Постинг
13.03.2013 21:38 -
Ислямизъм[26] –Статия от списание Либерален преглед.
Стоян Костов публикува в Pomak.bg Стоян Костов 12 март г. 23:20
Ислямизъм[26] –Статия от списание Либерален преглед.
Доколкото такова развитие се предполага именно в помашките райони – поради „неясната идентичност“ на тази общност.
Напълно наясно съм, че инструментариумът на академичното изследване (особено – количественото) е недостатъчен за идентифициране на „спящи клетки“, на групи, изповядващи и разпространяващи крайни религиозни течения или призоваващи към „промяна на съществуващия обществен строй“[27]. Не това беше и целта на нашето изследване. Опитахме се да проследим не наличието на конкретни противозаконни действия или подбудителство към такива, а да проверим дали нагласите на българските мюсюлмани изобщо представляват почва за развитието им.
Именно в изпълнение на тази цел включихме в количественото изследване въпрос –
кой трябва да решава възникналите спорове? Според 55,3% от респондентите, това трябва да прави съдът. „Възрастните“ са посочени от 20,6%, което очертава и дела на традиционните нагласи. Под 10% получават „Аллах“ (8,3%), „местните ръководители“ (4,9%), „имамът, мюфтията“ (4,2%). „Шариатът“ – важно свидетелство за ислямистки нагласи – е предпочетен от 0,5%. („Не мога да преценя“ – 20,8%.)
В едно единствено от десетките дълбочинни интервюта, които направихме, се промъкна намек за Шариатска държава. Цитирам го почти изцяло:
Вече все повече хора на Запад разбират, че истината е в исляма. Само в Щатите – не. Затова само в Щатите има торнада и други бедствия. Няма ли да се усетят тези хора? Няма ли да разберат, че не може да преследват исляма?
И Гагарин затова го убиха. Инсценираха му катастрофа със самолет. Като излетял в космоса, чул някакво странно пеене, не можел да определи какво. Чак по-късно разбрал, че това е езан. Убили го, защото искал да обяви по телевизията, че в космоса е само Аллах. Чух това от един шейх, от Саудитска Арабия.
Шариата никъде не се приема на 100% – защото не им отърва, защото са алчни. Алчността ще погуби и Щатите, и целия свят… (мъж, 40 г., Буково)
Голяма част от интервюираните не разбираха разликите в проповядването на ислям от „новите“ (образованите) имами и старите ходжи[28]. Знаеха обаче, че „арабските“ и въобще „учените“ са „лоши“ – основно от телевизията.
Ето, имамът в Лъжница – завършил в Саудитска Арабия, нали – фанатик… Не, не го познавам, по телевизията гледах. (мъж, 71 г., Огняново)
Същият човек, малко по-късно, направи дълбокомисления извод, че:
Ислямът и арабската религия не са едно и също.
На много места[29], където има повече от една джамия, има конфликт между „старите“ и „новите“ духовни водачи, който поразително точно съвпада с пристрастията към едното (на Мустафа Хаджи) или другото (на Недим Генджев) мюфтийство.
Преди си имахме най-автентична религия, която ни проповядваха старите ходжи. Аз съм генджевист. Той държи за автентичната религия, а след 90-те внесоха радикален ислям: неподчинение на правителствата, на родителите… Абе – тия, дето се гърмят!
Те са агресивни, искат завладяване на аудиторията, подкупват. Учат ги как да говорят. Първо навлизат във властта, после се въоръжават. Аз имам една книга за радикалния ислям (забравих я как се казваше) – всичко там го пише.
Зададох на информатора въпроса дали апокалиптичната картина, която ми описва, е взета от книгата, или се случва в Мадан.
Този сценарий постепенно се развива. Бунтовете в арабските страни – и те са от уахабизма. Нашият имам скоро ще командва Мадан.
В бунтовете срещу Генджев участваха и хора от Мадан. Уахабити са, разбира се. На обяд ние се кланяме по 10 пъти, те – само по 2-3 пъти и излизат. То, кланянето не е само за Мохамед, а за Иса и за Муса – ние признаваме всичките пророци. (мъж, 73 г., Мадан)
Последните две изречения от твърдението на информатора – „генджевист“ са симптоматични за различията в практикуването на ислям от „старите“ и „новите“ имами. Традиционния османски ислям с т.н. „бидати“ („нововъведения“: изпълнение на мевлиди[30], почитане на гробовете на светци[31], плащане пари на погребение[32] и т.н.) се отхвърля не само от възпитаниците на арабските университети, набеждавани като уахабити, салафити и т.н., а и от повечето духовници, завършили висше образование – независимо къде. Разбира се, степента на отхвърляне е различна: едни имами направо забраняват мевлида, други го допускат, но не участват в него, трети (най-често „старите“, но и някои от „новите“, които не искат да създават конфликти) го провеждат.
Търпимостта към „неправилния“, традиционния ислям зависи не от това къде духовният водач е получил образованието си, а от личните качества на самия човек.
Аз като ходжа мога да създавам традиция, но не мога да задължавам хората. Понякога можеш да пренебрегнеш нещо, за да научиш хората на ислям. Тука е ранен стадий на исляма, хората не знаят в какво вярват. Поколенията между 30 и 60 г. не познават религията. Много от тях не различават мевлид от Коран. Имат си Богородица вкъщи. (мъж, 30 г., Огняново)
Едно от „новите“ правила, които най-много възмущават „традиционалистите“ (това прозвуча и в твърдението на цитирания „генджевист“ от Мадан), е всъщност липса на правило. Тъй като Коранът не предписва изрично колко рекята (части от молитвата) трябва да се изпълняват (това е постановено в хадисите[33]), „новите“ имами, които не признават хадисите, разрешават на молещите се да си тръгват по-рано.
Старите всъщност са по-радикални. Не – по-консервативни. Казваха: „Това се прави така, защото е така!“ А ние обясняваме защо е така.
Има задължителна и незадължителна част от молитвата. Последната не е задължителна. Който е зает, може да си тръгне по-рано. Много хора ми казват: „Ще идвам на молитва, но не мога да отделя цял час.“ Обяснявам им, че са длъжни да стоят половин час, а после могат да си тръгнат и да си вършат работата.
В долната джамия старите диктуват правилата, забраняват им да излизат – казва Сеид Мутлу, имам в „горната“ джамия (мах. Петелци) в Сърница, набеден за водач на противодържавната и противообществена групировка от имами, разследвани от службите, на които в края на 2011 беше отправено наказателно постановление – мярка за неотклонение „подписка“.[34] В петък на обяд джамията е препълнена – предимно с млади хора. Свършват задължителните рекяти и си отиват. До края остават само неколцина възрастни мъже. Нито външният, нито вътрешният облик на джамията издава присъствие на огромни инвестиции – „фундаменталистки“, „ислямистки“ или някакви други.[35]
Очаквано (както и в случая със забрадките), парите са най-обсъжданият компонент на „радикалния ислям“, уахабизма и останалите „страшни“ тенденции. Усилено се коментират заплатите, субсидиите, къщите, колите, телевизорите на „онези“ имами.
В България вахабизма се разпространява упорито. Ние сме последните сунити. След 70 години ще има само вахабизъм. Имат милиони долари. Плащат на бедните, на колебливите. Арабите им дават и дрехите. На ходжите дават по 5 000 лева заплата. (мъж, 67 г., Сърница)
Нито един от немногото респонденти, според които „вахабизмът се разпространява упорито“, не посочи силната религиозност като възможна почва за такова разпространение. Обратно – и привържениците на тезата за „нахлуващия радикален ислям“, и противниците й – изтъкват силната религиозност като пречка пред каквито и да било крайни течения. И в този случай тезата „ние сме по-вярващи от турците“ се артикулира отчетливо.
Не толкова отчетлива, но, все пак, видима е тенденцията за диференциране между „истинския“ и „турския“ ислям – дори в сферата на образованието. Факт е, че мнозинството завършили в арабските държави духовници са от помашките райони. Турците, разбираемо, предпочитат образованието в Турция. Макар да се пазят от директни сравнения, повечето образовани имами (както цитираният по-горе смолянски мюфтия) изтъкват предимствата на арабските университети (особено – в Медина). Възможно е качеството на образованието, влияещо върху религиозните практики, да се превръща все повече в инструмент за наваксване на престижност в сравнение с турците. И в този случай религията (истинската, от първоизвора!) осигурява идентичността на помаците.[36]
В същото време – макар по-изолирани, макар съдържащи взаимно изключващи се тези – се чуват и такива твърдения:
Нормално е да атакуват помаците – колебливи сме. Те (информаторът има предвид „вахабитите“ – Е.И.) имат успехи сред население, което не е запознато с религията и е по-малко фанатично. Не че ние сме фанатични, но сме много отделени, не приемаме новото… Вярваме си в нашето. (мъж, 67 г., Сърница)
Тук отново се очертава констатираното вече по друг повод смесване между религиозна и етническа идентичност. Според тази хипотеза, помаците – иначе стабилни във вярата си – са по-податливи на нетрадиционни религиозни въздействия заради колебливата си етническа идентичност.
. . .
Двете плашила, произведени от това смесване, се очертават ясно: От една страна, това са все по-отчетливите тенденции за обособяване на отделен, помашки „етнос“ – следствие от традиционното маргинализиране на общността. От друга – нагласите за идентификация чрез религията биха могли да въобразят нови смесвания: да привидят стремежа към вътрешнообщностно капсулиране (и той – следствие от маргинализацията) като ислямизъм, салафизъм, уахабизъм, чийто банализиран образ (продукт на друго смесване) е тероризмът.
Сложната динамика в самоопределението на помаците, която следя от много години, показва недвусмислено, че плашилата са взаимно пораждащи се. Разбираемо, всеки опит за асимилация, за външен натиск върху процесите на идентификация – било от българска, било от турска страна – произвежда самозатваряне. Още повече – когато асимилацията има по-скоро официален, служебен характер, а на личностно, психологическо ниво водещото отношение към „тези хора“ е маргинализирането им.
Ефектът на „отхвърлените приобщени“, най-ясно откроен в различните периоди на „възродителния“ процес, продължава да е актуален. Съвсем симетрична (макар, разбира се, не толкова драстична поради, вероятно, липсата на тотален властови ресурс) на „възродителните“ практики от времето на комунизма е и политиката на ДПС, която често привижда „приобщаването“ като асимилация. И в този случай „приобщаването“/асимилацията се проявяват като по-скоро служебни (привличане на отделни помаци във властта), а на личностно ниво отношението като към „втора ръка хора“ продължава. Това е особено видимо в Източните Родопи, където турците са доминиращият етнос.
Малцинственият статут на помаците – както по отношение на мнозинството православни българи, така и по отношение на по-голямата малцинствена група на турците, „междинната“ им позиция създават тяхното разнообразно, колебаещо се самоопределение. Въпреки (или поради) историческите превратности в общественото им битие, въпреки (или поради) непоследователните държавни и партийни политики към тях, нагласите им към отделност, към обособяване изглеждат трайни. Тези нагласи, по всяка вероятност, ще растат – пропорционално на апетитите за асимилация от едната или от другата мнозинствени общности. Единственият инструмент за преодоляването им би било гарантирането на свободата за индивидуален (не групов) собствен избор на идентичност – доколкото единен, всеобщо валиден избор, очевидно, не съществува. Вменяването на идентичност „отвън“ или „отгоре“, незачитането на желанието им да бъдат различни (без в това желание непременно да се привижда заплаха за националната сигурност) ще прави размахваните – засега само медийно – плашила все по-обсебващи.
Ислямизъм[26] –Статия от списание Либерален преглед.
Доколкото такова развитие се предполага именно в помашките райони – поради „неясната идентичност“ на тази общност.
Напълно наясно съм, че инструментариумът на академичното изследване (особено – количественото) е недостатъчен за идентифициране на „спящи клетки“, на групи, изповядващи и разпространяващи крайни религиозни течения или призоваващи към „промяна на съществуващия обществен строй“[27]. Не това беше и целта на нашето изследване. Опитахме се да проследим не наличието на конкретни противозаконни действия или подбудителство към такива, а да проверим дали нагласите на българските мюсюлмани изобщо представляват почва за развитието им.
Именно в изпълнение на тази цел включихме в количественото изследване въпрос –
кой трябва да решава възникналите спорове? Според 55,3% от респондентите, това трябва да прави съдът. „Възрастните“ са посочени от 20,6%, което очертава и дела на традиционните нагласи. Под 10% получават „Аллах“ (8,3%), „местните ръководители“ (4,9%), „имамът, мюфтията“ (4,2%). „Шариатът“ – важно свидетелство за ислямистки нагласи – е предпочетен от 0,5%. („Не мога да преценя“ – 20,8%.)
В едно единствено от десетките дълбочинни интервюта, които направихме, се промъкна намек за Шариатска държава. Цитирам го почти изцяло:
Вече все повече хора на Запад разбират, че истината е в исляма. Само в Щатите – не. Затова само в Щатите има торнада и други бедствия. Няма ли да се усетят тези хора? Няма ли да разберат, че не може да преследват исляма?
И Гагарин затова го убиха. Инсценираха му катастрофа със самолет. Като излетял в космоса, чул някакво странно пеене, не можел да определи какво. Чак по-късно разбрал, че това е езан. Убили го, защото искал да обяви по телевизията, че в космоса е само Аллах. Чух това от един шейх, от Саудитска Арабия.
Шариата никъде не се приема на 100% – защото не им отърва, защото са алчни. Алчността ще погуби и Щатите, и целия свят… (мъж, 40 г., Буково)
Голяма част от интервюираните не разбираха разликите в проповядването на ислям от „новите“ (образованите) имами и старите ходжи[28]. Знаеха обаче, че „арабските“ и въобще „учените“ са „лоши“ – основно от телевизията.
Ето, имамът в Лъжница – завършил в Саудитска Арабия, нали – фанатик… Не, не го познавам, по телевизията гледах. (мъж, 71 г., Огняново)
Същият човек, малко по-късно, направи дълбокомисления извод, че:
Ислямът и арабската религия не са едно и също.
На много места[29], където има повече от една джамия, има конфликт между „старите“ и „новите“ духовни водачи, който поразително точно съвпада с пристрастията към едното (на Мустафа Хаджи) или другото (на Недим Генджев) мюфтийство.
Преди си имахме най-автентична религия, която ни проповядваха старите ходжи. Аз съм генджевист. Той държи за автентичната религия, а след 90-те внесоха радикален ислям: неподчинение на правителствата, на родителите… Абе – тия, дето се гърмят!
Те са агресивни, искат завладяване на аудиторията, подкупват. Учат ги как да говорят. Първо навлизат във властта, после се въоръжават. Аз имам една книга за радикалния ислям (забравих я как се казваше) – всичко там го пише.
Зададох на информатора въпроса дали апокалиптичната картина, която ми описва, е взета от книгата, или се случва в Мадан.
Този сценарий постепенно се развива. Бунтовете в арабските страни – и те са от уахабизма. Нашият имам скоро ще командва Мадан.
В бунтовете срещу Генджев участваха и хора от Мадан. Уахабити са, разбира се. На обяд ние се кланяме по 10 пъти, те – само по 2-3 пъти и излизат. То, кланянето не е само за Мохамед, а за Иса и за Муса – ние признаваме всичките пророци. (мъж, 73 г., Мадан)
Последните две изречения от твърдението на информатора – „генджевист“ са симптоматични за различията в практикуването на ислям от „старите“ и „новите“ имами. Традиционния османски ислям с т.н. „бидати“ („нововъведения“: изпълнение на мевлиди[30], почитане на гробовете на светци[31], плащане пари на погребение[32] и т.н.) се отхвърля не само от възпитаниците на арабските университети, набеждавани като уахабити, салафити и т.н., а и от повечето духовници, завършили висше образование – независимо къде. Разбира се, степента на отхвърляне е различна: едни имами направо забраняват мевлида, други го допускат, но не участват в него, трети (най-често „старите“, но и някои от „новите“, които не искат да създават конфликти) го провеждат.
Търпимостта към „неправилния“, традиционния ислям зависи не от това къде духовният водач е получил образованието си, а от личните качества на самия човек.
Аз като ходжа мога да създавам традиция, но не мога да задължавам хората. Понякога можеш да пренебрегнеш нещо, за да научиш хората на ислям. Тука е ранен стадий на исляма, хората не знаят в какво вярват. Поколенията между 30 и 60 г. не познават религията. Много от тях не различават мевлид от Коран. Имат си Богородица вкъщи. (мъж, 30 г., Огняново)
Едно от „новите“ правила, които най-много възмущават „традиционалистите“ (това прозвуча и в твърдението на цитирания „генджевист“ от Мадан), е всъщност липса на правило. Тъй като Коранът не предписва изрично колко рекята (части от молитвата) трябва да се изпълняват (това е постановено в хадисите[33]), „новите“ имами, които не признават хадисите, разрешават на молещите се да си тръгват по-рано.
Старите всъщност са по-радикални. Не – по-консервативни. Казваха: „Това се прави така, защото е така!“ А ние обясняваме защо е така.
Има задължителна и незадължителна част от молитвата. Последната не е задължителна. Който е зает, може да си тръгне по-рано. Много хора ми казват: „Ще идвам на молитва, но не мога да отделя цял час.“ Обяснявам им, че са длъжни да стоят половин час, а после могат да си тръгнат и да си вършат работата.
В долната джамия старите диктуват правилата, забраняват им да излизат – казва Сеид Мутлу, имам в „горната“ джамия (мах. Петелци) в Сърница, набеден за водач на противодържавната и противообществена групировка от имами, разследвани от службите, на които в края на 2011 беше отправено наказателно постановление – мярка за неотклонение „подписка“.[34] В петък на обяд джамията е препълнена – предимно с млади хора. Свършват задължителните рекяти и си отиват. До края остават само неколцина възрастни мъже. Нито външният, нито вътрешният облик на джамията издава присъствие на огромни инвестиции – „фундаменталистки“, „ислямистки“ или някакви други.[35]
Очаквано (както и в случая със забрадките), парите са най-обсъжданият компонент на „радикалния ислям“, уахабизма и останалите „страшни“ тенденции. Усилено се коментират заплатите, субсидиите, къщите, колите, телевизорите на „онези“ имами.
В България вахабизма се разпространява упорито. Ние сме последните сунити. След 70 години ще има само вахабизъм. Имат милиони долари. Плащат на бедните, на колебливите. Арабите им дават и дрехите. На ходжите дават по 5 000 лева заплата. (мъж, 67 г., Сърница)
Нито един от немногото респонденти, според които „вахабизмът се разпространява упорито“, не посочи силната религиозност като възможна почва за такова разпространение. Обратно – и привържениците на тезата за „нахлуващия радикален ислям“, и противниците й – изтъкват силната религиозност като пречка пред каквито и да било крайни течения. И в този случай тезата „ние сме по-вярващи от турците“ се артикулира отчетливо.
Не толкова отчетлива, но, все пак, видима е тенденцията за диференциране между „истинския“ и „турския“ ислям – дори в сферата на образованието. Факт е, че мнозинството завършили в арабските държави духовници са от помашките райони. Турците, разбираемо, предпочитат образованието в Турция. Макар да се пазят от директни сравнения, повечето образовани имами (както цитираният по-горе смолянски мюфтия) изтъкват предимствата на арабските университети (особено – в Медина). Възможно е качеството на образованието, влияещо върху религиозните практики, да се превръща все повече в инструмент за наваксване на престижност в сравнение с турците. И в този случай религията (истинската, от първоизвора!) осигурява идентичността на помаците.[36]
В същото време – макар по-изолирани, макар съдържащи взаимно изключващи се тези – се чуват и такива твърдения:
Нормално е да атакуват помаците – колебливи сме. Те (информаторът има предвид „вахабитите“ – Е.И.) имат успехи сред население, което не е запознато с религията и е по-малко фанатично. Не че ние сме фанатични, но сме много отделени, не приемаме новото… Вярваме си в нашето. (мъж, 67 г., Сърница)
Тук отново се очертава констатираното вече по друг повод смесване между религиозна и етническа идентичност. Според тази хипотеза, помаците – иначе стабилни във вярата си – са по-податливи на нетрадиционни религиозни въздействия заради колебливата си етническа идентичност.
. . .
Двете плашила, произведени от това смесване, се очертават ясно: От една страна, това са все по-отчетливите тенденции за обособяване на отделен, помашки „етнос“ – следствие от традиционното маргинализиране на общността. От друга – нагласите за идентификация чрез религията биха могли да въобразят нови смесвания: да привидят стремежа към вътрешнообщностно капсулиране (и той – следствие от маргинализацията) като ислямизъм, салафизъм, уахабизъм, чийто банализиран образ (продукт на друго смесване) е тероризмът.
Сложната динамика в самоопределението на помаците, която следя от много години, показва недвусмислено, че плашилата са взаимно пораждащи се. Разбираемо, всеки опит за асимилация, за външен натиск върху процесите на идентификация – било от българска, било от турска страна – произвежда самозатваряне. Още повече – когато асимилацията има по-скоро официален, служебен характер, а на личностно, психологическо ниво водещото отношение към „тези хора“ е маргинализирането им.
Ефектът на „отхвърлените приобщени“, най-ясно откроен в различните периоди на „възродителния“ процес, продължава да е актуален. Съвсем симетрична (макар, разбира се, не толкова драстична поради, вероятно, липсата на тотален властови ресурс) на „възродителните“ практики от времето на комунизма е и политиката на ДПС, която често привижда „приобщаването“ като асимилация. И в този случай „приобщаването“/асимилацията се проявяват като по-скоро служебни (привличане на отделни помаци във властта), а на личностно ниво отношението като към „втора ръка хора“ продължава. Това е особено видимо в Източните Родопи, където турците са доминиращият етнос.
Малцинственият статут на помаците – както по отношение на мнозинството православни българи, така и по отношение на по-голямата малцинствена група на турците, „междинната“ им позиция създават тяхното разнообразно, колебаещо се самоопределение. Въпреки (или поради) историческите превратности в общественото им битие, въпреки (или поради) непоследователните държавни и партийни политики към тях, нагласите им към отделност, към обособяване изглеждат трайни. Тези нагласи, по всяка вероятност, ще растат – пропорционално на апетитите за асимилация от едната или от другата мнозинствени общности. Единственият инструмент за преодоляването им би било гарантирането на свободата за индивидуален (не групов) собствен избор на идентичност – доколкото единен, всеобщо валиден избор, очевидно, не съществува. Вменяването на идентичност „отвън“ или „отгоре“, незачитането на желанието им да бъдат различни (без в това желание непременно да се привижда заплаха за националната сигурност) ще прави размахваните – засега само медийно – плашила все по-обсебващи.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
