Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.04.2013 21:49 - Изповедта на „иподякона”
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 582 Коментари: 0 Гласове:
0



Изповедта на „иподякона”

Януари 4, 2013 in Беседи, Във фокус

http://pravoslaven-sviat.org/2013/01/04/изповедта-на-иподякона/

Преди две години ме поканиха да изповядам и причастя една старица, предсмъртно. Когато вече приближихме дома й, родствениците й, които ме съпровождаха, като че ли се смутиха и плахо казаха:
 – Батюшка, знаете ли, но тя пуши.
 – Е, – отговорих аз – това не е толкова голям грях.
 Успокоилите се роднини ме поведоха по-нататък, но след известно време отново спряха.
 – Батюшка, но тя през целия си живот е била безбожница, ругала е църквата, а свещениците духом не понасяше.


Това беше вече по-сериозно препятствие. Случва се наскоро приведените във вярата хора да искат на всяка цена да спасят своите близки. Често те правят това доста неумело и със своите уговорки, понякога и заплахи, съвсем ги отблъскват от църквата. Понякога новоначалните във вярата са упорити, те умеят да чакат и когато техните невярващи роднини са доведени до състояние лишаващо ги от всякаква съпротива, бягат за свещеник, уговаряйки го да причасти умиращия човек. В такива случаи съществува така наречената „безмълвна изповед”. Свещеникът изброява греховете, надявайки се, че човекът, изгубил вече дар слово, все още го чува, разбира за какво става дума и може би се кае в своето сърце. Дълбочината на Божието състрадание наистина е безкрайна. Може да се приеме и такава „безмълвна изповед”, но само в тези случаи, когато човекът, на когото предстои да се изповяда, все пак е вярващ и когато е бил здрав се е изповядвал нееднократно. А тук безбожница, и на всичко отгоре – пушеща.


– Може би е по-добре да се върна – казах аз – няма да има никаква полза от такова формално причастяване… Един грях …
 – Не, не батюшка, – запрепираха се родствениците – тя сама помоли да се извика свещеник и именно Вас, и въобще – тя е със здрав разсъдък и паметта й е твърде запазена като за осемдесетгодишна. И, знаете ли, на църква тя не ходеше, но винаги предаваше листче за упокой, наистина само с едно име. Така че, моля Ви, елате.


Пристигнахме. Готвещата се да умира стара жена се оказа известна в града лекарка от ХЕИ. Обкръжена от няколко също толкова престарели родственици, тя седеше в кресло, отрупано от всички страни с възглавници. Беше видно, че само в това положение тя можеше да диша и говори. Стаята, в която ние се намирахме, сияеше от невероятна чистота и поразяваше с издържаността на стила си. Тази обстановка беше в старинен стил като във филма на Никита Михалков „Пет вечери”. Покъщнината от петдесетте години блестеше като нова; настолна лампа със зелен абажур се намираше в съседство с един от първите съветски телевизори, „КВН”, който сякаш вчера беше дошъл от заводския конвейер.


След като се поздравихме, престарялата безбожница ме помоли да прочета молитва от чинопоследованието за изповед. Това немалко удиви с компетентността си както мен, така и намиращите се около мен хора. Аз помолих да ни оставят насаме, но старицата пожела да се изповяда публично. Такъв неправославен каприз на мен никак не ми се понрави, но аз реших да не противореча на умиращата, мислейки, че мога да прекъсна разговора, ако той вземе неочаквана посока. Изкашляйки се, тя започна:
 – Аз бях иподякон у последния Волжски епископ Георгий.


Тази новина ме порази необикновено. През главата ми премина мисъл за преподобната Мария, която се представяла за монаха Марин, за хусаря-девойка Дурова, за която дори бе заснет филмът „Хусарска балада”… Но старата жена, сякаш прочитайки моите мисли, продължи:
 – Не ме считайте за безумна… Аз всичко добре помня… Действително бях иподякон при епископ Георгий (Садковский) в 1933-1936 година, когато той служеше във Волск.


Старицата се оказа с напълно здрав разум. Нещо повече, тя имаше превъзходна памет. Разказа ми, че когато била дванайсетгодишно момиче, много обичала да ходи на църква. Във втората половина на 30те години, във Волск имало един единствен православен храм, по-рано принадлежащ на старообрядците. Отнет от тях от съветската власт, той бил предаден на православната община след затварянето на останалите градски църкви.


– Аз ходех зимно време с шапка-ушанка и много приличах на момче, още повече, че главата ми беше късо подстригана – разказваше Екатерина Михайловна Иванцова – и енориашките ме заставяха да снемам шапката. „Ти си момче”, казваха те, и не бива да стоиш в църква с шапка! Истински момчета в енорията нямаше. Но за да се извърши службата в архиерейско звание, беше необходимо да се намерят поне четирима иподякона, които в миналото винаги са били момчета. А тук имаше само двама старци и една монахиня от вече разрушения Владимирски манастир. Така че за четвърти иподякон владиката назначи мен. Аз влизах в олтара, носех свещта, стоях с жезъла и помагах за тържественото обличане на архиерея. Владиката много ме обичаше, стараеше се да ме почерпи с каквото може в тези гладни години, винаги оставяше за мен голяма просфора… Да му прислужвам и да бъда в църквата за мен беше винаги голяма радост.


Екатерина Михайловна тогава живеела в Нигибовка и за да отиде на служба преминавала през целия град. Тя си спомни, че владиката тогава страдал от някакво тежко заболяване на краката. Вече по-късно разбрала, че най-вероятно това са били трофически рани. Той получил тази болест, когато бил в затвора и заради това трудно издържал дългите богослужения. Шиели му меки ботуши, които понякога към края на всенощните бдения били пропити с кръв.


Владиката Георгий имал прекрасни църковни одежди, които му изпращали монахините от Белев, където той преди това служел. За празника на Света Троица, в 1936 година, аз трябваше да донеса за службата току що получените нови зелени одежди. Когато с вързопчето в ръка вече приближавах храма, ме пресрещна една плачеща монахиня. Тя ми каза, че служба няма да има, защото владиката е арестуван.


Мъката, връхлетяла дванадесетгодишното момиченце, се оказала непреодолима. Няколко дни тя плакала непрестанно. Покачила се високо на дървото, което се намирало пред сградата на градския отдел на НКВД, за да може да вижда зад стобора, в дълбочината на двора, извеждания понякога от килията владика. После него го отвели в Саратов.


– От монахините знаех, че детската молитва най-бързо стига до Бога. Аз се молех колкото можех, молех се с всички сили денем и нощем. Настъпи училищната ваканция. Сега нищо не ми пречеше да се моля по цял ден. Така се молех!… Но след месец във Волск дойде вест, че владиката Георгий е разстрелян… И тогава – старицата се разплака – аз изгубих вярата си. Разбрах, че Бог, Който не чу или не поиска да отговори на молитвата на детето, просто Го няма. И целия си живот аз преживях без вяра. Пустотата, която се образува в моята душа, стана не просто отрицание на съществуващия Бог. Тя се превърна в обида към този несъществуващ Бог, в обида към Църквата, към свещенослужителите, които с глупости и с корист лъжат хората. И когато след войната във Волск отново отвориха църквата, аз с отвращение минавах покрай разтворените врати. А чуех ли внезапно отзвук от църковното песнопение, то просто се разболявах за няколко дни.


Господи, каква чудовищна грешка, помислих аз, какво заблуждение – та нали епископ Георгий е доживял до 1948 година! Но старата жена продължи:
 – Неотдавна аз узнах, че моята молитва все пак е стигнала до Бога и владиката Георгий не е бил разстрелян. Да бих знаела тогава за това… Бих заминала при него, там, в лагера, на заточението… Бих живяла близо до него, бих прала дрехите му, бих му набавяла храна. Моят живот би бил съвсем друг. Това е големият ми грях, за който се разкайвам преди смъртта си. Простете батюшка!…


Екатерина Михайловна умря същата вечер. На третия ден аз я опях, мислейки за това как удивително се подреждат човешките съдби, колко милостив е Господ, възвръщащ към себе си не по своя воля заблудилите се души.



Тагове:   изповед,


Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 13706132
Постинги: 14720
Коментари: 2351
Гласове: 9367
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031