Постинг
25.04.2013 21:34 -
Най-големият опит, който човек може да има
Най-големият опит, който човек може да има
http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=420%3A2013-04-24-08-41-09&catid=46%3Astatii&Itemid=141
Написано от Лимасолски митр. Атанасий
Сряда, 24 Април 2013 10:28
Някога имаше мания да купуваме топки за пинг-понг, футбол и разни други неща, за да привличаме младите хора. Разбира се, това не е лошо; добре е в близост до храма да има пространство, в което децата да се забавляват. Всичко, което Църквата дава на хората, за да им помогне, за да отдъхнат, да ги предпази от други неща, е добро. Но не трябва да спираме дотук. Истинската цел на Църквата е друга. Всичко това има въведителен характер и помага за привличането на децата.
Всички трябва да осъзнаем какво търсим от Църквата, а това, което тя може да ни даде, е лична връзка с Христос. Много важно е да знаем, че, влизайки в Църквата, ние сме призовани да се свържем не с учението на Църквата, а с една Личност, да имаме лично отношение с една Личност – Иисус Христос, с живата Личност, Която съществува и с Която човек може и трябва да има отношение на любов. Трябва да обичаме тази Личност. Това е много важно, защото в миналото имахме проблеми в църковните среди, минахме през няколко кризи – богословска, духовна, пастирска, чиято естествена последица беше хората да напуснат Църквата, както впрочем и стана. Тогава Църквата се опита да обоснове учението си чрез и върху разума, върху рационалните аргументи. По-големите от вас се сещат, че в учебниците по вероучение имаше доказателства за съществуването на Бога. Това бяха пет-шест доказателства, чиято цел беше рационално да докажат, че Бог съществува. Това беше грешка, защото тезата води до антитеза: идва някой друг и отново с рационални аргументи ти доказва, че Бог не съществува и той разполага с много по-здрави аргументи от твоите, защото ти логически се опитваш да докажеш, че Бог съществува, а Той не съществува. Свети отци са казали, че Бог не съществува. Защо ли? Св. Симеон Нови Богослов казва, че Бог е несъществуващо Същество.
Бог не съществува, защото Той изобщо не съществува, както останалите същества. Не можеш да кажеш, че Бог съществува, както не можеш да кажеш, че не съществува, защото Той съществува. Той е несъществуващо Същество, защото Неговото съществуване не може да се опише и точно да се определи. Защо отците са казали това? Те са казали това, за да избегнат грешките, които ние направихме. Под западно влияние ние се опитахме да закрепим Църквата върху неправилна основа, върху фалшиви неща, независимо дали това са разумът, науката, философията или социалният живот. С рационални доводи се опитахме да докажем, че Бог съществува, че Евангелието е най-доброто учение в света, защото в него се говори за любов, справедливост, равенство и т.н. Вярно, говори се за всичко това. Но човек много простичко би запитал: „Нима трябваше Христос да дойде да ни каже, че е нужно да бъдем справедливи, социално ангажирани, свободни, демократични хора”? Добре, дошъл е, казал е нещата, които са в Евангелието. Но защо трябва да вършим нещо, което не можем да разберем: защо например да се молим? Защо да ходим на бдения, да постим, да ходим на църква? Да ни кадят, да ставаме целите в тамян, да ни става лошо, всички да се причастяваме от същата лъжичка, от същия Потир – все въпроси, които човешкият разум не може да приеме.
Хората, които задаваха тези въпроси, имаха право, защото нещата, на които ги учеха в Църквата, се крепяха единствено на разума. И днес чуваме някои да казват, че Христос е бил учител, демократ, революционер и какво ли още не. Каквото на човек му харесва, това приписва на Христос – всеки със своите предпочитания. Разбира се, всички тези неща се преподаваха в Църквата, в неделните училища; пропагандираше се един социален и нравствен начин на живот. Например, учеха децата, че има нравствени и безнравствена неща, че трябва да вършат добро и т.н., но всичко това и много други неща се преподаваха като идеи; нямаха връзка с личността на Христос и се стигаше дотам - по-големите от нас помнят - че всички деца, след като навършат шестнайсет години, се отдръпваха от Църквата. До дванайсетгодишна възраст всички деца идваха, даваха им по една иконка, някой бонбон, тогава нямаше басейни и подобни неща, за да прекарват времето си. Това беше една от редките възможности за децата да се занимават с нещо извън училище. Обикновено учителите организираха неделните училища и това беше удобен случай за децата да видят своя учител или учителка. След това децата ставаха големи и в гимназията всички се отдръпваха. Защо ли? Защото влизаха в пубертета, пред себе си имаха предизвикателства, изкушения, друг опит, спрямо които идеите, преподавани в неделното училище, бяха безсилни. Тези идеи по никакъв начин не можеха да устоят.
Отдръпването на всички деца без изключение от Църквата беше всеобщо явление
Полагаха се усилия, но накрая храмовете бяха празни. И въпреки че години наред се организираха неделни училища, лагери, всякакви подобни неща – се стигна дотам, че в Църквата нямаше хора, нямаше свещеници, защото хората и най-вече младите нямаха връзка с Църквата, която им се представяше като идеология. От една страна, като идеология, а от друга, като земна институция. Църковната йерархия имаше светски характер, занимаваше се повече със социални и други, а не духовни въпроси; сред обикновените хора всичко се свеждаше до чиста ритуалност – бракът, кръщенията, погребенията, именните дни. Особено в Кипър преживяхме две много трудни десетилетия - 60-те и 70-те - години на разруха. Всичко се разпадаше и беше нещо странно да видиш млади хора в храма. Сещам се, че когато през 1976 година отидох да следвам в Гърция, ми направи огромно впечатление, когато първата неделя влязох в храма и видях млади хора. За първи път виждах млади хора в храма. В Лимасол имаше някакво раздвижване, но от 200-300 души оставаха 5, ако изобщо оставаха. Когато отидох на Света Гора и видях млади монаси, това беше толкова необичайно за мен. За първи път виждах млади хора в расо и с тях можеше да разговаряш. Това беше нещо напълно непознато за Кипър.
За щастие, тази криза не продължи дълго. Така е в Църквата – тя не потъва, излиза на повърхността, преминава изпитанието и продължава напред. Днес[1] е налице завръщане на хората в Църквата, но има и нещо странно: младите хора, които се завръщат, са основно студенти, а не 16-17 годишни, рядко има такива. Когато човек порасне и достигне тази възраст, по една или друга причина той се завръща и намира Църквата. Най-хубавото е, че младите хора търсят Църквата и я намират по правилен начин. Именно в това беше отговорността на Църквата - да яви и покаже себе на младите хора в своя автентичен вид. Защото, ако пак бяхме направили грешката да се превърнем в една „лъсната” Църква,
това е все едно да видиш старица със сини дънки и лакирани нокти
Когато Църквата прави опит да се модернизира, да бъде съвременна, тогава става смешна. Ставаме много смешни, когато се опитваме да бъдем модерни. Защото младият човек иска от нас не да бъдем модерни, а да чуе слово, което не е облечено в някаква логика или рационализъм, защото онази епоха отмина. Епохата на рационализма породи атеизма и 60-70-те бяха епохата на атеизма в Кипър. Имаше атеисти и в училищата, имаше деца, които не вярваха в Бога. Днес няма такова нещо и тези, които казват, че са атеисти, не са такива. Тогава имаше идеологически атеисти; водеше се борба против атеизма, против материализма, пишеха се апологетически съчинения, какво ли не; изтъкваше се, че 1000 учени на еди-коя си конференция доказали, че Бог съществува. А противниците отвръщаха, че 2000 учени на еди-коя си конференция доказали, че Бог не съществува. Ха намери му края! За щастие, тези комично-трагични неща отминаха.
Днес младият човек търси не логически доказателства, а опит
Съществува ли този опит в Църквата? Ако го има, човекът живее с него, знае как да живее с Бога в Църквата. Доказателство за това е, че младите хора с желание участват в Св. Тайнства, свикват да се изповядват, често да се причастяват, да се молят, да ходят на бдения, почитат иконите, светците, четат житията на светците и светоотеческите творения – всичко това става по красив и правилен начин. Те откриват това, което са търсели.
Тогава ми правеше огромно впечатление, когато виждах, а и сега виждам, млади хора извън Църквата, които биха могли да вземат светоотеческите книги, да ги четат и да вникнат в тях. А по онова време сърцето ми се късаше, когато виждах „религиозни” хора, които четат книгите на св. отци и нищо не разбират, а когато започваха да говорят за това, което са прочели от отците, ми идеше да се хвана за главата. Казвах си, че няма по-голяма злоупотреба с Божието слово от това. Доказателство за цялата тази трагедия през ония години са нейните отражения във всички сфери на църковния живот. Вижте за какво става въпрос. Не ни харесваха храмовете и затова се строяха модерни храмове – някои от тях са като космически кораби. Влизаш вътре и се питаш, какво е това нещо, кино? Тоест, ако нямаше икони, човек би се запитал, в действителност какво е това? За какво са нужни всички тези храмове? Някакъв амфитеатър, все едно че си на театър, духовникът е някакъв актьор, а всички те гледат от своите седящи места – но това беше последица от начина на мислене през онази епоха. Византийските икони, иконите със строго аскетическо изражение изчезнаха от храма. Появиха се някакви икони, раздавахме ги на децата в неделното училище – малкият Иисус като едно замечтано дете, с русолява коса, с някакви бузки, Света Богородица като симпатична немкиня и един Христос, например, иконата на Жениха - гледаш някакъв замаян актьор, с един замаян поглед – и това бил Женихът?! Питаш се какви са тия неща! И всички тези немски, западни, чужди образци, които влязоха в Църквата, бяха „сервирани” на хората като духовна храна.
Няма да забравя, когато веднъж ме поканиха да говоря в тази зала, тогава още бях в Махера[2]. В крайна сметка, реших да отида, за да не излезе, че се отнасям пренебрежително. Поканиха ме да говоря за стареца Паисий. Поводът беше официалното закриване на учебната година в неделните училища, а темата беше за образците за подражание. В един момент ни казаха, че всеки от нас има 6 минути на разположение. Ама, какво да кажа за 6 минути? Добре, да видим, каквото мога. Започна се - национални, религиозни, социални образци. Казвам ви, чувствах, че все едно съм на петдесетническо събрание. В действителност с нищо не се различавахме от тях. Ако знаех, че няма да стане скандал, щях да напусна. Такъв срам почувствах! Добре, че повечето от децата бяха отвън, хапваха, пиеха сокове и не ни гледаха. А и никой не слушаше – вътре бяха само техните учители. Казахме, каквото казахме. Чувствах, че все едно съм в гробище. Говореше се за един мъртъв бог. От всичко, което чух, аз като духовник се възмутих. Не издържах повече. Държах се за масата, защото нервите ми бяха на ръба. Как издържат тези хора? Не казвам това, за да укоря някого, просто описвам какво се получи. Какво да ви кажа? Не знам. Бог да ни опази от подобно нещо. Говореха се такива безсмислени неща. . . и за кого говореха – за младите? Да, ето ги, младите! Колко деца имаше в залата? Те бяха отвън, хапваха и пиеха! Малцина от тях бяха вътре в залата - 15-20 деца, милите, които се страхува да излязат отвън, а останалите бяха възрастни. За какво говорим?
Наистина, като Църква преминахме през един период на духовно самоубийство, на духовна подмяна. Имаше много и различни причини за това: исторически, богословски, пастирски. С това не отправям укор към никого, нито обвинявам лица или група от лица. Просто искам да разберете, че ако в своето проявление Църквата не е автентична, каквато и да е цената за това, тя няма да може да устои. И ако Църквата направи грешката и се опита да се задържи по други начини, макар и за кратко да се задържи, тя ще се сгромоляса. Това е 100 % сигурно. Ще се срути като хартиена кула. Подобни неща не могат да устоят. Устоява само това, което извира от автентичността на нейния живот, на нейния опит.
Само опитът може да устои. Нищо друго
Нашата епоха е доказала това. По какъв начин ли? Когато човек вижда хора, които се пресищат със светския живот и „не разбират от дума”, но когато в един момент погледнат реално и имат реално съприкосновение с Църквата, тогава веднага виждаш как те изцяло се променят. И странното е, че те имат такова познание и постъпват по такъв начин, сякаш отдавна са влезли в Църквата. Виждал съм безброй такива обръщания във вярата. В Кипър, на Света Гора, която е живо място с наличието на съвременните старци, живо място до такава степен, че сякаш виждаш една пещ, в която човек влиза и излиза пречистен от нея. И се задаваш въпроса, как този човек, който преди е имал такъв начин на мислене, такъв начин на живот, пресищал се със светския живот, как той е стигнал до промяна – как сега чете, моли се, подвизава се, пости, чувства се уютно. Хубаво, е че Православната Църква дава на младия човек уют, говорим за уравновесени хора, а не за комплексари, които се страхуват от другия човек.
Утре честваме пренасянето на мощите на св. Георги – това ще рече, че са отворили гроба му, извадили са мощите му и са ги поставили в храма за поклонение и освещение на вярващите. Какво означава това, защо Църквата отбелязва това събитие? Това е много важно, защото само Православната Църква говори и учи за славата на човешкото тяло, за това, че човек спасява не само душата си, защото Църквата не се занимава само с човешката душа или дух, а спасява и обгръща целия човек. Свети апостол Павел казва, че тялото е храм на Светия Дух, а Църквата отдава почит на телата на светците, техните мощи, защото и техните души и тела са причастни на енергията на Светия Дух. По такъв начин цялата човешка природа се освещава и дори след смъртта тази благодат и енергия пребивава в техните мощи и върши чудеса. Църквата винаги е поддържала това учение.
През 14 век се водели големи богословски спорове в Църквата. Свети Григорий Палама - светогорец, който по-късно станал солунски митрополит, подкрепя това учение и смята, че Църквата няма никаква връзка с философията, тъй като в онази епоха започнали да нахлуват западни теории, според които човек се спасява не с благодатта на Светия Дух, а чрез интелектуалния процес на мислене и приемане на Божието учение – това, което и днес чуваме. Виждате, и днес сред християните и църковните хора някои смятат, че да говориш за чудеса е плод на нездрава религиозност. И се задаваш въпроса, „нима тогава Христос е бил някакъв болен религиозен човек, който вършел чудеса?”. Ако прочетем Евангелието, ще видим, че то е пълно с чудеса, пълно с енергиите на Бога, Който изгонвал бесове, изцелявал слепите, възкресявал мъртвите и казвал, че и Неговите ученици ще вършат това – ще изгонват бесове, ще възкресяват мъртви, нищо няма да им навреди. Всичко, което досега пребъдва в Църквата, е доказателство, че Църквата е жива, а благодатта на Светия Дух е дейна не само чрез чудесата. От своя страна, чудесата са елемент, който е израз на живителната енергия на Църквата, а също така показват, че Църквата не е учение, ако ще това учение да е най-доброто в света.
Често Христос бива възприеман като велик учител, мистик - това го казват масоните
Нима и ние да кажем, че Той е бил такъв? Църквата няма такова учение. За нас Христос е съвършена Личност, Той е съвършеният Спасител на света, не можем да приемем друга личност, в която можем да се спасим - нито личност, нито идея, нито учение. Най-важното е да осъзнаем, че в Църквата развиваме личностно отношение със Самия Христос, а когато човек го осъзнае и постигне, влезе в пътя на изцелението, който Църквата предлага, тогава ще го почувства и в сърцето си. Защото, ако не го почувства, това означава, че Църквата говори лъжи. Църквата не казва неща, които не може да докаже – да докаже, но не с разума, а чрез опита. Това е същото както, когато посещаваш лекар, който постоянно ти предписва лекарства и въпреки това нямаш подобрение. В един момент ще спреш да ходиш при него. Ще му кажеш, че от две години го посещаваш, пиеш лекарствата, но, за съжаление, не си се почувствал по-добре. Трябва да смениш лекаря или лекарствата. Не можеш да ходиш при този лекар, след като няма резултат. Нито пък да бъдеш толкова наивен, че да отидеш при някой лекар, който ти казва „Наистина си болен, ще ти изпиша лекарства, но ще се почувстваш по-добре, когато умреш! Когато умреш, тогава ще се подобри състоянието ти!”. Църквата се оприличава на този лекар, когато влизаш в нея и ти казват да пазиш Божиите заповеди, да правиш всичко, което ти казва свещеникът, а когато умреш, ще отидеш в рая. Благодаря! Такива наивни хора, такива безумици човек не може да ги приеме. Нима съм такъв будала, че цял живот да правя всички тези неща, а когато умра, тогава да отида в рая? Ами ако няма рай? Какво правим тогава? Не е ли наивно човек да вярва в нещо, което не може да докосне? Не знам за вас, но аз никога не бих следвал такъв начин на живот и да чакам да умра, та тогава да видя дали това, което съм правил 80 години, е правилно или не.
И тъй, какво е Църквата? Църквата е опитен живот, опит от вечния живот, който започва в този живот и преминава във вечното Божие царство. Когато служим св. Литургия, казваме – „Приемете тялото Христово, вкусете Извора на безсмъртието”. Сега, сега вкусваме безсмъртния живот на Христос, а не след смъртта. Не можем да кажем на другия, „изчакай след смъртта”, защото това ми прилича малко на исляма – „прави каквото пише в Корана, а след това, като отидеш в рая,- знам ли какво - ще ядеш пилаф!”. Не мога ли сега да ям пилафа, а когато умрем, тогава този, който отиде там, вижда за какво става въпрос.
Така и човекът, който се е хранил с идеологии, с религиозни идеологии, ти казва „Ти будала ли си? Животът е пред тебе, живей, прави, каквото искаш! Поповете и калугерите те будалкат! А когато остарееш и вече нищо друго не можеш да правиш, тогава ходи на църква, полага ти се, на 80 години си. Нещо не си наред, трябва да ходиш на психиатър!”. Този човек не може да разбере защо младите хора водят духовен живот.
Когато бях в техническото училище, няма да ви издам името на директора, защото е жив, сега е пенсионер - той ме извика в кабинета си и започна да ме разпитва. По това време правеха анкети сред ученици, тъй като учителите искаха да разберат каква е тяхната професионална ориентация. Той ме попита какво смятам да правя занапред. Казах му, че нямам намерение да ставам нито строител, нито дърводелец, нито електротехник. Той пак ме попита:
- Какво ще правиш?
- Ще продължа с класически езици.
- И като пораснеш, какъв ще станеш?
- Ще стана монах.
- Монааах? Добре, ще поговорим в паузата.
Бяхме много хубав клас. Бяхме четирима приятели - аз, до мене седеше един йеховист, отпред седеше един друг ученик и още един, който беше пълен атеист. И досега сме приятели. През голямото междучасие отидох в кабинета му. Започна да ме пита:
- Добре ли си?
- Добре съм, г-н директор.
- Спиш ли добре?
- Спя добре.
- Храниш ли се?
- Слава Богу, храня се.
И понеже бях малко дете, не можах да разбера какво искаше да ми каже. Как разбрах? Впоследствие узнах, че той се ужасил. Казал, че това не е нормално нещо. Пък и аз какво бях направил по-рано: понеже свирех на инструмент в училищния хор, за националния празник трябваше да изпълним някаква песен, в която се пееше за две растения – за жасмина и ригана. Владиката също щеше да присъства, а аз десет дена преди това реших, че не мога да свиря такива песни, защото са любовни. Бях малко дете, така си помислих. Тоест, имах такава ревност, че си казах, няма, тия песни са греховни. Тогава свирех на кларнет. Един ден отидох при учителя по музика и му казах „Прощавайте, но няма да взема участие”. Той започна да вика, да хули, да се ядосва. Каза на директора, който опита с добро. Накрая ме изкара пред всички и ме заплю. Крещеше ми: „Ще свириш ли?” А аз: „Не, няма да свиря!”. Щеше да се пръсне от яд. Както и да е.
Когато човек подхожда идеологически към Църквата, той не може да проумее, че животът на вярващия в Църквата се крепи върху опита. За него това е безумие. За него Църквата е безумие. Светците са били безумни, защото са вършели абсурдни неща. За пример да вземем свети Неофит Затворник[3]. Когато бил на 24 години, той се затворил в една пещера и 60 години живял в нея. Това не е ли безумство? Как логически можеш да обясниш направеното от него? - логически да си обясниш извършеното от мъчениците, аскетите, отшелниците, пустинниците. Не можеш. Ще ви дам пример от живота на св. Георги. Той претърпял изключително много мъчения. Бил млад човек. войн. Накарали го да се отрече от Христос. Той не се отрекъл. Много бил мъчен. Обули го в нажежени железни обуща с гвоздеи отвътре. Обущата почервенели. Завели го в театъра и го вързали за кон. Той трябвало да бяга след коня. Наоколо тълпата не стихвала. В житието се казва, че той тичал толкова бързо, че дори изпреварил коня. А в същото време си казвал „Тичай, Георги, за да приемеш жадувания Господ”. Той бил изпълнен с такава пламенна любов в сърцето си, че не чувствал как краката му горят. Когато четях това, настръхнах.
Видях това нещо със собствените си очи: в Света Гора живееше един старец - отец Сергий. Той живее в Иверския скит. Оттам до Карея се стига за близо два часа. Пътят е труднопроходим път: гора, планини. А през зимата снегът стига до 4 метра. Минаваше покрай нас. И през зимата, и през лятото носеше някакви галоши. Имаше плътен глас. По това време отговарях за манастирските порти. До тях винаги оставяхме разни неща за хората, които минават – хляб, сирене, локум, кафе, чай. Също така държах ключовете от магерницата. Когато минаваше оттам и го питах: „Как си?”, той отговаряше: „Гладен съм”. Беше беден човек, пустинник. Винаги облян в пот и с една торба на гърба. По принцип тези торби побират много неща, до 60 кг товар. Клетият, ходеше един или два път в седмицата в Карея, пазаруваше за всички отци, които живееха около него газови бутилки, от които понякога се нуждаеха, картофи, елей. Той беше едно подвижно „зрелище”. Попитах го дали няма някой друг да му помогне. Отговаряше ми „Няма, благословени човече. Не е необходимо. Аз ходя”. Винаги беше радостен, шегуваше се. Беше много благодатен човек. Когато почина, отидохме да го погребем. Когато свалиха обувките му - Ще настръхнете, деца – долу, където е петата, се бяха показали кокалчетата му! Плътта я нямаше! Разбирате ли?. . .
Въпреки че ходеше два пъти в седмицата в Карея, служеше на всички отци наоколо, гладуваше, винаги беше натоварен, той никога не се оплакваше. А ние, в нашето невежество, го питахме: „Къде отиваш, в Карея? Е, донеси ми и на мене един хляб!”. Той отговаряше „Ще ти донеса, благословени човече!”. Който го срещаше по пътя, го молеше да му донесе нещо от Карея, а той се съгласяваше. В състоянието, в което се намираха нозете му, човек не би могъл да се движи. Тогава се сетих за св. Георги. И си казах, че това нещо може да стане, защото има хора, които имат в себе си такъв пламък на благодатта и любовта, че чувството за любов побеждава дори самата природа на човека, като я превъзхожда. Това е величието на Църквата - чрез силата на Божията любов се преодолява човешката природа и човек извършва свръхестествени неща, които хората извън Църквата не могат да разберат, не ги приемат, за тях това е невъзможно, смешно, болно, фалшиво. Но, в Църквата стават възможни, защото налице е вярата - „противотежестта” на разума, която не е теоретична, интелектуална, а опит от живота, най-големият опит, който човек може да има...
[1] През 90-те.
[2] Мъжки манастир в Кипър.
[3] Кипърски светец, чиято памет се чества на 24 януари. Манастирът, основан от него в близост до пещерата, в която прекарал живота си, се намира до Пафос.
Превод: К. Константинов, източник: dveri.bg
http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=420%3A2013-04-24-08-41-09&catid=46%3Astatii&Itemid=141
Написано от Лимасолски митр. Атанасий
Сряда, 24 Април 2013 10:28
Някога имаше мания да купуваме топки за пинг-понг, футбол и разни други неща, за да привличаме младите хора. Разбира се, това не е лошо; добре е в близост до храма да има пространство, в което децата да се забавляват. Всичко, което Църквата дава на хората, за да им помогне, за да отдъхнат, да ги предпази от други неща, е добро. Но не трябва да спираме дотук. Истинската цел на Църквата е друга. Всичко това има въведителен характер и помага за привличането на децата.
Всички трябва да осъзнаем какво търсим от Църквата, а това, което тя може да ни даде, е лична връзка с Христос. Много важно е да знаем, че, влизайки в Църквата, ние сме призовани да се свържем не с учението на Църквата, а с една Личност, да имаме лично отношение с една Личност – Иисус Христос, с живата Личност, Която съществува и с Която човек може и трябва да има отношение на любов. Трябва да обичаме тази Личност. Това е много важно, защото в миналото имахме проблеми в църковните среди, минахме през няколко кризи – богословска, духовна, пастирска, чиято естествена последица беше хората да напуснат Църквата, както впрочем и стана. Тогава Църквата се опита да обоснове учението си чрез и върху разума, върху рационалните аргументи. По-големите от вас се сещат, че в учебниците по вероучение имаше доказателства за съществуването на Бога. Това бяха пет-шест доказателства, чиято цел беше рационално да докажат, че Бог съществува. Това беше грешка, защото тезата води до антитеза: идва някой друг и отново с рационални аргументи ти доказва, че Бог не съществува и той разполага с много по-здрави аргументи от твоите, защото ти логически се опитваш да докажеш, че Бог съществува, а Той не съществува. Свети отци са казали, че Бог не съществува. Защо ли? Св. Симеон Нови Богослов казва, че Бог е несъществуващо Същество.
Бог не съществува, защото Той изобщо не съществува, както останалите същества. Не можеш да кажеш, че Бог съществува, както не можеш да кажеш, че не съществува, защото Той съществува. Той е несъществуващо Същество, защото Неговото съществуване не може да се опише и точно да се определи. Защо отците са казали това? Те са казали това, за да избегнат грешките, които ние направихме. Под западно влияние ние се опитахме да закрепим Църквата върху неправилна основа, върху фалшиви неща, независимо дали това са разумът, науката, философията или социалният живот. С рационални доводи се опитахме да докажем, че Бог съществува, че Евангелието е най-доброто учение в света, защото в него се говори за любов, справедливост, равенство и т.н. Вярно, говори се за всичко това. Но човек много простичко би запитал: „Нима трябваше Христос да дойде да ни каже, че е нужно да бъдем справедливи, социално ангажирани, свободни, демократични хора”? Добре, дошъл е, казал е нещата, които са в Евангелието. Но защо трябва да вършим нещо, което не можем да разберем: защо например да се молим? Защо да ходим на бдения, да постим, да ходим на църква? Да ни кадят, да ставаме целите в тамян, да ни става лошо, всички да се причастяваме от същата лъжичка, от същия Потир – все въпроси, които човешкият разум не може да приеме.
Хората, които задаваха тези въпроси, имаха право, защото нещата, на които ги учеха в Църквата, се крепяха единствено на разума. И днес чуваме някои да казват, че Христос е бил учител, демократ, революционер и какво ли още не. Каквото на човек му харесва, това приписва на Христос – всеки със своите предпочитания. Разбира се, всички тези неща се преподаваха в Църквата, в неделните училища; пропагандираше се един социален и нравствен начин на живот. Например, учеха децата, че има нравствени и безнравствена неща, че трябва да вършат добро и т.н., но всичко това и много други неща се преподаваха като идеи; нямаха връзка с личността на Христос и се стигаше дотам - по-големите от нас помнят - че всички деца, след като навършат шестнайсет години, се отдръпваха от Църквата. До дванайсетгодишна възраст всички деца идваха, даваха им по една иконка, някой бонбон, тогава нямаше басейни и подобни неща, за да прекарват времето си. Това беше една от редките възможности за децата да се занимават с нещо извън училище. Обикновено учителите организираха неделните училища и това беше удобен случай за децата да видят своя учител или учителка. След това децата ставаха големи и в гимназията всички се отдръпваха. Защо ли? Защото влизаха в пубертета, пред себе си имаха предизвикателства, изкушения, друг опит, спрямо които идеите, преподавани в неделното училище, бяха безсилни. Тези идеи по никакъв начин не можеха да устоят.
Отдръпването на всички деца без изключение от Църквата беше всеобщо явление
Полагаха се усилия, но накрая храмовете бяха празни. И въпреки че години наред се организираха неделни училища, лагери, всякакви подобни неща – се стигна дотам, че в Църквата нямаше хора, нямаше свещеници, защото хората и най-вече младите нямаха връзка с Църквата, която им се представяше като идеология. От една страна, като идеология, а от друга, като земна институция. Църковната йерархия имаше светски характер, занимаваше се повече със социални и други, а не духовни въпроси; сред обикновените хора всичко се свеждаше до чиста ритуалност – бракът, кръщенията, погребенията, именните дни. Особено в Кипър преживяхме две много трудни десетилетия - 60-те и 70-те - години на разруха. Всичко се разпадаше и беше нещо странно да видиш млади хора в храма. Сещам се, че когато през 1976 година отидох да следвам в Гърция, ми направи огромно впечатление, когато първата неделя влязох в храма и видях млади хора. За първи път виждах млади хора в храма. В Лимасол имаше някакво раздвижване, но от 200-300 души оставаха 5, ако изобщо оставаха. Когато отидох на Света Гора и видях млади монаси, това беше толкова необичайно за мен. За първи път виждах млади хора в расо и с тях можеше да разговаряш. Това беше нещо напълно непознато за Кипър.
За щастие, тази криза не продължи дълго. Така е в Църквата – тя не потъва, излиза на повърхността, преминава изпитанието и продължава напред. Днес[1] е налице завръщане на хората в Църквата, но има и нещо странно: младите хора, които се завръщат, са основно студенти, а не 16-17 годишни, рядко има такива. Когато човек порасне и достигне тази възраст, по една или друга причина той се завръща и намира Църквата. Най-хубавото е, че младите хора търсят Църквата и я намират по правилен начин. Именно в това беше отговорността на Църквата - да яви и покаже себе на младите хора в своя автентичен вид. Защото, ако пак бяхме направили грешката да се превърнем в една „лъсната” Църква,
това е все едно да видиш старица със сини дънки и лакирани нокти
Когато Църквата прави опит да се модернизира, да бъде съвременна, тогава става смешна. Ставаме много смешни, когато се опитваме да бъдем модерни. Защото младият човек иска от нас не да бъдем модерни, а да чуе слово, което не е облечено в някаква логика или рационализъм, защото онази епоха отмина. Епохата на рационализма породи атеизма и 60-70-те бяха епохата на атеизма в Кипър. Имаше атеисти и в училищата, имаше деца, които не вярваха в Бога. Днес няма такова нещо и тези, които казват, че са атеисти, не са такива. Тогава имаше идеологически атеисти; водеше се борба против атеизма, против материализма, пишеха се апологетически съчинения, какво ли не; изтъкваше се, че 1000 учени на еди-коя си конференция доказали, че Бог съществува. А противниците отвръщаха, че 2000 учени на еди-коя си конференция доказали, че Бог не съществува. Ха намери му края! За щастие, тези комично-трагични неща отминаха.
Днес младият човек търси не логически доказателства, а опит
Съществува ли този опит в Църквата? Ако го има, човекът живее с него, знае как да живее с Бога в Църквата. Доказателство за това е, че младите хора с желание участват в Св. Тайнства, свикват да се изповядват, често да се причастяват, да се молят, да ходят на бдения, почитат иконите, светците, четат житията на светците и светоотеческите творения – всичко това става по красив и правилен начин. Те откриват това, което са търсели.
Тогава ми правеше огромно впечатление, когато виждах, а и сега виждам, млади хора извън Църквата, които биха могли да вземат светоотеческите книги, да ги четат и да вникнат в тях. А по онова време сърцето ми се късаше, когато виждах „религиозни” хора, които четат книгите на св. отци и нищо не разбират, а когато започваха да говорят за това, което са прочели от отците, ми идеше да се хвана за главата. Казвах си, че няма по-голяма злоупотреба с Божието слово от това. Доказателство за цялата тази трагедия през ония години са нейните отражения във всички сфери на църковния живот. Вижте за какво става въпрос. Не ни харесваха храмовете и затова се строяха модерни храмове – някои от тях са като космически кораби. Влизаш вътре и се питаш, какво е това нещо, кино? Тоест, ако нямаше икони, човек би се запитал, в действителност какво е това? За какво са нужни всички тези храмове? Някакъв амфитеатър, все едно че си на театър, духовникът е някакъв актьор, а всички те гледат от своите седящи места – но това беше последица от начина на мислене през онази епоха. Византийските икони, иконите със строго аскетическо изражение изчезнаха от храма. Появиха се някакви икони, раздавахме ги на децата в неделното училище – малкият Иисус като едно замечтано дете, с русолява коса, с някакви бузки, Света Богородица като симпатична немкиня и един Христос, например, иконата на Жениха - гледаш някакъв замаян актьор, с един замаян поглед – и това бил Женихът?! Питаш се какви са тия неща! И всички тези немски, западни, чужди образци, които влязоха в Църквата, бяха „сервирани” на хората като духовна храна.
Няма да забравя, когато веднъж ме поканиха да говоря в тази зала, тогава още бях в Махера[2]. В крайна сметка, реших да отида, за да не излезе, че се отнасям пренебрежително. Поканиха ме да говоря за стареца Паисий. Поводът беше официалното закриване на учебната година в неделните училища, а темата беше за образците за подражание. В един момент ни казаха, че всеки от нас има 6 минути на разположение. Ама, какво да кажа за 6 минути? Добре, да видим, каквото мога. Започна се - национални, религиозни, социални образци. Казвам ви, чувствах, че все едно съм на петдесетническо събрание. В действителност с нищо не се различавахме от тях. Ако знаех, че няма да стане скандал, щях да напусна. Такъв срам почувствах! Добре, че повечето от децата бяха отвън, хапваха, пиеха сокове и не ни гледаха. А и никой не слушаше – вътре бяха само техните учители. Казахме, каквото казахме. Чувствах, че все едно съм в гробище. Говореше се за един мъртъв бог. От всичко, което чух, аз като духовник се възмутих. Не издържах повече. Държах се за масата, защото нервите ми бяха на ръба. Как издържат тези хора? Не казвам това, за да укоря някого, просто описвам какво се получи. Какво да ви кажа? Не знам. Бог да ни опази от подобно нещо. Говореха се такива безсмислени неща. . . и за кого говореха – за младите? Да, ето ги, младите! Колко деца имаше в залата? Те бяха отвън, хапваха и пиеха! Малцина от тях бяха вътре в залата - 15-20 деца, милите, които се страхува да излязат отвън, а останалите бяха възрастни. За какво говорим?
Наистина, като Църква преминахме през един период на духовно самоубийство, на духовна подмяна. Имаше много и различни причини за това: исторически, богословски, пастирски. С това не отправям укор към никого, нито обвинявам лица или група от лица. Просто искам да разберете, че ако в своето проявление Църквата не е автентична, каквато и да е цената за това, тя няма да може да устои. И ако Църквата направи грешката и се опита да се задържи по други начини, макар и за кратко да се задържи, тя ще се сгромоляса. Това е 100 % сигурно. Ще се срути като хартиена кула. Подобни неща не могат да устоят. Устоява само това, което извира от автентичността на нейния живот, на нейния опит.
Само опитът може да устои. Нищо друго
Нашата епоха е доказала това. По какъв начин ли? Когато човек вижда хора, които се пресищат със светския живот и „не разбират от дума”, но когато в един момент погледнат реално и имат реално съприкосновение с Църквата, тогава веднага виждаш как те изцяло се променят. И странното е, че те имат такова познание и постъпват по такъв начин, сякаш отдавна са влезли в Църквата. Виждал съм безброй такива обръщания във вярата. В Кипър, на Света Гора, която е живо място с наличието на съвременните старци, живо място до такава степен, че сякаш виждаш една пещ, в която човек влиза и излиза пречистен от нея. И се задаваш въпроса, как този човек, който преди е имал такъв начин на мислене, такъв начин на живот, пресищал се със светския живот, как той е стигнал до промяна – как сега чете, моли се, подвизава се, пости, чувства се уютно. Хубаво, е че Православната Църква дава на младия човек уют, говорим за уравновесени хора, а не за комплексари, които се страхуват от другия човек.
Утре честваме пренасянето на мощите на св. Георги – това ще рече, че са отворили гроба му, извадили са мощите му и са ги поставили в храма за поклонение и освещение на вярващите. Какво означава това, защо Църквата отбелязва това събитие? Това е много важно, защото само Православната Църква говори и учи за славата на човешкото тяло, за това, че човек спасява не само душата си, защото Църквата не се занимава само с човешката душа или дух, а спасява и обгръща целия човек. Свети апостол Павел казва, че тялото е храм на Светия Дух, а Църквата отдава почит на телата на светците, техните мощи, защото и техните души и тела са причастни на енергията на Светия Дух. По такъв начин цялата човешка природа се освещава и дори след смъртта тази благодат и енергия пребивава в техните мощи и върши чудеса. Църквата винаги е поддържала това учение.
През 14 век се водели големи богословски спорове в Църквата. Свети Григорий Палама - светогорец, който по-късно станал солунски митрополит, подкрепя това учение и смята, че Църквата няма никаква връзка с философията, тъй като в онази епоха започнали да нахлуват западни теории, според които човек се спасява не с благодатта на Светия Дух, а чрез интелектуалния процес на мислене и приемане на Божието учение – това, което и днес чуваме. Виждате, и днес сред християните и църковните хора някои смятат, че да говориш за чудеса е плод на нездрава религиозност. И се задаваш въпроса, „нима тогава Христос е бил някакъв болен религиозен човек, който вършел чудеса?”. Ако прочетем Евангелието, ще видим, че то е пълно с чудеса, пълно с енергиите на Бога, Който изгонвал бесове, изцелявал слепите, възкресявал мъртвите и казвал, че и Неговите ученици ще вършат това – ще изгонват бесове, ще възкресяват мъртви, нищо няма да им навреди. Всичко, което досега пребъдва в Църквата, е доказателство, че Църквата е жива, а благодатта на Светия Дух е дейна не само чрез чудесата. От своя страна, чудесата са елемент, който е израз на живителната енергия на Църквата, а също така показват, че Църквата не е учение, ако ще това учение да е най-доброто в света.
Често Христос бива възприеман като велик учител, мистик - това го казват масоните
Нима и ние да кажем, че Той е бил такъв? Църквата няма такова учение. За нас Христос е съвършена Личност, Той е съвършеният Спасител на света, не можем да приемем друга личност, в която можем да се спасим - нито личност, нито идея, нито учение. Най-важното е да осъзнаем, че в Църквата развиваме личностно отношение със Самия Христос, а когато човек го осъзнае и постигне, влезе в пътя на изцелението, който Църквата предлага, тогава ще го почувства и в сърцето си. Защото, ако не го почувства, това означава, че Църквата говори лъжи. Църквата не казва неща, които не може да докаже – да докаже, но не с разума, а чрез опита. Това е същото както, когато посещаваш лекар, който постоянно ти предписва лекарства и въпреки това нямаш подобрение. В един момент ще спреш да ходиш при него. Ще му кажеш, че от две години го посещаваш, пиеш лекарствата, но, за съжаление, не си се почувствал по-добре. Трябва да смениш лекаря или лекарствата. Не можеш да ходиш при този лекар, след като няма резултат. Нито пък да бъдеш толкова наивен, че да отидеш при някой лекар, който ти казва „Наистина си болен, ще ти изпиша лекарства, но ще се почувстваш по-добре, когато умреш! Когато умреш, тогава ще се подобри състоянието ти!”. Църквата се оприличава на този лекар, когато влизаш в нея и ти казват да пазиш Божиите заповеди, да правиш всичко, което ти казва свещеникът, а когато умреш, ще отидеш в рая. Благодаря! Такива наивни хора, такива безумици човек не може да ги приеме. Нима съм такъв будала, че цял живот да правя всички тези неща, а когато умра, тогава да отида в рая? Ами ако няма рай? Какво правим тогава? Не е ли наивно човек да вярва в нещо, което не може да докосне? Не знам за вас, но аз никога не бих следвал такъв начин на живот и да чакам да умра, та тогава да видя дали това, което съм правил 80 години, е правилно или не.
И тъй, какво е Църквата? Църквата е опитен живот, опит от вечния живот, който започва в този живот и преминава във вечното Божие царство. Когато служим св. Литургия, казваме – „Приемете тялото Христово, вкусете Извора на безсмъртието”. Сега, сега вкусваме безсмъртния живот на Христос, а не след смъртта. Не можем да кажем на другия, „изчакай след смъртта”, защото това ми прилича малко на исляма – „прави каквото пише в Корана, а след това, като отидеш в рая,- знам ли какво - ще ядеш пилаф!”. Не мога ли сега да ям пилафа, а когато умрем, тогава този, който отиде там, вижда за какво става въпрос.
Така и човекът, който се е хранил с идеологии, с религиозни идеологии, ти казва „Ти будала ли си? Животът е пред тебе, живей, прави, каквото искаш! Поповете и калугерите те будалкат! А когато остарееш и вече нищо друго не можеш да правиш, тогава ходи на църква, полага ти се, на 80 години си. Нещо не си наред, трябва да ходиш на психиатър!”. Този човек не може да разбере защо младите хора водят духовен живот.
Когато бях в техническото училище, няма да ви издам името на директора, защото е жив, сега е пенсионер - той ме извика в кабинета си и започна да ме разпитва. По това време правеха анкети сред ученици, тъй като учителите искаха да разберат каква е тяхната професионална ориентация. Той ме попита какво смятам да правя занапред. Казах му, че нямам намерение да ставам нито строител, нито дърводелец, нито електротехник. Той пак ме попита:
- Какво ще правиш?
- Ще продължа с класически езици.
- И като пораснеш, какъв ще станеш?
- Ще стана монах.
- Монааах? Добре, ще поговорим в паузата.
Бяхме много хубав клас. Бяхме четирима приятели - аз, до мене седеше един йеховист, отпред седеше един друг ученик и още един, който беше пълен атеист. И досега сме приятели. През голямото междучасие отидох в кабинета му. Започна да ме пита:
- Добре ли си?
- Добре съм, г-н директор.
- Спиш ли добре?
- Спя добре.
- Храниш ли се?
- Слава Богу, храня се.
И понеже бях малко дете, не можах да разбера какво искаше да ми каже. Как разбрах? Впоследствие узнах, че той се ужасил. Казал, че това не е нормално нещо. Пък и аз какво бях направил по-рано: понеже свирех на инструмент в училищния хор, за националния празник трябваше да изпълним някаква песен, в която се пееше за две растения – за жасмина и ригана. Владиката също щеше да присъства, а аз десет дена преди това реших, че не мога да свиря такива песни, защото са любовни. Бях малко дете, така си помислих. Тоест, имах такава ревност, че си казах, няма, тия песни са греховни. Тогава свирех на кларнет. Един ден отидох при учителя по музика и му казах „Прощавайте, но няма да взема участие”. Той започна да вика, да хули, да се ядосва. Каза на директора, който опита с добро. Накрая ме изкара пред всички и ме заплю. Крещеше ми: „Ще свириш ли?” А аз: „Не, няма да свиря!”. Щеше да се пръсне от яд. Както и да е.
Когато човек подхожда идеологически към Църквата, той не може да проумее, че животът на вярващия в Църквата се крепи върху опита. За него това е безумие. За него Църквата е безумие. Светците са били безумни, защото са вършели абсурдни неща. За пример да вземем свети Неофит Затворник[3]. Когато бил на 24 години, той се затворил в една пещера и 60 години живял в нея. Това не е ли безумство? Как логически можеш да обясниш направеното от него? - логически да си обясниш извършеното от мъчениците, аскетите, отшелниците, пустинниците. Не можеш. Ще ви дам пример от живота на св. Георги. Той претърпял изключително много мъчения. Бил млад човек. войн. Накарали го да се отрече от Христос. Той не се отрекъл. Много бил мъчен. Обули го в нажежени железни обуща с гвоздеи отвътре. Обущата почервенели. Завели го в театъра и го вързали за кон. Той трябвало да бяга след коня. Наоколо тълпата не стихвала. В житието се казва, че той тичал толкова бързо, че дори изпреварил коня. А в същото време си казвал „Тичай, Георги, за да приемеш жадувания Господ”. Той бил изпълнен с такава пламенна любов в сърцето си, че не чувствал как краката му горят. Когато четях това, настръхнах.
Видях това нещо със собствените си очи: в Света Гора живееше един старец - отец Сергий. Той живее в Иверския скит. Оттам до Карея се стига за близо два часа. Пътят е труднопроходим път: гора, планини. А през зимата снегът стига до 4 метра. Минаваше покрай нас. И през зимата, и през лятото носеше някакви галоши. Имаше плътен глас. По това време отговарях за манастирските порти. До тях винаги оставяхме разни неща за хората, които минават – хляб, сирене, локум, кафе, чай. Също така държах ключовете от магерницата. Когато минаваше оттам и го питах: „Как си?”, той отговаряше: „Гладен съм”. Беше беден човек, пустинник. Винаги облян в пот и с една торба на гърба. По принцип тези торби побират много неща, до 60 кг товар. Клетият, ходеше един или два път в седмицата в Карея, пазаруваше за всички отци, които живееха около него газови бутилки, от които понякога се нуждаеха, картофи, елей. Той беше едно подвижно „зрелище”. Попитах го дали няма някой друг да му помогне. Отговаряше ми „Няма, благословени човече. Не е необходимо. Аз ходя”. Винаги беше радостен, шегуваше се. Беше много благодатен човек. Когато почина, отидохме да го погребем. Когато свалиха обувките му - Ще настръхнете, деца – долу, където е петата, се бяха показали кокалчетата му! Плътта я нямаше! Разбирате ли?. . .
Въпреки че ходеше два пъти в седмицата в Карея, служеше на всички отци наоколо, гладуваше, винаги беше натоварен, той никога не се оплакваше. А ние, в нашето невежество, го питахме: „Къде отиваш, в Карея? Е, донеси ми и на мене един хляб!”. Той отговаряше „Ще ти донеса, благословени човече!”. Който го срещаше по пътя, го молеше да му донесе нещо от Карея, а той се съгласяваше. В състоянието, в което се намираха нозете му, човек не би могъл да се движи. Тогава се сетих за св. Георги. И си казах, че това нещо може да стане, защото има хора, които имат в себе си такъв пламък на благодатта и любовта, че чувството за любов побеждава дори самата природа на човека, като я превъзхожда. Това е величието на Църквата - чрез силата на Божията любов се преодолява човешката природа и човек извършва свръхестествени неща, които хората извън Църквата не могат да разберат, не ги приемат, за тях това е невъзможно, смешно, болно, фалшиво. Но, в Църквата стават възможни, защото налице е вярата - „противотежестта” на разума, която не е теоретична, интелектуална, а опит от живота, най-големият опит, който човек може да има...
[1] През 90-те.
[2] Мъжки манастир в Кипър.
[3] Кипърски светец, чиято памет се чества на 24 януари. Манастирът, основан от него в близост до пещерата, в която прекарал живота си, се намира до Пафос.
Превод: К. Константинов, източник: dveri.bg
Easy Money – споделен опит за начинаещи ...
Един опит за летене, ниско над земята (н...
Ирландски братя правят опит да подобрят ...
Един опит за летене, ниско над земята (н...
Ирландски братя правят опит да подобрят ...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
