Постинг
27.02.2013 06:52 -
Тайната на успеха
Тайната на успеха
http://dveri.bg/xaa6p
Понеделник, 25 Февруари 2013 10:43
Автор: Лимасолски митр. Атанасий
Проповед за неделята на митаря и фарисея, първа подготвителна седмица за Великия пост.
За да може човек да възлюби, главното условие е да има смирение. Притчата за митаря и фарисея от една страна ни разкрива трагичността на човека, който изглеждало, че бил прав според буквата на закона. От тази гледна точка фарисеят бил много добър човек, добър религиозен човек, защото изпълнявал всички задължения, вършел всичко предписано от закона. Именно тук обаче той пострадал, именно тук и се препънал, защото не разбрал, че законът не е самоцел, както и че заповедите на Бога не са самоцел, защото ще дойде време, когато заповедите ще отпаднат. Ще отпадне дори вярата, така казва св. ап. Павел: и вярата, и надеждата. И какво остава? Любовта, която означава съвършенство на човешката личност. Затова като уникална и най-висша заповед Господ е дал любовта – към Бога и към ближния. На този момент бих искал и да спра вниманието си, защото при нас, християните, често се получава следното: докато се стараем да изпълняваме задълженията си, правим каквото можем, опитваме се да сме в Църквата, но при това оставаме безплодни и приличаме на дърво, което е насадено и живее, но има само листа без плодове.
Тези дни бях в един храм, няма да ви казвам в кой точно, защото лимасолци лесно се засягат. И тъй, бях в една църква, където в олтара помага един благочестив, добър господин. От години е в Църквата, дясната ръка на свещеника е, прислужва и когато ходя там, не пропуска да ми припомни от колко време помага тук и служи на Църквата. Аз, разбира се, му казвам "браво", след като това очаква да чуе. Та този ден служех там и в олтара имаше малки деца, нормално е да направят някоя беля. Той хвана и изблъска едно от тях в ъгъла на олтара. Е, преглътнах аз, както и да е. По принцип се нервирам, когато гледам такива неща, но сега замълчах. След 5-6 минути същото стана с друго от децата - хайде и него изгони. Казах си – ще се скараме с господина! Като хвана и трето дете, се намесих:
- Защо правиш така с децата?
- Да ги изкарам навън, вдигат шум!
- Мисля, че друг трябва да излезе от олтара, а не децата!
Той се обиди, отиде и седна в друг ъгъл и оттогава не ми говори. Какво да правя, ще се погрижа до Пасха да се сдобрим... Но искам да кажа следното, и често го повтарям и на моите свещеници, представяте ли си един човек, който живее в храма, пази Божието слово, идва на всички литургии и има толкова жестоко сърце, че дори децата не го трогват? Къде е плодът на Евангелието, на Божиите заповеди? Тези години в Църквата до какво са ни довели в края на краищата? До жестокост, варварщина, безчувственост, до такава грубост, че не може да кажеш две думи на едно дете. Не казвам, че децата трябва да правят каквото искат. Против съм децата да нямат граници, да правят каквото искат в храма и да го подпалят. Но със сигурност решението не е да ги изхвърлиш, клетото дете да знае, че владиката е в храма и да потъва в земята от срам. Ще стъпи ли повторно в църква? Със сигурност няма. А теб не те интересува дали ще се върне или не.
Истинското спазване на Божиите заповеди, на закона и казаното от пророците не може да те доведе до автономизиране на заповедите, а до това във всичко да станеш подражател на Христос, да придобиеш милостиво сърце, както е милосърден нашият Отец. Ако нямаш такова, защо пазиш заповедите? Това е като болния, който взема лекарства винаги в определеното време, нищо не пропуска, но никога не оздравява. Само лекарства взема, навреме ги пие, но без резултат. Такъв е религиозният човек, който пази всички заповеди, но никога не стига до целта на заповедите, а целта на всички наши дела е любовта към Бога, любовта. Ако не стигнеш до нея, как ще станеш подобен Богу и истинско Божие чедо? Клетият фарисей това си изпатил. Той автономизирал заповедите и като застанал пред Бога, той всъщност се обърнал към себе, към своите добродетели. Той наистина имал такива, но тези добродетели не станали харизми на Светия Дух. Те били листата на дървото, но колкото и хубаво да било дървото, то нямало плодове. Затова Христос казал да изсъхне онази смоковница, защото намерил само листа по нея. Добродетелният човек, казват отците, е като изсъхналата смоковница. Той е човекът, който прави всичко, но няма плод, а само листа. Той застанал, изследвал себе си и видял, че е самодостатъчен, че нищо не му липсва. Понякога казват, изследвай себе си. Аз да ви кажа истината, не си правя самонаблюдение, признавам си. Казвам си, за какво да си правя самонаблюдение? След като отгоре до долу съм окаян. Да се изследвам и да отриквам какво добро съм направил? Като скаутите: какви добри дела направихме днес и какви лоши?
Веднъж старецът Паисий се връщаше от едно излизане от Света Гора, отидох да го видя, а той смееше. Той каза- да ти кажа какво ни се случи по пътя. Какво ти се случи? Излязох с еди-кой си (негов послушник, добродетелен, няма да кажа името му, добър подвижник, но си падаше малко по закона). Години наред не беше излизал в света. Излезли заедно със стареца. В корабчето седели един до друг и от време на време послушникът въздъхвал и казвал: "Ох, сега отиваме в света, ако сме имали нещо, ще го загубим!" Не след дълго пак въздъхнал: "Ех, какво си изпатихме, в света отиваме! Ако сме имали нещо, ще го загубим!" Веднага щом стигнали в Уранополис: "А, ето Уранополис! Какво си изпатихме! Толкова години не излизахме от Света Гора! Сега, ако сме постигнали нещо, ще го загубим!" Старецът Паисий накрая му казал:
- Слушай да ти кажа, отче, аз нито имам, нито загубих нещо. Ти, който имаш, внимавай!
И наистина, за какъв се мислиш? Аз не се чувствам така. Какво имам, че да го губя? След като нямам нищо! Погинал съм, целият. Какво да кажа, че съм имал и съм го загубил? Какво имах?
Авва Исаак Сириец казва нещо много хубаво: Този, който е под всички, къде да падне? Тоест този, който е поставил себе си под всички, след като не може да отиде по-надолу, той е най-долу и всички са над него.
И тъй, човекът, който вижда в себе си добродетели и добри дела, стои в тях и оттам започва трагедията, защото такъв страда от синдрома на фарисея. И след това какво прави? Чувства нужда да благодари на Бога. Виждате, че той е благочестив човек и казва "благодаря Ти, Боже, че не съм като другите хора или като този митар". Тук посочва и клетия митар. И тъй, "благодаря Ти, Боже, че не съм като другите хора, даде ми толкова добрини и слава Богу! Разбира се, аз съм добър човек!"
Някои хора понякога казват: "Доволен съм, да е жив и здрав Господ, каквото поискаме, ни го дава!" Да, казвам, наистина да е жив и здрав, да не му се случи нещо, защото... Този Бог, който ни дава всичко, е добър, но когато дойде час, когато няма да ни даде това, което искаме, тогава няма да е добър. И тогава ще Му се оплачем, ще Му кажем: Боже, не Те ли е срам? Ние ходим на църква и сме толкова добри хора, толкова добри дела имаме и Ти вместо да си добър с нас, си добър с грешниците и хулителите, а с нас, които сме праведни, се отнасяш зле?! Защото всъщност ние вярваме, че нашите добри дела задължават Бога и това чувство за добрите дела реално съсипва всеки човек, особено нас, които ходим на църква.
Затова Христос изрекъл онези думи, които не ни харесват, но са истинни: Митарите и блудниците ви преварват в царството небесно! Защо? Не поради делата им, не заради тях, а въпреки тях. Заради тяхното смирение. Доказателството е днешното евангелско четиво. Митарят бил оправдан, не защото бил митар. Да не каже някой – е, да отида и аз да стана митар! Да събирам данъците, да съм грабител, зъл, след като митарят влязъл в рая! Но митарят не влязъл, защото бил митар. Той бил оправдан не по тази, а по други причини. И фарисеят не бил осъден заради това, че пазел закона. Не. Христос също много точно пазел закона и всички светци пазели точно Божиите заповеди. Той бил осъден, защото отделил закона от целта на живота, не разбрал и не искал да приеме, че трябва да направи още една стъпка, както и че любовта е краят и целта на закона.
Затова той не можел да продължи по-нататък, но и как да продължи, как да възлюби, след като бил роб на егоизма? Егоистичнит човек никога не може да обикне, той не обича никого, защото обича само себе си, не слуша никой, защото слуша само себе си, никого не се изцелява, защото сам става лекар на себе си, нито общува с другите, защото говори само със себе си и най-лошото – дори не вижда какво става с него, защото е сляп и не вижда своята голота, болест и рани. Затова фарисеят бил осъден, защото не оставил да подейства Божието лечение и да даде резултат.
Докато другият, митарят, бил грешен, злодей и окаян, но бил оправдан от Бога, но не защото бил митар, грешен и лош, а защото намерил „тайната на успеха”. Какво направил? Той застанал отзад, навел се надолу, плакал, биел се в гърдите и казвал – Боже, смили се над мене, грешника! Това отворило вратите на царството Божие, така влязъл митарят. Затова митарите и блудниците ви преварват в Царството небесно - не заради техните дела, които са за осъждане и трябва да ги избягваме, а заради техния етос, защото имали здрав етос пред Бога и не представяли като оправдание своите добри дела. Не били затворени в своя егоизъм, и следа от гордост нямало в тях, никога не повярвали, че са достойни за царството Божие.
Папа-Тихон, руснакът, казваше: "Видях рая и ада и, леле, какво става там! Адът е пълен със светци, но горделиви, а раят е пълен с грешници, но смирени грешници!" Това нещо е важно, а именно, че адът е пълен с горделиви светци, с хора, които вършат добри дела, но никога не се покаяли, защото винаги били добри хора. Те никога не заподозрели, че нещо им липсва.
Искате ли всеки да си направи тест? Лесно е, нека всеки от нас да види дали се покайва пред Бога. Обърнете внимание, не казах да ходим в църква да си скубем косата и да плачем, не казах това, дори пред духовника това може да е трудно и да не става. А самички пред Бога- плачем ли за загубата на нашето спасение? Дали плачем за нашето отдалечаване от Бога? Дали духовният живот реално за нас е плач, скръб, болка и почти отчаяние, че не е възможно да се спасим и това ще стане само чрез Божията милост? Ако правим така и плачем в молитвата си, търсейки Божията милост и прошка, тогава имаме надежда. Но ако никога не сме изпитали болка, не плачем и не ридаем, това означава, че съществува нещо, което за съжаление обременява душата ни и не я остава да функционира правилно.
Когато бях на Света Гора, в Неа Скити, първата или втората година, когато станах духовник - не питайте на каква възраст бях, защото ще се разочаровате - дойде един много духовен човек - мирянин, не беше клирик, от Халкидики. Наистина човек на Светия Дух, много силен духовно. Спомням си, колко плачеше и ридаеше на своята първа изповед при мен, че си помислих: "Пресвета Богородице! Какво ли ще чуя сега? Толкова плач и ридания! Сигурно е извършил убийство! И ме обхвана тревога от това, което ще чуя! Защото за първи път виждах толкова плач.
Та онзи ден той отново беше дошъл да се изповяда в скита, където живеехме. Беше събота, имаше и други посетители и той ми каза:
- Отче, искам да се изповядам!
Аз го попитах:
- Кога ще си тръгнеш?
- Ще остана пет-шест дена.
- Е, добре, нека да изповядам тези, които ще си тръгнат утре и ако успя, и теб да изповядам.
Той ми отвърна:
- Добре, отче, както искате.
Та този човек почака известно време пред храма. Мина време.
- Виж, сега няма да успеем, да отидем да починем - казах му аз, понеже службата в манастира започваше в три сутринта. - След като ще останеш по-дълго, утре ще се видим.
- Както благословиш, отче, няма проблеми!
Сутринта отидохме на службата, служихме Литургия, беше неделя и службата беше дълга– 6-7 часа. Той седеше отзад в един ъгъл. Знаете ли какво работеше тогава? Имаше автомобил и с него през лятото продаваше сандвичи по крайбрежната улица - там, където си представяте какво виждаше и какво ставаше. През зимата работеше като миньор в мините на Халкидики. Той стоеше отзад и се молеше, беше наведен и плачеше. Когато свърши Литургията, дойде в олтара и ми каза:
- Искам да ти кажа нещо.
- Ама сега не мога - още не бях потребил св. Причастие - Ела после!
Той каза:
- Отче, моля те! Искам ти кажа нещо много сериозно! Случи се нещо много велико, не знам какво е това!
- Какво ти се случи?
- Виж, по време на св. Литургия аз стоях отзад и си мислех, че не съм достоен да се причастя, защото си казах, че ако бях достоен да се причастя, вчера Бог щеше да те просветли да се изповядам, и днес, в неделя, да се причастя. И гледах отците, монасите, всички се причастиха освен аз. Казвах си - заради моите грехове Бог не ме допусна да се причастя. Питам сам себе си: какво си мислиш? Нима си достоен и настояваш да се причастиш? Бог направи така заради греховете ти!
Вижте какво смирено разположение и дух имаше този мъж. Когато съм излизал със св. Потир да причастя отците и хората, клетият си казвал: не мога да пристъпя днес, неделен ден, на Света Гора да се причастя. Но поне отдалеч да Те видя - и това е предостатъчно за мене! Гледал св. Потир, гледал вътре Тялото и Кръвта Христови, с които хората се причастявали. Така изпаднал в голямо умиление, затворил очи и от тях протекли сълзи. В това състояние той внезапно почувствал, че устата му се изпълва със св. Причастие и се смутил. И какво било? По невидим начин в устата му се явила частица от Тялото и Кръвта Христови, които прегълнал; след като нито се беше причастил с другите, нито беше ял, нито нищо. Така, в това молитвено състояние. След това, треперейки, дойде в олтара, за да каже за случилото се.
Разбира се, аз не му обяснявах твърде много, защото тези неща не се обясняват на тези, които ги живеят, но си казах: виж какво означава смирение. Всички в онзи ден се причастихме. Но кой реално се причасти? Този смирен човек, който не смяташе себе достоен да се причасти, който беше презрян, дори не го изповядахме и го оставихме в ъгъла, Сам Бог го причасти и той прие в себе си Тялото и Кръвта Христови чрез благодатта на Светия Дух; не може да се обясни другояче. Нито беше в прелест, нито съществуваше място за прелест в този смирен човек.
Сетих за един разказа в Патерика: в един манастир имало много отци, както и един обикновен човек, на който монасите не обръщали внимание и го държали при себе си, за да слага дърва в казана, т.е. в магерницата. Те го смятали за презрян и отхвърлен и дори монах не го направили. Той носел някакви стари дрехи и го държали уж от милостиня. Клетият работел и в църквата, когато имало служба, но и в магерницата, за да слага дърва, та да не угасне огънят и бил постоянно в сажди, изцапан, презиран и никой не му обръщал внимание. Един ден, когато бил в църква, служели св. Литургия и монасите пеели, той се унесъл и бил грабнат от цялата атмосфера на Литургията. Яденето кипнало, излязло от казана и станал пожар в магерницата. Другите почнали да викат огън, пожар! Когато разбрал, този човек си казал: "Пресвета Богородице! Това е заради мене! Ако огънят не изгасне, може да стане голям пожар!". Той хукнал сред огъня, без да помисли за това и започнал да бърка яденето, да дърпа дървата, огънят започнал да затихва и накрая угаснал. Другите се изумили, защото го виждали да бъде сред огъня, без да изгаря.
Игуменът на манастира казал: отци, Бог беше в магерницата, а не в църквата! Ние, които сме в църква, не можехме изобщо да се приближим! Този толкова години идваше да чуе някоя дума от това, което ние говорехме. Винаги бе очернен и изцапан и дори монах не го постригахме, даже с нас не дойде никога с нас в храма. Държахме го тук, за да слага дърва в магерницата. Но в крайна сметка Бог беше там с него, а не с нас.
Бог е там, където е смирението, Бог е там и в този, и с този, който никога не е повярвал, нито си е мислил, че Бог му длъжник, защото "аз правя нещо, след като се моля, бдя, постя, давам милостиня, хиляди неща". И си мислим, че щом правим нещо, значи не сме напълно за погибел, за отхвърляне. "И аз съм нещо!" Бог обаче никога не е с човека, у когото има дори помен от самомнение, тщеславие и гордост.
Затова, братя, днес като основа на духовния път в Христос отците на Църквата са поставили смирението и етоса на митаря. Не делата на митаря, а етоса, за да ни покажат как тръгваме, за да намерим Бога, за да намерим Възкресението. Много хора питат: Как мога да придобия Божията благодат? Ние започваме да им говорим хиляди неща, които са добри и полезни. Но мисля, че най-подходящи за всички ни са едни думи от Патерика. Един монах, който искал да стане отшелник в пустинята, отишъл, намерил един велик авва и му казал:
- Отче, кажи ми как да се спася? Кажи ми една дума от Светия Дух, как да се спася!
Старецът отвърнал:
- Върви, седи си в килията си и когато си гладен, яж. Когато си жаден, пий. Когато ти се спи, спи. Само дръж непрестанно думите на митаря в сърцето си и ще се спасиш!
Човекът, който наистина е стигнал до душевното разположение на митаря, изразено във вопъла "Боже, бъди милостив към мене, грешника", той вече е влязъл в царството Божие. Постигнал е целта на Евангелието, на Божиите заповеди, както и целта, поради която Сам Бог станал Човек за нас.
Моля се благодатта на Светия Дух да вразуми всички ни, защото наистина и простата логика говори за нуждата от смирение. Горделивият е безразсъден, той е безумен, но за съжаление всички в нашата гордост сме безразсъдни и безумни. Моля се Бог да ни вразуми, така че винаги, но особено през този благословен период на Триода, да намерим съкровището на митаря в сърцата си и Бог да ни удостои с тази велика свобода, която чувства смиреният човек, който е поставил себе си под всички хора.
Превод: К. Константинов
http://dveri.bg/xaa6p
Понеделник, 25 Февруари 2013 10:43
Автор: Лимасолски митр. Атанасий
Проповед за неделята на митаря и фарисея, първа подготвителна седмица за Великия пост.
За да може човек да възлюби, главното условие е да има смирение. Притчата за митаря и фарисея от една страна ни разкрива трагичността на човека, който изглеждало, че бил прав според буквата на закона. От тази гледна точка фарисеят бил много добър човек, добър религиозен човек, защото изпълнявал всички задължения, вършел всичко предписано от закона. Именно тук обаче той пострадал, именно тук и се препънал, защото не разбрал, че законът не е самоцел, както и че заповедите на Бога не са самоцел, защото ще дойде време, когато заповедите ще отпаднат. Ще отпадне дори вярата, така казва св. ап. Павел: и вярата, и надеждата. И какво остава? Любовта, която означава съвършенство на човешката личност. Затова като уникална и най-висша заповед Господ е дал любовта – към Бога и към ближния. На този момент бих искал и да спра вниманието си, защото при нас, християните, често се получава следното: докато се стараем да изпълняваме задълженията си, правим каквото можем, опитваме се да сме в Църквата, но при това оставаме безплодни и приличаме на дърво, което е насадено и живее, но има само листа без плодове.
Тези дни бях в един храм, няма да ви казвам в кой точно, защото лимасолци лесно се засягат. И тъй, бях в една църква, където в олтара помага един благочестив, добър господин. От години е в Църквата, дясната ръка на свещеника е, прислужва и когато ходя там, не пропуска да ми припомни от колко време помага тук и служи на Църквата. Аз, разбира се, му казвам "браво", след като това очаква да чуе. Та този ден служех там и в олтара имаше малки деца, нормално е да направят някоя беля. Той хвана и изблъска едно от тях в ъгъла на олтара. Е, преглътнах аз, както и да е. По принцип се нервирам, когато гледам такива неща, но сега замълчах. След 5-6 минути същото стана с друго от децата - хайде и него изгони. Казах си – ще се скараме с господина! Като хвана и трето дете, се намесих:
- Защо правиш така с децата?
- Да ги изкарам навън, вдигат шум!
- Мисля, че друг трябва да излезе от олтара, а не децата!
Той се обиди, отиде и седна в друг ъгъл и оттогава не ми говори. Какво да правя, ще се погрижа до Пасха да се сдобрим... Но искам да кажа следното, и често го повтарям и на моите свещеници, представяте ли си един човек, който живее в храма, пази Божието слово, идва на всички литургии и има толкова жестоко сърце, че дори децата не го трогват? Къде е плодът на Евангелието, на Божиите заповеди? Тези години в Църквата до какво са ни довели в края на краищата? До жестокост, варварщина, безчувственост, до такава грубост, че не може да кажеш две думи на едно дете. Не казвам, че децата трябва да правят каквото искат. Против съм децата да нямат граници, да правят каквото искат в храма и да го подпалят. Но със сигурност решението не е да ги изхвърлиш, клетото дете да знае, че владиката е в храма и да потъва в земята от срам. Ще стъпи ли повторно в църква? Със сигурност няма. А теб не те интересува дали ще се върне или не.
Истинското спазване на Божиите заповеди, на закона и казаното от пророците не може да те доведе до автономизиране на заповедите, а до това във всичко да станеш подражател на Христос, да придобиеш милостиво сърце, както е милосърден нашият Отец. Ако нямаш такова, защо пазиш заповедите? Това е като болния, който взема лекарства винаги в определеното време, нищо не пропуска, но никога не оздравява. Само лекарства взема, навреме ги пие, но без резултат. Такъв е религиозният човек, който пази всички заповеди, но никога не стига до целта на заповедите, а целта на всички наши дела е любовта към Бога, любовта. Ако не стигнеш до нея, как ще станеш подобен Богу и истинско Божие чедо? Клетият фарисей това си изпатил. Той автономизирал заповедите и като застанал пред Бога, той всъщност се обърнал към себе, към своите добродетели. Той наистина имал такива, но тези добродетели не станали харизми на Светия Дух. Те били листата на дървото, но колкото и хубаво да било дървото, то нямало плодове. Затова Христос казал да изсъхне онази смоковница, защото намерил само листа по нея. Добродетелният човек, казват отците, е като изсъхналата смоковница. Той е човекът, който прави всичко, но няма плод, а само листа. Той застанал, изследвал себе си и видял, че е самодостатъчен, че нищо не му липсва. Понякога казват, изследвай себе си. Аз да ви кажа истината, не си правя самонаблюдение, признавам си. Казвам си, за какво да си правя самонаблюдение? След като отгоре до долу съм окаян. Да се изследвам и да отриквам какво добро съм направил? Като скаутите: какви добри дела направихме днес и какви лоши?
Веднъж старецът Паисий се връщаше от едно излизане от Света Гора, отидох да го видя, а той смееше. Той каза- да ти кажа какво ни се случи по пътя. Какво ти се случи? Излязох с еди-кой си (негов послушник, добродетелен, няма да кажа името му, добър подвижник, но си падаше малко по закона). Години наред не беше излизал в света. Излезли заедно със стареца. В корабчето седели един до друг и от време на време послушникът въздъхвал и казвал: "Ох, сега отиваме в света, ако сме имали нещо, ще го загубим!" Не след дълго пак въздъхнал: "Ех, какво си изпатихме, в света отиваме! Ако сме имали нещо, ще го загубим!" Веднага щом стигнали в Уранополис: "А, ето Уранополис! Какво си изпатихме! Толкова години не излизахме от Света Гора! Сега, ако сме постигнали нещо, ще го загубим!" Старецът Паисий накрая му казал:
- Слушай да ти кажа, отче, аз нито имам, нито загубих нещо. Ти, който имаш, внимавай!
И наистина, за какъв се мислиш? Аз не се чувствам така. Какво имам, че да го губя? След като нямам нищо! Погинал съм, целият. Какво да кажа, че съм имал и съм го загубил? Какво имах?
Авва Исаак Сириец казва нещо много хубаво: Този, който е под всички, къде да падне? Тоест този, който е поставил себе си под всички, след като не може да отиде по-надолу, той е най-долу и всички са над него.
И тъй, човекът, който вижда в себе си добродетели и добри дела, стои в тях и оттам започва трагедията, защото такъв страда от синдрома на фарисея. И след това какво прави? Чувства нужда да благодари на Бога. Виждате, че той е благочестив човек и казва "благодаря Ти, Боже, че не съм като другите хора или като този митар". Тук посочва и клетия митар. И тъй, "благодаря Ти, Боже, че не съм като другите хора, даде ми толкова добрини и слава Богу! Разбира се, аз съм добър човек!"
Някои хора понякога казват: "Доволен съм, да е жив и здрав Господ, каквото поискаме, ни го дава!" Да, казвам, наистина да е жив и здрав, да не му се случи нещо, защото... Този Бог, който ни дава всичко, е добър, но когато дойде час, когато няма да ни даде това, което искаме, тогава няма да е добър. И тогава ще Му се оплачем, ще Му кажем: Боже, не Те ли е срам? Ние ходим на църква и сме толкова добри хора, толкова добри дела имаме и Ти вместо да си добър с нас, си добър с грешниците и хулителите, а с нас, които сме праведни, се отнасяш зле?! Защото всъщност ние вярваме, че нашите добри дела задължават Бога и това чувство за добрите дела реално съсипва всеки човек, особено нас, които ходим на църква.
Затова Христос изрекъл онези думи, които не ни харесват, но са истинни: Митарите и блудниците ви преварват в царството небесно! Защо? Не поради делата им, не заради тях, а въпреки тях. Заради тяхното смирение. Доказателството е днешното евангелско четиво. Митарят бил оправдан, не защото бил митар. Да не каже някой – е, да отида и аз да стана митар! Да събирам данъците, да съм грабител, зъл, след като митарят влязъл в рая! Но митарят не влязъл, защото бил митар. Той бил оправдан не по тази, а по други причини. И фарисеят не бил осъден заради това, че пазел закона. Не. Христос също много точно пазел закона и всички светци пазели точно Божиите заповеди. Той бил осъден, защото отделил закона от целта на живота, не разбрал и не искал да приеме, че трябва да направи още една стъпка, както и че любовта е краят и целта на закона.
Затова той не можел да продължи по-нататък, но и как да продължи, как да възлюби, след като бил роб на егоизма? Егоистичнит човек никога не може да обикне, той не обича никого, защото обича само себе си, не слуша никой, защото слуша само себе си, никого не се изцелява, защото сам става лекар на себе си, нито общува с другите, защото говори само със себе си и най-лошото – дори не вижда какво става с него, защото е сляп и не вижда своята голота, болест и рани. Затова фарисеят бил осъден, защото не оставил да подейства Божието лечение и да даде резултат.
Докато другият, митарят, бил грешен, злодей и окаян, но бил оправдан от Бога, но не защото бил митар, грешен и лош, а защото намерил „тайната на успеха”. Какво направил? Той застанал отзад, навел се надолу, плакал, биел се в гърдите и казвал – Боже, смили се над мене, грешника! Това отворило вратите на царството Божие, така влязъл митарят. Затова митарите и блудниците ви преварват в Царството небесно - не заради техните дела, които са за осъждане и трябва да ги избягваме, а заради техния етос, защото имали здрав етос пред Бога и не представяли като оправдание своите добри дела. Не били затворени в своя егоизъм, и следа от гордост нямало в тях, никога не повярвали, че са достойни за царството Божие.
Папа-Тихон, руснакът, казваше: "Видях рая и ада и, леле, какво става там! Адът е пълен със светци, но горделиви, а раят е пълен с грешници, но смирени грешници!" Това нещо е важно, а именно, че адът е пълен с горделиви светци, с хора, които вършат добри дела, но никога не се покаяли, защото винаги били добри хора. Те никога не заподозрели, че нещо им липсва.
Искате ли всеки да си направи тест? Лесно е, нека всеки от нас да види дали се покайва пред Бога. Обърнете внимание, не казах да ходим в църква да си скубем косата и да плачем, не казах това, дори пред духовника това може да е трудно и да не става. А самички пред Бога- плачем ли за загубата на нашето спасение? Дали плачем за нашето отдалечаване от Бога? Дали духовният живот реално за нас е плач, скръб, болка и почти отчаяние, че не е възможно да се спасим и това ще стане само чрез Божията милост? Ако правим така и плачем в молитвата си, търсейки Божията милост и прошка, тогава имаме надежда. Но ако никога не сме изпитали болка, не плачем и не ридаем, това означава, че съществува нещо, което за съжаление обременява душата ни и не я остава да функционира правилно.
Когато бях на Света Гора, в Неа Скити, първата или втората година, когато станах духовник - не питайте на каква възраст бях, защото ще се разочаровате - дойде един много духовен човек - мирянин, не беше клирик, от Халкидики. Наистина човек на Светия Дух, много силен духовно. Спомням си, колко плачеше и ридаеше на своята първа изповед при мен, че си помислих: "Пресвета Богородице! Какво ли ще чуя сега? Толкова плач и ридания! Сигурно е извършил убийство! И ме обхвана тревога от това, което ще чуя! Защото за първи път виждах толкова плач.
Та онзи ден той отново беше дошъл да се изповяда в скита, където живеехме. Беше събота, имаше и други посетители и той ми каза:
- Отче, искам да се изповядам!
Аз го попитах:
- Кога ще си тръгнеш?
- Ще остана пет-шест дена.
- Е, добре, нека да изповядам тези, които ще си тръгнат утре и ако успя, и теб да изповядам.
Той ми отвърна:
- Добре, отче, както искате.
Та този човек почака известно време пред храма. Мина време.
- Виж, сега няма да успеем, да отидем да починем - казах му аз, понеже службата в манастира започваше в три сутринта. - След като ще останеш по-дълго, утре ще се видим.
- Както благословиш, отче, няма проблеми!
Сутринта отидохме на службата, служихме Литургия, беше неделя и службата беше дълга– 6-7 часа. Той седеше отзад в един ъгъл. Знаете ли какво работеше тогава? Имаше автомобил и с него през лятото продаваше сандвичи по крайбрежната улица - там, където си представяте какво виждаше и какво ставаше. През зимата работеше като миньор в мините на Халкидики. Той стоеше отзад и се молеше, беше наведен и плачеше. Когато свърши Литургията, дойде в олтара и ми каза:
- Искам да ти кажа нещо.
- Ама сега не мога - още не бях потребил св. Причастие - Ела после!
Той каза:
- Отче, моля те! Искам ти кажа нещо много сериозно! Случи се нещо много велико, не знам какво е това!
- Какво ти се случи?
- Виж, по време на св. Литургия аз стоях отзад и си мислех, че не съм достоен да се причастя, защото си казах, че ако бях достоен да се причастя, вчера Бог щеше да те просветли да се изповядам, и днес, в неделя, да се причастя. И гледах отците, монасите, всички се причастиха освен аз. Казвах си - заради моите грехове Бог не ме допусна да се причастя. Питам сам себе си: какво си мислиш? Нима си достоен и настояваш да се причастиш? Бог направи така заради греховете ти!
Вижте какво смирено разположение и дух имаше този мъж. Когато съм излизал със св. Потир да причастя отците и хората, клетият си казвал: не мога да пристъпя днес, неделен ден, на Света Гора да се причастя. Но поне отдалеч да Те видя - и това е предостатъчно за мене! Гледал св. Потир, гледал вътре Тялото и Кръвта Христови, с които хората се причастявали. Така изпаднал в голямо умиление, затворил очи и от тях протекли сълзи. В това състояние той внезапно почувствал, че устата му се изпълва със св. Причастие и се смутил. И какво било? По невидим начин в устата му се явила частица от Тялото и Кръвта Христови, които прегълнал; след като нито се беше причастил с другите, нито беше ял, нито нищо. Така, в това молитвено състояние. След това, треперейки, дойде в олтара, за да каже за случилото се.
Разбира се, аз не му обяснявах твърде много, защото тези неща не се обясняват на тези, които ги живеят, но си казах: виж какво означава смирение. Всички в онзи ден се причастихме. Но кой реално се причасти? Този смирен човек, който не смяташе себе достоен да се причасти, който беше презрян, дори не го изповядахме и го оставихме в ъгъла, Сам Бог го причасти и той прие в себе си Тялото и Кръвта Христови чрез благодатта на Светия Дух; не може да се обясни другояче. Нито беше в прелест, нито съществуваше място за прелест в този смирен човек.
Сетих за един разказа в Патерика: в един манастир имало много отци, както и един обикновен човек, на който монасите не обръщали внимание и го държали при себе си, за да слага дърва в казана, т.е. в магерницата. Те го смятали за презрян и отхвърлен и дори монах не го направили. Той носел някакви стари дрехи и го държали уж от милостиня. Клетият работел и в църквата, когато имало служба, но и в магерницата, за да слага дърва, та да не угасне огънят и бил постоянно в сажди, изцапан, презиран и никой не му обръщал внимание. Един ден, когато бил в църква, служели св. Литургия и монасите пеели, той се унесъл и бил грабнат от цялата атмосфера на Литургията. Яденето кипнало, излязло от казана и станал пожар в магерницата. Другите почнали да викат огън, пожар! Когато разбрал, този човек си казал: "Пресвета Богородице! Това е заради мене! Ако огънят не изгасне, може да стане голям пожар!". Той хукнал сред огъня, без да помисли за това и започнал да бърка яденето, да дърпа дървата, огънят започнал да затихва и накрая угаснал. Другите се изумили, защото го виждали да бъде сред огъня, без да изгаря.
Игуменът на манастира казал: отци, Бог беше в магерницата, а не в църквата! Ние, които сме в църква, не можехме изобщо да се приближим! Този толкова години идваше да чуе някоя дума от това, което ние говорехме. Винаги бе очернен и изцапан и дори монах не го постригахме, даже с нас не дойде никога с нас в храма. Държахме го тук, за да слага дърва в магерницата. Но в крайна сметка Бог беше там с него, а не с нас.
Бог е там, където е смирението, Бог е там и в този, и с този, който никога не е повярвал, нито си е мислил, че Бог му длъжник, защото "аз правя нещо, след като се моля, бдя, постя, давам милостиня, хиляди неща". И си мислим, че щом правим нещо, значи не сме напълно за погибел, за отхвърляне. "И аз съм нещо!" Бог обаче никога не е с човека, у когото има дори помен от самомнение, тщеславие и гордост.
Затова, братя, днес като основа на духовния път в Христос отците на Църквата са поставили смирението и етоса на митаря. Не делата на митаря, а етоса, за да ни покажат как тръгваме, за да намерим Бога, за да намерим Възкресението. Много хора питат: Как мога да придобия Божията благодат? Ние започваме да им говорим хиляди неща, които са добри и полезни. Но мисля, че най-подходящи за всички ни са едни думи от Патерика. Един монах, който искал да стане отшелник в пустинята, отишъл, намерил един велик авва и му казал:
- Отче, кажи ми как да се спася? Кажи ми една дума от Светия Дух, как да се спася!
Старецът отвърнал:
- Върви, седи си в килията си и когато си гладен, яж. Когато си жаден, пий. Когато ти се спи, спи. Само дръж непрестанно думите на митаря в сърцето си и ще се спасиш!
Човекът, който наистина е стигнал до душевното разположение на митаря, изразено във вопъла "Боже, бъди милостив към мене, грешника", той вече е влязъл в царството Божие. Постигнал е целта на Евангелието, на Божиите заповеди, както и целта, поради която Сам Бог станал Човек за нас.
Моля се благодатта на Светия Дух да вразуми всички ни, защото наистина и простата логика говори за нуждата от смирение. Горделивият е безразсъден, той е безумен, но за съжаление всички в нашата гордост сме безразсъдни и безумни. Моля се Бог да ни вразуми, така че винаги, но особено през този благословен период на Триода, да намерим съкровището на митаря в сърцата си и Бог да ни удостои с тази велика свобода, която чувства смиреният човек, който е поставил себе си под всички хора.
Превод: К. Константинов
Забравените имена Чоя и Митар
Чудеса в неделята на митаря и фарисея и ...
Плачът на папата за Украйна предизвика о...
Чудеса в неделята на митаря и фарисея и ...
Плачът на папата за Украйна предизвика о...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
