След Първата световна война Сирия е отделена от развалините на Османската империя. След Втората получава своята независимост. Днес, насред развихрилите се боеве, тя може да престане да функционира като държава.

Докато светът отправя поглед към (или просто го извръща от) страната,  обградена от Турция, Ливан, Йордания, Ирак и Израел, тя се разпада. Може би режимът на президента Башар Асад ще се сгромоляса в хаоса, а може би ще продължи да се бори, защото за известно време може да си позволи да се воюва от един укрепен анклав, разполагайки с най-могъщата милиция в земята на милициите. Така или иначе, изглежда все по-вероятно Сирия да падне жертва на враждуващите лидери, ислямисти и „бандите“ - да се превърне в нова Сомалия, гниеща в сърцето на Леванта.

Ако това се случи, животът на милиони хора ще бъде съсипан. Една разпокъсана Сирия ще подхрани глобалния джихад и ще поддържа агресивното съперничество в Близкия изток. Химическите оръжия на Башар Асад са все още в безопасност, но винаги съществува риск да попаднат в недобронамерени ръце. Тогава катастрофата би се усетила в Близкия изток и извън него. Въпреки това външният свят, включително Америка, не прави почти нищо, за да помогне.

Пътят от Дамаск

Част от причината за колебанието на Запада е, че от самото начало на въстанието през 2011 г. Башар Асад прегърна стратегията за насилие. С атаката си срещу Арабската пролет с танкове и хеликоптери, той превърна мирните демонстранти във въоръжени милиции. С бомбардирането на градове той прогони народа си. Подтиквайки приближените си алевити да избиват сунитското мнозинство, Башар Асад придърпа към себе си джихадисти и представители с твърди убеждения от други секти, поддържайки страха им, че падението му ще доведе до страшно отмъщение.

Сега сирийската кръв се пролива свободно, а междурелигиозната омраза тлее. Борбата може да продължи с години. Бунтовническите групи напоследък завземат военни бази. Те контролират значителна част на север и изток, а в големите градове се водят битки. Но бунтовниците са толкова съперници, колкото и съюзници - започват да се обръщат един срещу друг, както и срещу правителствените войски.

Дори ако Бшар Асад не може да контролира собствената си страна, той има всички основания да продължи да се бори - защото все още се радва на предаността и издигането в култ от алевитската секта и неохотната подкрепа на други сирийци, страхуващи се от това, което може да последва. Сирийският президент командва около 50 000 лоялни и добре въоръжени войници. Разполага, също така, и с хиляди други, макар и по-слабо обучени и не дотам предани. Башар Асад има подкрепата на Русия, Иран и Ирак, които помежду си осигуряват финансиране, оръжия, съвети и работна ръка. Хизбула, която е най-сериозната милиция в Ливан, изпраща свои бойци. Почти със сигурност Асад не би могъл да спечели тази война, освен ако съдбата не нанесе неочакван удар. Но въпреки това, той е все още далеч от загубата.

Досега боевете са отнели живота на повече от 70 000 души, а десетки хиляди са изчезнали. Режимът вкара в затвора 150–200 хиляди души, а тези, които останаха бездомни в Сирия и се борят за храна и подслон, са повече от 2 милиона. Почти един милион живеят на прага на бедността.

Страдание в подобен мащаб е недопустимо. Това беше урок от геноцидите и гражданските войни, помрачили последната половина на миналия век. И все пак президентът Барак Обама твърди, че спасяването на човешки живот само по себе си не е достатъчно основание за предприемането на военни действия. След наученото в Афганистан и Ирак за това колко трудно е да се наложи мир, Америка се страхува да се впусне в хаоса, който Башар Асад създаде. Обама беше избран, за да спечели икономическите битки у дома. Той смята, че изнемощяла Америка не трябва да се намесва в поредното чуждо бедствие.

Този извод, колкото и да е разбираем, е погрешен. В ролята си на световната суперсила обаче Америка най-вероятно ще бъде въвлечена в Сирия, рано или късно. Дори президентът да устои на хуманитарните аргументи, ще разбере, че е трудно да загърби интересите на собствената си страна.

Ако борбата се проточи във времето, Сирия ще се изроди в една смесица от враждуващи феодални владения. Така почти всичко, което Америка иска да постигне в Близкия изток, ще стане още по-трудно: възпиране на тероризма, гарантиране доставките на енергия и предотвратяване на разпространението на оръжия за масово унищожение. За разлика, например, от 15-годишната гражданска война в Ливан, разпадането на Сирия би се превърнало в заплаха за всички тях.

Близо една пета от бунтовниците, както и част от най-добре организираната маса, са джихадисти. Те представляват заплаха за умерените сирийци, включително сунитите, и биха могли да използват беззаконието на територията като база за международен тероризъм. Ако те се опитат да окажат натиск върху Израел през Голанските възвишения, Израел ще се защитава яростно, което гарантира разпалване на арабското недоволство. Разединена Сирия би разкъсала Ливан, тъй като семейство Асад ще разбунтува последователите си там. Йордания, бедна и крехка, ще бъде дестабилизирана от бежанци и ислямисти. Богатият на петрол и с шиитско мнозинство Ирак едва се държи цял; въвличането на иракските сунити само ще задълбочи проблемите. Справянето със сирийския упадък, включително арсеналът от химически оръжия на Башар Асад, може да усложни изпълняването на целта да се попречи на Иран да създаде ядрена бомба. Обама искаше да избегне Сирия, но Сирия ще го застигне.

Да не предприемаш нищо също е вид политика

Сирия днес е по-опасна, отколкото беше през октомври, когато имаше призиви за зона, забранена за полети, за да се озаптят въздушните сили на Башар Асад. Политиката на Обама да очаква голям пожар в Сирия, който да я изгори и съсипе, се проваля. И вместо да гледа как нещата се влошават все повече, трябва да действа.

Целта му трябва да бъде запазване на това, което е останало от Сирия. Това означава опити да убеди антуража на Асад, че техният избор се ограничава между пагубно поражение и изгонване семейство Асад като подготовка за преговори с бунтовниците. Все още има нужда от зона, забранена за полети, за да се овладеят въздушните сили на Асад и да се унищожат част от ракетите му. Това ще бъде достатъчно силен сигнал за решимостта на Америка спрямо поддръжниците на Башар Асад. САЩ трябва да признае създаването на преходно правителство, избрано от опозицията в Сирия. Тя би трябвало да въоръжи неджихадистки бунтовнически групи, включително с ограничен брой противовъздушни ракети. Франция и Великобритания биха подкрепили подобно нещо, дори ако другите европейски държави не го направят. Русия подкрепя сирийския президент отчасти, за да подразни САЩ. Европа и Америка трябва да продължават с опитите да изкушат Русия да се откаже от Асад, може би с обещания за придобивки в освободена Сирия.

Няма гаранции обаче, че тази политика ще проработи. Но поне ще изгради връзки с неджихадистки бунтовници, от които Америка има нужда като съюзници в хаоса, ако Башар Асад остане. Днес тези умерени сирийци се чувстват напълно изоставени.