Постинг
21.02.2013 20:23 -
БОЯНКА ИВАНОВА - за емигрантските деца - ученици
Martin Ralchevski
Автор:
Боянка Иванова
В.’България СЕГА”
… Винаги съм ценяла ролята на празниците като мерило за запазване на традициите и родовата памет. В навечерието на Коледа и Новогодишните празници в един от началните класове на американското ми училище, в което работя предимно с деца на имигранти, поставям темата за писмено упражнение „Писмо до баба в навечерието на Новата година”.
След кратка дискусия и подхвърляне на идеи какво да се напише, децата се поусмириха и потънаха в размисли. Заедно с тях и аз се унесох в онова познато за много от нас усещане на топлина и обич в прегръдките на винаги усмихнатата и слабичка старица, която ни очаква в спретната селска къщурка с топла пита и вкусна трапеза в празничната вечер…
Разхождайки се сред чиновете виждам, че единственото българче в класа настървено реди в строен краснопис непозната за баба си англисйка реч, но затова пък написана с голяма любов и сърдечност… Следват го синеоко босненче, мраморно бяло румънче, миловидно албанче и дребно виетнамче с щръкнала като четка коса.
Загледах се в бавно спускащите се снежинки през прозореца и у мен изплуваха спомени за други мои български ученици, които не се предаваха така лесно на езиковата мелачка в Новия Свят…
Данчо бе един от най-ярките бунтари . Първокласникът от Петрич отхвърляше всякакви опити да бъде въвлечен в чуждоземно обучение. Играл на воля по петричките поля допреди месец-два до идването си, той всеки ден ме молеше:
- Пусни ме ма, пусни ме… Ке си ода, ке си бегам у Петрич, ке си копам с баба там. Не ща ти английскио, он на мен не ми требе, ти си го учи!
Сестра му Ваня, година-две по-голяма от него, по-прилежна и по-ученолюбива, бе започнала да проговаря на английски. Влизам в класа веднъж и виждам как Данчо я бе хванал за плитката здраво, едновременно крещеше и я скубеше:
- Айде ма, че си бегаме! Ке си одим! И не ми се прави на тежкарка! Шо ти е английскийо у Петрич? Ставай, ке си одим у дедо и баба!
… Изведнъж забелязвам, че, освен пресните имигранти, които са изписали вече страница, има и други, които са спрели на първото изречение.
- Защо не пишете? - питам.
- Ами аз нямам баба и дядо. Не зная кои са и къде са…
- Добре, пишете до мама и татко.
В един глас няколко се обаждат:
- Аз нямам татко…
- О-о-о, много съжалявам, мили мои, не исках да ви нараня! На мама пишете.
… Снежинките отвън се сгъстиха и замрежиха изгледа към старата гръцка църква „Св. Димитър” отсреща. По прозорците й пъстрееха коледни рисунки с изкривени гръцки букви, изписани от децата в неделното училище. Кога ли ще ги стигнем гърците? Четвърто или пето поколение техни имигранти говорят, четат и пишат безпогрешно на древния си език, без дори да са ходили до родината на дедите си. А ако засвири сиртаки, мало и голямо се обединява в сложните му стъпки.
Спомних си Адриан от София, третокласник от същото американско училище, който идваше в часовете ми не за да учи английски, а да си говорим на български.
- Госпожо, искам да си тръгвам вече, не издържам тук! Снощи цяла нощ съм сънувал храма” Александър Невски” в София. Веднъж ида ли си – никога няма да се върна!
Адриан ми се обади ден след пристигането си в България.
- Госпожо, тук съм си вече! Като минах паспортната проверка в София, паднах на колене и целунах летището. Никога вече няма да се върна в Америка. Хайде, идвайте си и Вие, знаете ли колко хубаво е тук! Нищо, че са мръсни улиците и има много кучета, ама в България съм си вече и съм свободен, е-й-й-й…
… Снегът навън беше спрял и беше бяло и чисто, а в стаята – тихо и топло. Повечето от децата бяха приключили писмата си и рисуваха зимни пейзажи и коледни картинки.
Само Джени стоеше над празен лист замислена. Притесних се, че не съм я забелязала по-рано. Джени е афро-американче, потомък на отдавнашни пришълци от Черния континент, заменили свободата под знойното слънце с четирисезонното надбягване за финикийско щастие.
- Защо не пишеш, Джени? Мога ли да ти помогна?
- Да, каза тя - и ме погледна с огромните си черни очи, обрамчени от тъмни кичури . - Не зная на кого да пиша, нямам баба и дядо, нямам и баща…
- Нали казах да пишеш на мама в този случай…
- Да, но аз имам две майки и те скоро ще се оженят и затова не мога да реша на коя…
***
Някъде из имигрантските блогове бях прочела, че имиграцията има последиците на катастрофа със загуба на паметта. Родовата памет. Дългогодишните лутания по чужди земи от другата страна на Земното кълбо в търсене на нещо по-добро много често водят - почти едновременно с намирането му - до загубване на самите себе си, на собствената ни идентичност.
За голяма част от американците е трудно да се определят като принадлежащи към даден етнос. Тази е и причината за резултатите от многобройните изследвания, които ги определят като екстремни индивидуалисти, за разлика от все още устойчивите етнически групи на новодошлите имигранти, за които семейството и родът определят и етническата им сплотеност.
Езиково претопяване винаги води до загубата на родовата определеност. И ние, загрижени само за онова, което допринася за материалното благополучие в хода на глобалното ни оцеляване , постепенно несъзнателно имплантираме онази неопределена идентичност у децата си, срещу която те все още имат вродена непоносимост. До кога ли?...
Автор:
Боянка Иванова
В.’България СЕГА”
… Винаги съм ценяла ролята на празниците като мерило за запазване на традициите и родовата памет. В навечерието на Коледа и Новогодишните празници в един от началните класове на американското ми училище, в което работя предимно с деца на имигранти, поставям темата за писмено упражнение „Писмо до баба в навечерието на Новата година”.
След кратка дискусия и подхвърляне на идеи какво да се напише, децата се поусмириха и потънаха в размисли. Заедно с тях и аз се унесох в онова познато за много от нас усещане на топлина и обич в прегръдките на винаги усмихнатата и слабичка старица, която ни очаква в спретната селска къщурка с топла пита и вкусна трапеза в празничната вечер…
Разхождайки се сред чиновете виждам, че единственото българче в класа настървено реди в строен краснопис непозната за баба си англисйка реч, но затова пък написана с голяма любов и сърдечност… Следват го синеоко босненче, мраморно бяло румънче, миловидно албанче и дребно виетнамче с щръкнала като четка коса.
Загледах се в бавно спускащите се снежинки през прозореца и у мен изплуваха спомени за други мои български ученици, които не се предаваха така лесно на езиковата мелачка в Новия Свят…
Данчо бе един от най-ярките бунтари . Първокласникът от Петрич отхвърляше всякакви опити да бъде въвлечен в чуждоземно обучение. Играл на воля по петричките поля допреди месец-два до идването си, той всеки ден ме молеше:
- Пусни ме ма, пусни ме… Ке си ода, ке си бегам у Петрич, ке си копам с баба там. Не ща ти английскио, он на мен не ми требе, ти си го учи!
Сестра му Ваня, година-две по-голяма от него, по-прилежна и по-ученолюбива, бе започнала да проговаря на английски. Влизам в класа веднъж и виждам как Данчо я бе хванал за плитката здраво, едновременно крещеше и я скубеше:
- Айде ма, че си бегаме! Ке си одим! И не ми се прави на тежкарка! Шо ти е английскийо у Петрич? Ставай, ке си одим у дедо и баба!
… Изведнъж забелязвам, че, освен пресните имигранти, които са изписали вече страница, има и други, които са спрели на първото изречение.
- Защо не пишете? - питам.
- Ами аз нямам баба и дядо. Не зная кои са и къде са…
- Добре, пишете до мама и татко.
В един глас няколко се обаждат:
- Аз нямам татко…
- О-о-о, много съжалявам, мили мои, не исках да ви нараня! На мама пишете.
… Снежинките отвън се сгъстиха и замрежиха изгледа към старата гръцка църква „Св. Димитър” отсреща. По прозорците й пъстрееха коледни рисунки с изкривени гръцки букви, изписани от децата в неделното училище. Кога ли ще ги стигнем гърците? Четвърто или пето поколение техни имигранти говорят, четат и пишат безпогрешно на древния си език, без дори да са ходили до родината на дедите си. А ако засвири сиртаки, мало и голямо се обединява в сложните му стъпки.
Спомних си Адриан от София, третокласник от същото американско училище, който идваше в часовете ми не за да учи английски, а да си говорим на български.
- Госпожо, искам да си тръгвам вече, не издържам тук! Снощи цяла нощ съм сънувал храма” Александър Невски” в София. Веднъж ида ли си – никога няма да се върна!
Адриан ми се обади ден след пристигането си в България.
- Госпожо, тук съм си вече! Като минах паспортната проверка в София, паднах на колене и целунах летището. Никога вече няма да се върна в Америка. Хайде, идвайте си и Вие, знаете ли колко хубаво е тук! Нищо, че са мръсни улиците и има много кучета, ама в България съм си вече и съм свободен, е-й-й-й…
… Снегът навън беше спрял и беше бяло и чисто, а в стаята – тихо и топло. Повечето от децата бяха приключили писмата си и рисуваха зимни пейзажи и коледни картинки.
Само Джени стоеше над празен лист замислена. Притесних се, че не съм я забелязала по-рано. Джени е афро-американче, потомък на отдавнашни пришълци от Черния континент, заменили свободата под знойното слънце с четирисезонното надбягване за финикийско щастие.
- Защо не пишеш, Джени? Мога ли да ти помогна?
- Да, каза тя - и ме погледна с огромните си черни очи, обрамчени от тъмни кичури . - Не зная на кого да пиша, нямам баба и дядо, нямам и баща…
- Нали казах да пишеш на мама в този случай…
- Да, но аз имам две майки и те скоро ще се оженят и затова не мога да реша на коя…
***
Някъде из имигрантските блогове бях прочела, че имиграцията има последиците на катастрофа със загуба на паметта. Родовата памет. Дългогодишните лутания по чужди земи от другата страна на Земното кълбо в търсене на нещо по-добро много често водят - почти едновременно с намирането му - до загубване на самите себе си, на собствената ни идентичност.
За голяма част от американците е трудно да се определят като принадлежащи към даден етнос. Тази е и причината за резултатите от многобройните изследвания, които ги определят като екстремни индивидуалисти, за разлика от все още устойчивите етнически групи на новодошлите имигранти, за които семейството и родът определят и етническата им сплотеност.
Езиково претопяване винаги води до загубата на родовата определеност. И ние, загрижени само за онова, което допринася за материалното благополучие в хода на глобалното ни оцеляване , постепенно несъзнателно имплантираме онази неопределена идентичност у децата си, срещу която те все още имат вродена непоносимост. До кога ли?...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
