Постинг
12.06.2013 14:15 -
„Ако си спомниш, че твоя брат има нещо против тебе”…
„Ако си спомниш, че твоя брат има нещо против тебе”…
Юни 12, 2013 in Беседи, Начална страница
Автор : митрополит Атанасий Лимасолски
http://pravoslaven-sviat.org/2013/06/12/ако-си-спомниш-че-твоя-брат-има-нещо-п/
Условията за съвършенната молитва-продължение
Както човек среща препятствие в молитвата от занятията, които противоречат на Божията воля, така той може да си помогне с тези духовни подвизи, които са угодни на Бога. Например, когато ние даваме милостиня от предмети или пари или оказваме поддръжка на нашите братя с добра дума в тяхната немощ, скръб и беда, с една дума, каквато и милостиня да извършим, каквато и любов да проявим по отношение на друг човек, резултат от това ще бъде (за това има свидетелства), че ние получаваме енергията на благодатта, която много ни помага в молитвата.
Случва се и противоположното: ако ние отказваме помощ на нашия брат, резултат от това е незабавното прекратяване на молитвата. Невъзможно е, ние да откажем помощ на човек и да можем да се молим. Това е жизнен опит, аз мисля, че всички го имаме. Отците, изхождайки от големия си личен опит, правели големи жертви, само за да не загубят действието на Божествената благодат поради това, че са отказали да дадат на някой това или онова. Много пъти Господ допускал, Божиите хора да бъдат изпитани, за да се открие, действително ли съблюдават тази Божия заповед. В паметта ми има много примери, когато беше очевидно, че по човешката логика заповедта можеше да се изпълни с по-малка жертва. Обаче, когато човек следва човешката логика, ставаше това, че Бог напускаше човека, и той не можеше да прави нищо.
Помня, когато бях в Нови Скит, там имаше един старец, отец Елпидий, кипърец, брат на свещеномъченик Филумен, свят човек. Той живееше с нас, ние се грижехме за него в старостта му. Отец Елпидий беше човек с велика молитва. Когато аз дойдох в общината в Нови Скит, живеехме в ужасна нищета, нямахме съвсем нищо, често даже и храна. Този старец, тъй като до идването си на Света Гора работел известно време в Червения кръст, всеки месец получаваше малка пенсия. С тази нищожна сума живееше и той, и цялата ни община, а бяхме много. Често при нас идваха разни просещи милостиня (на Света Гора има много такива хора). Старецът винаги даваше на всички. Никога не се е случвало, някой да дойде, а отец Елпидий да не му даде макар и малко. Разбира се, много от тези, които искаха пари, нямаха особена нужда; да просят-това беше тяхната професия. Веднъж един такъв дойде и каза: „Отче, дай ми хиляда драхми”. В този период 1982 г., когато се случи това, хиляда драхми за Света Гора бяха цяло събитие, значителна сума. Естествено, ние младите, внимателно следяхме стареца, страхувайки се, че той ще раздаде всичките пари, и тогава няма да преживеем нито той, нито ние. Аз стоях недалеч от този просител и му казах: „никакви хиляда драхми”. Ние знаехме за този човек, че беше измамник; така си бродеше и се занимаваше с просията, като с професия. Аз казах на стареца: „Не, не му давай хиляда драхми. Той има пари, това му е професия-да проси, е негова работа. А ние имаме такава нужда! Дай му по-малко, петстотин драхми”. „Е добре, нека бъдат петстотин”-отвърна стареца, той беше много простоват. Отец Елпидий взе петстотин драхми, даде ги на измисления бедняк и той си замина. След вечернята ние видяхме, че стареца е много разстроен, не можеше да си намери място. Каза ми, че чувства, че днес той не е заедно с Бога. Но какво беше направил той? Каза, че днес е идвал искащ милостиня и поискал хиляда, а ние не сме му дали. „Как да не сме му дали, отче, ние му дадохме! Дадохме му петстотин драхми! Повече не можехме, нямаме. Колкото можехме, толкова дадохме”-отвърнах аз. „Не,- каза той-иди и го намери, дай му останалите петстотин, аз не мога да се моля. Загубих молитвата. Няма я в мене.”. Ние взехме петстотин драхми, тръгнахме по манастирите, намерихме този монах и му дадохме парите, които той искаше. Не защото му бяхме длъжници или имахме някаква обязаност. И така, виждате, че при духовните хора мерките са различни.
Помислете за това, помислете.; невъзможно е да се молим, когато нарушаваме Божията заповед, в особеност, когато оставяме заповедта за любовта. Не само, че не я спазваме, но в голямата си част имаме в сърцето ненавист, вражда, злоба. А по-грубите грехове, материалните, изглеждащи по-тежки-могат да се окажат много по-малко препятствие за нашата молитва. Даже в случай, когато е извършен плътски грях, ако човек се смирява пред Бога и стои пред Него като ранен и уязвен, молитвата му може да бъде чута. Но, когато нарушаваме заповедта за любовта, то е невъзможно до преодолеем това препятствие. Аз мисля, че в това отношение Бог не допуска компромиси, тъй като Сам е казал: „ Христос не е казал: ако ти отидеш да принесеш дара си (т. е. да се помолиш) и имаш плътски грях, или някакъв друг грях, то първо върви се оправи с това, след това ела… Не, Той не е казал това. Казал е за любовта, любов от определен род, за любовта към брата. И от опита на отците ние знаем, че има нещо, което Бог никога не е допускал. Никога де е допускал помощ за човек, който в сърцето си има някаква страст против друг човек. Още повече, ако сме точни, Бог няма да ни помага в молитвата, ако другия човек има нещо против нас. Именно за това говори тук Евангелието. То не казва: „Ако имаш нещо против твоя брат, оправи се с него”, а: „Ако си спомниш, че твоя брат има нещо против тебе”, това означава, че ако на нашия брат на душата му е тежко заради нас, ако той е огорчен от нас и ни е обиден, тогава ние не можем да се молим.
Разбира се, вие ще кажете: „Отче, какво да правим? Има хора, които не ни обичат, на които им пречи даже нашето присъствие. Как да постъпим?” Да, това е проблем. Апостолът казва: „Ако е възможно, доколкото зависи от, бъдете в мир с всички човеци”(Рим. 12:18). Ние ще правим всичко, което можем, за да имаме мир с всички, ще полагаме усилия, нашия брат да бъде спокоен. Ако братът ни не се успокоява, не приема нашите старания по отношение на него, то това е негова работа. Обаче ние сме длъжни да опазим своята съвест по отношение на брата, да направим всичко възможно за неговото спокойствие, за това неговото сърце да няма нищо против нас. Така че, когато застанем на молитва пред Бога, съвестта да не ни обвинява в нищо, да няма нищо, което би прогонило Светия Дух.
В житието на св. Иоан Милостиви, който бил патриарх Александрийски, се разказва, как веднъж се скарал на един свой дякон; случило се нещо и той го навикал. Когато след това отишъл да извършва Литургия, почувствал, че Светия Дух не присъства на Литургията, благодатта на Светия Дух не снизхожда за извършването на тайнството. Той разбрал: нещо се е случило. Като Божий човек той знаел, какво значи тайнство, какво значи Евхаристия, защото винаги когато я извършвал, виждал как благодатта на Светия Дух слиза върху Честните Дарове. А този път не видял благодатта. „Какво се е случило?- започнал той да се пита. Св. Иоан си спомнил, че се скарал на дякона. Той спрял Литургията по средата, отишъл в града, намерил дякона, поискал му прошка, след това се върнал и довършил Литургията. И отново, както и преди видял благодатта на Светия Дух.
Този момент е много важен, но ние за съжаление, често не му обръщаме внимание. Считаме, че е достатъчно, ако кажем: аз с никой не съм във вражда. При това може да превръщаме живота на някой в мъчение, да си казваме един на друг много грубости, да извършваме против ближния множество неблаговидни постъпки-а после да забравяме за това. Аз съм се разгневил-и веднага съм забравил. Казваме: „Минаха две минути и аз забравих. Е, добре, че при теб всичко е минало за две минути, а твоя ближен помни това две години. Какво да правим?… Поради гняв излизаш от себе си. преобръщаш всичко с краката нагоре, след това всичко при теб минава, обаче другия човек е душевно травмиран, обиден. Тази негова травма, сърдечна тежест против тебе означава препятствие за твоята молитва, и ако ти би бил човек на молитвата, то би разбрал, че между тебе и Бога има стена. Ако в тебе имаше повече разсъдителност, ти бе разбрал, че това препятствие е възникнало от това, че твоя брат има нещо против тебе. Той ти е огорчен.
За съжаление, както и да постъпваме, и самите ние, и света около нас живее със своите трудности и проблеми. Всички ние без изключения имаме хора, които с една дума не ни харесват. Но за нас е невъзможно да сме невидими, невъзможно е да се скрием, така че да ни виждат само тези, които искат да ни виждат. За съжаление, за тези, които не ни обичат, самото ни съществуване е проблем, за тях даже да ни виждат е трудно, тежко и нежелателно.
Когато ние, християните, по словото Божие, предизвикваме в другите чувство на ненавист, то ние сме виновни в случай, че не правим това, което можем, за да успокоим нашите врагове. Няма да дразним нашия враг, няма да го безпокоим, за да не се окажем виновни. Не безпокой другия човек, ако виждаш, че той се сърди заради това. Не го тревожи, ако е възможно.
На второ място, виновни сме в този случай, ако не се молим за тези наши братя, които не ни обичат. Не се молим за тях с болка, с голямо напрежение. Защото нашия дълг е да покрием с молитвата си всички, които изпитват към нас неприязън, и отново, доколкото е в нашите сили, да направим всичко зависещо от нас, за да успокоим брата. Разбира се, ако това е възможно. Ако за съжаление това е невъзможно, ако не сме в състояние да го успокоим, тогава ще пребиваваме в молитва за брата, за когото нашето съществуване представлява проблем. Т. е., възможно е, така се случва, ще има хора, които ще имат проблем с нас, каквото и да правим. Тук от нас се изисква да изследваме нашата съвест, да се запитаме: „Защо при моя брат възникнаха проблеми?”, да видим, в какво е нашата вина. Ние имаме склонност да се оправдаваме: „Аз нищо не съм му направил”. Но това е твоето субективно и относително съждение! Божият човек в такава ситуация казва: „Дори в този конкретен случай аз да не съм направил нищо, обаче съм направил много други неща, за които съм виновен. Защото ако действително бях Божий човек, то бих имал сила да успокоя моя брат, и моя враг, и този, който само като ме види чувства отвращение”. Знаете ли, какво още си казва? „Моят брат действително е прав, наистина всичко е така, той справедливо се отвращава от мене, справедливо чувства към мене неприязън, справедливо враждува против мене”… Но аз не мога да спра да съществувам, Бог ни е дал битие, ние не можем сами по себе си да се потопим в небитието.
Така, това свидетелство на съвестта относно нашия брат, този факт на любов е непременно условие, за да можем да се молим. Иначе няма да можем. И това се отнася за всички страни на живота ни. Да кажем, в брака-как ще можеш да се помолиш, когато ти не си успокоил не брата, съседа, госта, а твоя собствен дом, твоята втора половина-твоята съпруга или твоя съпруг, твоите деца? Невъзможно е да се молим, ако ние създаваме в своя дом обстановка на вражда, злоба, хладност-това е невъзможно. Да, можем да произнасяме словата на молитвата, но нашия дух не е насочен в нея. И обратното, когато човек се смирява и счита себе си за виновен в една или друга ситуация, обръща се с любов към този, които е редом, тогава благодатта няма да се забави да дойде при него. В такива случаи ние виждаме, как нашата молитва се движи с цялата сила, която имаме. Само едно просто движение на любовта. Т. е. можем да кажем, че ключът, който е на наше разположение и който ни въвежда в потока на молитвата-това е любовта. Затова за молещият се човек е необходимо да се подвизава в любовта, където и да е, за да може да пребивава в духа на молитвата.
следва
превод от руски
източник:http://www.sestry.ru/church/content/slug/events/39/
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
