опит на общение с Бога и ближните се ражда и една по-различна, литургично-подвижническа етика, която вижда живота като истинско превъзможване и отхвърляне на измамата на собственото самодоволство. Другият – и Бог, и ближният – вече не се възприема като средство или пречка за задоволяването на собствените егоистични прищевки. Другият се явява онзи, в чиито очи се оглеждаме като екзистенциално доказателство за реалността и уникалността на собственото ни битие. Любовта, раждаща се от такъв опит, вече не е повърхностната сантиментална любов, а представлява онтологично определение на човека.

Лечение и изцеление

Доказателство за реалността на бъдещето Царство Божие се явяват множеството изцеления. Там Бог „ще отрие Бог всяка сълза от очите, и смърт не ще има вече... нито болка няма да има вече...". Но ако в Литургията предвкусваме Царството на бъдещия век, знаейки, че смъртта е изгубила своето жило, защото възкресението ни е обещано и засвидетелствано, то чудесните изцеления, с които се срещаме, ясно свидетелстват за реалността на онова, което ни е обещано.

Това значи ли, че християните трябва да заемат в известен смисъл пасивна позиция по въпроса за лечението на болестта? Да се надяваме ли само на чудо от Бога? Именно чрез лечението, което ни предлага медицината, виждаме действието на Божията премъдрост. В книгата „Премъдрост на Иисуса, Син Сирахов" четем: „Почитай лекаря с чест според нуждата от него, защото Господ го е създал, и лекуването е от Вишния, и от царя получава дар. Господ е създал от земята лекарства, и благоразумен човек не ще ги пренебрегва. С тях Той лекува човека и премахва болестта му. Който приготвя лекарства, прави от тях смес, и занятията му не се свършват, и чрез него бива добро по лицето на земята. Синко, в болестта си не бивай небрежен, а се моли Господу, и Той ще те изцели" (Сир. 38:1-2, 4; 6-9).

Но не бива и да забравяме, че всяко човешко усилие в лечението има своите граници. Крайната граница е смъртта и тя не може да бъде победена в рамките на нашата природа, както и чрез знанията и уменията, които имаме или ще имаме. Ние можем донякъде да поправим състоянието на своята природа, но не можем сами да направим крачката, която би ни донесла истинско и окончателно изцеление – а това е победата над смъртта. Това не е възможно без Този, Който е казал: „Без Мене не можете да вършите нищо". Затова нашето упование винаги е в Христос, Който със смърт смъртта разруши и на всички, които са в гробовете, живот дарува. I www.pravoslavlje.rs.

 

Превод: Татяна Филева



Тагове:   здраве,   грях,   болести,


Гласувай:
2



1. antoninus - Здрасти,
29.06.2013 22:25
Повечето православни християни, с които съм общувал са на мнение, че не трябва да се грижим за здравето си, въпреки че Библията потдържа диаметрална гледна точка. Затова се радвам да попадна на автор, подкрепящ грижите за здравето - доколкото ни е по силите. Все пак Бог ни е изкупил и с живота си сега показваме колко бихме пазили и своето нетленно тяло, което ще получим. Затова се радвам да попадна на християни, на които Бог им е открил тази истина.

Въпреки че с много неща в статията не съм съгласен, ще поставя плюс именно заради това.
Поздрави,
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 13710341
Постинги: 14720
Коментари: 2351
Гласове: 9367
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031