Лични свойства на личностите на Света Троица: на Отца и Сина и Светия Дух               
 Написано от проф. д-р Здравко Пено     
http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=356%3A2013-02-13-07-02-20&catid=72%3A2013-02-08-19-04-06&Itemid=15
Личностите на Света Троица от вечност съществуват като уникални и неповторими. Личното свойство на Бог Отец е нероденост, на Сина – безначална роденост, а на Светия Дух – изхождане от Отца. Личните свойства могат да се опишат и по-детайлно: личното свойство на Отца е неродеността и Той е Отец на Сина и от Него изхожда Духът; личното свойство на Сина е родеността от Отца и Той е Единороден, а личното свойство на Светия Дух е изхождането от Отца не по начина на раждането, а по начина на изхoждането. Какво е това раждане и какво е изхождане, е известно единствно на Бога и не може да се познaе от нито един сътворен разум. Когато говори за личното свойство на Светия Дух, св. Григорий Богослов[1] се позовава на Христовите думи: Утешителят, Когото Аз ще ви изпратя от Отца, Духът на Истината, Който от Отца изхожда, Той ще свидетелствува за Мен. (Иоан 15:26).

Св. Григорий Нисийски анализира по-подробно учението за личните свойства на Света Троица: „Отец се разбира като безначален и нероден и винаги Отец, а от Него непосредствено и неразделно се подразбира Единородният Син, а чрез Него и с Него преди да се появи някаква мисъл за празно или несъществуващо, веднага съединено се разбира и Светият Дух, не като че ли Той е по-късен по битие от Сина, така че някога да помислим Единородния без Духа, но и Той (Духът) има причина от Бога на всичко, откъдето и Единородната Светлина (Синът) и е засиял чрез истинската светлина на Сина, без да бъде отделен нито от разстояние, нито от по-различна природа от Отца или от Единородния“[2].

Света Троца – вечна общност на любовта

Отец е Отец, защото е безначален, Синът е Син и има Начало в Отца от вечност, но няма начало във времето. Тази истина за Сина е изказана и в началото на Евангелието според Иоан с учението за Логоса: В начало беше Словото (Логосът) и Словото беше у Бога и Бог беше Словото (Иоан 1:1). Светият Дух е Дух на Истината, защото произхожда във вечността от Отца не чрез раждане, а чрез изхождане. Света Троица следователно съществува като вечна общност на несебичната любов: Отец от вечност обича Сина и Светия Дух, а също и Синът – Отца и Светия Дух, и също така Светият Дух обича Отца и Сина. В Троицата всеки обича другите Двама, а не Самия Себе Си[3]. Трите личности, ако и да са в непрестанно проникване на любовта и живота, защото съществуват вечно една у друга като три слънца, които сияят едно чрез друго, трите Личности не могат да изгубят своята особеност и уникалност и запазват Своите лични свойства, защото не се сливат. Св. Иоан Дамаскин казва, че Личностите на Троицата са съединени неслитно и са различни неразделно[4].

Божието единство се запазва главно заради монархията на Бог Отец, Който дава вечно съществуване на Сина и на Светия Дух, също и заради едната божествена същност, на която Отец дава съществуване, и заради едната енергия и воля, които следват общата същност. Така Троицата от вечност съществува като един Бог и не престава да бъде Един Бог нито когато сътворява света, защото не се стига до принудителна еманация (= изливане) на Божеството, а като се започне от сътворяването, в цялото отношение на Бога към света, всичко става според благословения порядък: от Отца чрез Сина в Светия Дух[5]. Принасянето на света на Бога пък става в Светия Дух чрез Сина към Отца. Така според св. Иоан Дамаскин „Бог се познава в три съвършени Личности и се обожава с едно съвършено обожание от всички разумни твари“[6].


[1] Св. Григорий Богослов, Слово 29., или Богословско слово 3. – За Сина, 2, ЕПЕ 1976, 4, 108.

[2] Св. Григорий Нисийски, Против Евномий 1, PG 45, 369 A.

[3] Крстић, Д. У почетку смисао. Београд – Ваљево – Србиње, 1996, 204.

[4] Св. Иоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра, I, 8, Изд, П. Пουρναρας, Θεσσαλονίκη, 1992, 48.

[5] Св. Атанасий Велики, Послание до Серапион, 1, 30, PG 26, 600 C. Вж. св. Григорий Палама, Природни, богословски и нравствени глави 112, PG 150, 1197 BC.

[6] Св. Иоан Дамаскин, цит. съч., 48.