Постинг
21.01.2013 21:53 -
Литургичното основание на иконите
Литургичното основание на иконите
http://dveri.bg/a63u4
Вторник, 08 Януари 2013 20:28
Автор: Проф. Калин Янакиев
Малко преди Нова година взех участие в дискусия, организирана от християнското (протестантско) сдружение ХАРТА, посветена на невралгичния за междуконфесионалния диалог между православни и евангелисти въпрос за почитането на иконите в храма. На тази дискусия (на която имах удоволствието да се срещна с изключително интелигентни млади хора) се опитах да развия един не тъй традиционен аргумент в полза на иконопочитанието, който ми се иска да споделя тук и с един по-широк кръг читатели.
И тъй, християнският храм (и православният, и католическият), както е известно, е преди всичко мястото, в което се извършва Литургията, Евхаристията. Но какво представлява Евхаристията? Взимане на участие в Божието царство. Ето защо другото име на това тайнство е Причастие. На Евхаристията ние се при-частяваме, т. е. ставаме част от, взимаме участие във… В какво взимаме участие? От какво ставаме част? Към какво се причастяваме? Към Тялото и Кръвта на Спасителя Христос, разбира се. А в Тялото и Кръвта на Христос е вечният живот, тоест те са трапезата на царството. Вкусвайки от тази трапеза, ние следователно вкусваме спасението, вкусваме победата над смъртта, вкусваме небесното, Божието царство.
Но ако в православния (или католическия) и изобщо в християнския храм основното, което се извършва, е Евхаристията, сиреч участието в трапезата на царството, то бидейки в този храм на Евхаристия, ние сме в царството Божие. Участвайки в Евхаристията, ние участваме в царството, ние сядаме около трапезата на царството.
Че това е така, ни е казал Сам Иисус Христос в евангелския текст. На Тайната вечеря, когато преподава за първи път Тялото и Кръвта на учениците Си, на апостолите, и с това установява това Тайнство, Христос им казва: „И казвам ви, че отсега нататък няма да пия от тоя лозов плод до оня ден, когато с вас ще го пия нов в царството на Отца Си“ (Мат. 26:29). Кога обаче ще Го пие с учениците Си Христос в царството на Отца Си? Кога е този „оня ден“? Дали той е едва след края на историята или по-скоро веднага след Възкресението и Възнесението на Господ? Разбира се, че след Възкресението. Защото именно след Възкресението и Възнесението Христос сяда отдясно на Своя Отец, идва в царството Си. Да, царството ще се изпълни след края на времената, но то „идва в сила“ веднага след края на спасителния подвиг. Христос се намира на престола при Своя Отец. Той се намира вече в царството Си и доколкото се намира там, оттогава насетне Той споделя с всички, които участват в тайнството Евхаристия, това царство. Във всички храмове, във всички точки на пространството и във всички моменти на времето онези, които се събират на Евхаристия, следователно, се събират пред своите олтари, които таинствено изобразяват присъствието на царството в техните храмове.
Сега обаче нека бъдем внимателни: ако Христос стои на престола при Своя Отец и ние се приближаваме към този престол, само Него ли срещаме там? Или срещаме и онези, които вече са минали своя земен път, които са го изживели праведно, свято и които са седнали около Господа? И тях, разбира се. Не само ние, сега живеещите, се срещаме в Евхаристията с Христос. Ние се срещаме с Него и с всички от века просияли и живели светци.
Ако това е така обаче, не би ли трябвало по някакъв начин и те, всички светци, да присъстват в храма? Струва ми се, че архииконата, ако мога да се изразя така, е представена в един изключително изразителен текст от Откровението на св. Йоан Богослов. Нека припомня, какво вижда апостолът на Патмос. „Един ден, в неделя“, апостолът бива обзет от дух и вижда „врата отворени на небето“ (Откр. 4:1). Какво вижда св. Йоан през тези врата, отворени на небето? Вижда престол – „и на престола седеше Някой; Който седеше, наглед приличаше на камък яспис и сардис“ и т. н. (Откр. 4:2-3). Следва едно особено изразително описание на Седящия на престола, очевидно Самият Бог, Бог Отец. Това апостолът вижда, тъй да се каже, при първо вглеждане. И вижда около престола „четири животни”, описани като висши ангелски чинове (Откр. 4:6) и „двадесет и четирима старци“ (Откр. 4:4) по дванадесет от всяка страна на този престол. Очевидно е и това става ясно от текста по-нататък, че тези дванадесет от едната страна и дванадесет от другата страна са символическото число на дванадесетте колена Израилеви, т. е. ветхозаветните праведници, и символическото число, пак дванадесет, изобразяващо пълнотата на всички спасени „от всеки народ, език и племе“, тоест на светците на новозаветното човечество. Св. Йоан вижда сиреч престола на Бог Отец и около него седящи тези двадесет и четирима старци, по дванадесет от всяка страна, които символизират пълнотата на Църквата, на спасеното човечество.
Това вижда, казвам, св. Йоан Богослов при първото вглеждане. В следващата, пета глава на Откровението той поглежда отново този престол и там, на същия този престол, на който „седеше Някой, Който седеше“, той вижда сега „Агнец, като заклан“ (Откр. 5:6). На същия този престол сега при второто вглеждане вижда като жертвен Агнец същия Този, Когото той е видял като цар, следователно, пак вижда Бог, същия Този Бог, но Го вижда в друго Лице, във второто Лице на заклания Агнец – очевидно на Иисус Христос. Следователно това е престол на Царя и жертвеник в едно и също време. И разбира се - трапеза. Защото там този Агнец е разпрострян, а около Него са сътрапезниците. „А пред престола горяха седем огнени светила, които са седемте Божии духове“ (Откр. 4:5) – очевидно символ на третото Лице на Бога, на Бог Дух Свети, Който и проявява цялото това божествено средоточие. Ето, това св. Йоан Богослов вижда през вратата, отворени в небето. Той го вижда в сферата отвъд небесата. Следователно, вижда го в сферата на вечността. Вижда го отвъд кръга на небесата, върху който са слънцето, звездите, планетите – отвъд тях, отвъд това кръговъртящо се време, което се върти със своите светила, вижда го там, където не е нито ден, нито сутрин, нито вечер, нито някоя година, нито някой от кръговете на времето, а е самата вечност. В тази вечност е Бог – Бог Отец, Който вечно седи и царува, но и Жертвата, т. е. Онзи, Който се е принесъл в жертва, Който е из-вършил, с-вършил жертвата и е положил Тялото и Кръвта Си върху жертвеника.
Но, следователно, там колкото е вечност, толкова е и Пасха. Там Пасхата е принесена върху престола. За да се изразя парадоксално, там във вечността вечно цари денят Пасха. Там във вечността вечно е Великден. Там именно лежат Тялото и Кръвта на Христос - не мъртви, а напротив: от тях се е издимила смъртта, смъртта се е свършила и цари вечна и нескончаема трапеза. И от тази именно трапеза се причастяват християните на всяка Литургия. Там те отиват, пред това царство предстоят, там сядат.
Защо казах, че това е архииконата? Защото ако централното, което се извършва в храма, е Евхаристията и ако, пристъпвайки физически към земните си олтари, ние таинствено пристъпваме към онова място, което съзерцава св. Йоан Богослов, към онзи престол, който е и жертвеник, който е и трапеза, за да вземем участие в пира на царството, ние се озоваваме там заедно с „двадесет и четиримата старци”. Ние сме там заедно с тях. Това е отвъд, но това е и тук, защото ние от своите тукашни храмове се приближаваме към жертвеника и престола, обикаляме го, сядаме на тази трапеза. Тя е отвъд и едновременно е във всеки един от нашите храмове. Таинствено олтарът, олтарният престол представлява този горен Престол-Жертвеник-Трапеза, който вижда св. Йоан Богослов.
Но нека сега забележим, че самата организация особено на православния иконостас до голяма степен повтаря структурата на това видение на св. Йоан Богослов. Да, там не са изобразени двадесет и четиримата старци, но са изобразени ликовете на светците на тържествуващата Църква, на ecclesia triumphans, там е, значи, Христос с „пълнотата на царството“. Към тази „пълнота“ ние пристъпваме, в нея взимаме участие.
Иконите са, следователно, богословски необходими в храма. Ако храмът е тук-проявеността на отвъдното царство, то християнският храм е опрозрачнилата се, отворилата се „врата в небето“. Ако храмът е мястото, където видението на св. Йоан Богослов е показано на всички богомолци, тогава, разбира се, че то трябва да присъства в храма. Опрозрачнило се е, отворило се е небето, тамошното е тукашно, ние пристъпваме в него, ние взимаме участие в тази тържествуваща трапеза. Тогава как тези образи „оттам“ да ги няма в храма? Нали ние таинствено сме там? А там са те – Бог, жертвеният Агнец и двадесет и четиримата старци, т. е. пълнотата на Църквата е там. Как биха могли да липсват от нашата Евхаристия тъкмо нейните триумфиращи членове? Как биха могли да не са с нас?
Би било ущърбно, неестествено, да ги няма. Ако ги нямаше, християнският храм, онова, което се извършва в него, би следвало да е само тукашно. Но по своята същност то не е тукашно. Онова, в което взимаме участие на Литургията в храма, е участие в царството Божие, което „е дошло в сила“. Ние не сме тук, когато сме в храма. Влизайки от някаква уличка в кварталната църква, дори най-бедната, ние влизаме от „тукашното“ в мястото на присъствието на „тамошното“. Влизаме в едно от местата, където на земята присъства царството Божие. То е горе, във вечността, но то може да бъде опрозрачнено във всяка точка на земята, където е построен храм. Така че храмовете – това са все входове към отвъдното. Влизайки в това отвъдно, влизайки в царството Божие, ние се намираме пред престола, ние взимаме участие в трапезата на Царството, ние сме там, където духом е бил св. Йоан Богослов. И за да съпреживеем заедно с него, със св. Йоан Богослов, който първи го е преживял – неслучайно в неделен ден, когато обикновено се служи литургия – и ние трябва да видим това видение, да вземем участие в него. Затова иконите присъстват в храма. Затова ликовете на светците трябва да са с нас на всяка литургия.
Затова те имат семантически натоварено присъствие; неизбежни са в храма. В този смисъл дълбоко се заблуждават всички деноминации на протестантството, тъй като те възприемат иконата единствено като изображение, пред което, като извършваме поклонение, сякаш се опитваме с това дело-опус да се спасим. Не, иконите не са „патерици“ за някакво спасително усилие. Иконите са присъствие на онова, в което взимаме участие, когато участваме в литургията. Ние можем да разчетем иконите именно през богословието на Евхаристията.
Ако правилно схванем Евхаристията като участие, причастие в царството Божие, ние съвсем естествено ще видим и мястото на иконите там. Защото това е царството Божие, там е пълнотата на Църквата, там е Бог, там са и светците.
И още нещо: съвършено ясно е, струва ми се, че иконата е апокалиптичен образ. От иконостаса ни гледат светците, изобразени не в един от епизодите на техния земен живот. Иконата не представлява мнемонично средство, напомнящо за живота на светеца на земята. Иконата е апокалиптичен образ. Ние го съзерцаваме там - в царството, на трапезата, около престола на Бога. Така както реално и очи в очи ще видим това, когато всички „кръгове“ на земното време се извъртят, времето свърши, светът бъде свит като дреха и остане само царството. Тогава ние ще видим Господ и всички светци, тържествуващата Църква, разположена около този престол. Едва тогава, в края на времената, това ще ни се открие напълно. Но и сега, взимайки участие в това царство чрез иконите това откровение присъства. Следователно в храма присъства тържествуващата Църква, присъстват светците в своя чин на прославеност, в прославения си чин. Те се изобразяват, особено в Православието, казвам аз, затова не в един от епизодите на своя земен живот, а в онзи чин, който имат те около престола на вечността в края – в триумфа. Това са триумфални, последни, есхатологически образи – образи от „предела“
Ето защо може да се каже, че от иконите ни гледат самите небеса. Не ни гледа едно изображение, напомнящо ни, какво е правил светецът на земята – гледат ни очите на Божието царство. Самите небеса, самото Божие царство ни гледа през очите на светците.
Затова и златото, затова и тази светеща мараня – блестящият триумф на царството, е семантически необходим елемент на иконите. Често пъти критикуват най-вече православната икона за това, че в нея няма един реалистичен, правдоподобен интериор или екстериор, в който да бъдат поместени светците. Питат: защо вашата Богородица е на този златен фон, защо не е в гинеконита, както в ренесансовата картина, представена да кърми Младенеца в стаята, в която тя е правила това? Но ето защо. Иконата не изобразява нещо, което е станало тогава, не ни припомня един епизод. Тя ни показва Богородица и светците в „края“, в небесното царство. От небесното царство гледат към нас в православния храм иконните ликове. Около тях няма земен интериор, земен екстериор. Около тях има само чистия без примес блясък на триумфа, на царството. Имаме Богородица с Младенеца, но нямаме изобразени елементи от „история“, нямаме обърнати една към друга фигури, които правят нещо от онова, което са правили тогава, когато са били на земята. Иконата представлява един тържествен „фас“, едни огромни очи, отворени към нас, гледащи ни от йератическа поза, тържествено застанали там, на трапезата, от небесата над нас. Те вече не са в земния си контекст, те вече не ни показват онова, което тогава, в миналото са правили. Те не ни припомнят онова, тогавашното, с което са живели на земята. Те ни пред-ставят, явяват онова, което са те там, в точката на триумфа.
Иконата е – казано на богословски език – есхатологичен образ.
Източник: Култура.bg
http://dveri.bg/a63u4
Вторник, 08 Януари 2013 20:28
Автор: Проф. Калин Янакиев
Малко преди Нова година взех участие в дискусия, организирана от християнското (протестантско) сдружение ХАРТА, посветена на невралгичния за междуконфесионалния диалог между православни и евангелисти въпрос за почитането на иконите в храма. На тази дискусия (на която имах удоволствието да се срещна с изключително интелигентни млади хора) се опитах да развия един не тъй традиционен аргумент в полза на иконопочитанието, който ми се иска да споделя тук и с един по-широк кръг читатели.
И тъй, християнският храм (и православният, и католическият), както е известно, е преди всичко мястото, в което се извършва Литургията, Евхаристията. Но какво представлява Евхаристията? Взимане на участие в Божието царство. Ето защо другото име на това тайнство е Причастие. На Евхаристията ние се при-частяваме, т. е. ставаме част от, взимаме участие във… В какво взимаме участие? От какво ставаме част? Към какво се причастяваме? Към Тялото и Кръвта на Спасителя Христос, разбира се. А в Тялото и Кръвта на Христос е вечният живот, тоест те са трапезата на царството. Вкусвайки от тази трапеза, ние следователно вкусваме спасението, вкусваме победата над смъртта, вкусваме небесното, Божието царство.
Но ако в православния (или католическия) и изобщо в християнския храм основното, което се извършва, е Евхаристията, сиреч участието в трапезата на царството, то бидейки в този храм на Евхаристия, ние сме в царството Божие. Участвайки в Евхаристията, ние участваме в царството, ние сядаме около трапезата на царството.
Че това е така, ни е казал Сам Иисус Христос в евангелския текст. На Тайната вечеря, когато преподава за първи път Тялото и Кръвта на учениците Си, на апостолите, и с това установява това Тайнство, Христос им казва: „И казвам ви, че отсега нататък няма да пия от тоя лозов плод до оня ден, когато с вас ще го пия нов в царството на Отца Си“ (Мат. 26:29). Кога обаче ще Го пие с учениците Си Христос в царството на Отца Си? Кога е този „оня ден“? Дали той е едва след края на историята или по-скоро веднага след Възкресението и Възнесението на Господ? Разбира се, че след Възкресението. Защото именно след Възкресението и Възнесението Христос сяда отдясно на Своя Отец, идва в царството Си. Да, царството ще се изпълни след края на времената, но то „идва в сила“ веднага след края на спасителния подвиг. Христос се намира на престола при Своя Отец. Той се намира вече в царството Си и доколкото се намира там, оттогава насетне Той споделя с всички, които участват в тайнството Евхаристия, това царство. Във всички храмове, във всички точки на пространството и във всички моменти на времето онези, които се събират на Евхаристия, следователно, се събират пред своите олтари, които таинствено изобразяват присъствието на царството в техните храмове.
Сега обаче нека бъдем внимателни: ако Христос стои на престола при Своя Отец и ние се приближаваме към този престол, само Него ли срещаме там? Или срещаме и онези, които вече са минали своя земен път, които са го изживели праведно, свято и които са седнали около Господа? И тях, разбира се. Не само ние, сега живеещите, се срещаме в Евхаристията с Христос. Ние се срещаме с Него и с всички от века просияли и живели светци.
Ако това е така обаче, не би ли трябвало по някакъв начин и те, всички светци, да присъстват в храма? Струва ми се, че архииконата, ако мога да се изразя така, е представена в един изключително изразителен текст от Откровението на св. Йоан Богослов. Нека припомня, какво вижда апостолът на Патмос. „Един ден, в неделя“, апостолът бива обзет от дух и вижда „врата отворени на небето“ (Откр. 4:1). Какво вижда св. Йоан през тези врата, отворени на небето? Вижда престол – „и на престола седеше Някой; Който седеше, наглед приличаше на камък яспис и сардис“ и т. н. (Откр. 4:2-3). Следва едно особено изразително описание на Седящия на престола, очевидно Самият Бог, Бог Отец. Това апостолът вижда, тъй да се каже, при първо вглеждане. И вижда около престола „четири животни”, описани като висши ангелски чинове (Откр. 4:6) и „двадесет и четирима старци“ (Откр. 4:4) по дванадесет от всяка страна на този престол. Очевидно е и това става ясно от текста по-нататък, че тези дванадесет от едната страна и дванадесет от другата страна са символическото число на дванадесетте колена Израилеви, т. е. ветхозаветните праведници, и символическото число, пак дванадесет, изобразяващо пълнотата на всички спасени „от всеки народ, език и племе“, тоест на светците на новозаветното човечество. Св. Йоан вижда сиреч престола на Бог Отец и около него седящи тези двадесет и четирима старци, по дванадесет от всяка страна, които символизират пълнотата на Църквата, на спасеното човечество.
Това вижда, казвам, св. Йоан Богослов при първото вглеждане. В следващата, пета глава на Откровението той поглежда отново този престол и там, на същия този престол, на който „седеше Някой, Който седеше“, той вижда сега „Агнец, като заклан“ (Откр. 5:6). На същия този престол сега при второто вглеждане вижда като жертвен Агнец същия Този, Когото той е видял като цар, следователно, пак вижда Бог, същия Този Бог, но Го вижда в друго Лице, във второто Лице на заклания Агнец – очевидно на Иисус Христос. Следователно това е престол на Царя и жертвеник в едно и също време. И разбира се - трапеза. Защото там този Агнец е разпрострян, а около Него са сътрапезниците. „А пред престола горяха седем огнени светила, които са седемте Божии духове“ (Откр. 4:5) – очевидно символ на третото Лице на Бога, на Бог Дух Свети, Който и проявява цялото това божествено средоточие. Ето, това св. Йоан Богослов вижда през вратата, отворени в небето. Той го вижда в сферата отвъд небесата. Следователно, вижда го в сферата на вечността. Вижда го отвъд кръга на небесата, върху който са слънцето, звездите, планетите – отвъд тях, отвъд това кръговъртящо се време, което се върти със своите светила, вижда го там, където не е нито ден, нито сутрин, нито вечер, нито някоя година, нито някой от кръговете на времето, а е самата вечност. В тази вечност е Бог – Бог Отец, Който вечно седи и царува, но и Жертвата, т. е. Онзи, Който се е принесъл в жертва, Който е из-вършил, с-вършил жертвата и е положил Тялото и Кръвта Си върху жертвеника.
Но, следователно, там колкото е вечност, толкова е и Пасха. Там Пасхата е принесена върху престола. За да се изразя парадоксално, там във вечността вечно цари денят Пасха. Там във вечността вечно е Великден. Там именно лежат Тялото и Кръвта на Христос - не мъртви, а напротив: от тях се е издимила смъртта, смъртта се е свършила и цари вечна и нескончаема трапеза. И от тази именно трапеза се причастяват християните на всяка Литургия. Там те отиват, пред това царство предстоят, там сядат.
Защо казах, че това е архииконата? Защото ако централното, което се извършва в храма, е Евхаристията и ако, пристъпвайки физически към земните си олтари, ние таинствено пристъпваме към онова място, което съзерцава св. Йоан Богослов, към онзи престол, който е и жертвеник, който е и трапеза, за да вземем участие в пира на царството, ние се озоваваме там заедно с „двадесет и четиримата старци”. Ние сме там заедно с тях. Това е отвъд, но това е и тук, защото ние от своите тукашни храмове се приближаваме към жертвеника и престола, обикаляме го, сядаме на тази трапеза. Тя е отвъд и едновременно е във всеки един от нашите храмове. Таинствено олтарът, олтарният престол представлява този горен Престол-Жертвеник-Трапеза, който вижда св. Йоан Богослов.
Но нека сега забележим, че самата организация особено на православния иконостас до голяма степен повтаря структурата на това видение на св. Йоан Богослов. Да, там не са изобразени двадесет и четиримата старци, но са изобразени ликовете на светците на тържествуващата Църква, на ecclesia triumphans, там е, значи, Христос с „пълнотата на царството“. Към тази „пълнота“ ние пристъпваме, в нея взимаме участие.
Иконите са, следователно, богословски необходими в храма. Ако храмът е тук-проявеността на отвъдното царство, то християнският храм е опрозрачнилата се, отворилата се „врата в небето“. Ако храмът е мястото, където видението на св. Йоан Богослов е показано на всички богомолци, тогава, разбира се, че то трябва да присъства в храма. Опрозрачнило се е, отворило се е небето, тамошното е тукашно, ние пристъпваме в него, ние взимаме участие в тази тържествуваща трапеза. Тогава как тези образи „оттам“ да ги няма в храма? Нали ние таинствено сме там? А там са те – Бог, жертвеният Агнец и двадесет и четиримата старци, т. е. пълнотата на Църквата е там. Как биха могли да липсват от нашата Евхаристия тъкмо нейните триумфиращи членове? Как биха могли да не са с нас?
Би било ущърбно, неестествено, да ги няма. Ако ги нямаше, християнският храм, онова, което се извършва в него, би следвало да е само тукашно. Но по своята същност то не е тукашно. Онова, в което взимаме участие на Литургията в храма, е участие в царството Божие, което „е дошло в сила“. Ние не сме тук, когато сме в храма. Влизайки от някаква уличка в кварталната църква, дори най-бедната, ние влизаме от „тукашното“ в мястото на присъствието на „тамошното“. Влизаме в едно от местата, където на земята присъства царството Божие. То е горе, във вечността, но то може да бъде опрозрачнено във всяка точка на земята, където е построен храм. Така че храмовете – това са все входове към отвъдното. Влизайки в това отвъдно, влизайки в царството Божие, ние се намираме пред престола, ние взимаме участие в трапезата на Царството, ние сме там, където духом е бил св. Йоан Богослов. И за да съпреживеем заедно с него, със св. Йоан Богослов, който първи го е преживял – неслучайно в неделен ден, когато обикновено се служи литургия – и ние трябва да видим това видение, да вземем участие в него. Затова иконите присъстват в храма. Затова ликовете на светците трябва да са с нас на всяка литургия.
Затова те имат семантически натоварено присъствие; неизбежни са в храма. В този смисъл дълбоко се заблуждават всички деноминации на протестантството, тъй като те възприемат иконата единствено като изображение, пред което, като извършваме поклонение, сякаш се опитваме с това дело-опус да се спасим. Не, иконите не са „патерици“ за някакво спасително усилие. Иконите са присъствие на онова, в което взимаме участие, когато участваме в литургията. Ние можем да разчетем иконите именно през богословието на Евхаристията.
Ако правилно схванем Евхаристията като участие, причастие в царството Божие, ние съвсем естествено ще видим и мястото на иконите там. Защото това е царството Божие, там е пълнотата на Църквата, там е Бог, там са и светците.
И още нещо: съвършено ясно е, струва ми се, че иконата е апокалиптичен образ. От иконостаса ни гледат светците, изобразени не в един от епизодите на техния земен живот. Иконата не представлява мнемонично средство, напомнящо за живота на светеца на земята. Иконата е апокалиптичен образ. Ние го съзерцаваме там - в царството, на трапезата, около престола на Бога. Така както реално и очи в очи ще видим това, когато всички „кръгове“ на земното време се извъртят, времето свърши, светът бъде свит като дреха и остане само царството. Тогава ние ще видим Господ и всички светци, тържествуващата Църква, разположена около този престол. Едва тогава, в края на времената, това ще ни се открие напълно. Но и сега, взимайки участие в това царство чрез иконите това откровение присъства. Следователно в храма присъства тържествуващата Църква, присъстват светците в своя чин на прославеност, в прославения си чин. Те се изобразяват, особено в Православието, казвам аз, затова не в един от епизодите на своя земен живот, а в онзи чин, който имат те около престола на вечността в края – в триумфа. Това са триумфални, последни, есхатологически образи – образи от „предела“
Ето защо може да се каже, че от иконите ни гледат самите небеса. Не ни гледа едно изображение, напомнящо ни, какво е правил светецът на земята – гледат ни очите на Божието царство. Самите небеса, самото Божие царство ни гледа през очите на светците.
Затова и златото, затова и тази светеща мараня – блестящият триумф на царството, е семантически необходим елемент на иконите. Често пъти критикуват най-вече православната икона за това, че в нея няма един реалистичен, правдоподобен интериор или екстериор, в който да бъдат поместени светците. Питат: защо вашата Богородица е на този златен фон, защо не е в гинеконита, както в ренесансовата картина, представена да кърми Младенеца в стаята, в която тя е правила това? Но ето защо. Иконата не изобразява нещо, което е станало тогава, не ни припомня един епизод. Тя ни показва Богородица и светците в „края“, в небесното царство. От небесното царство гледат към нас в православния храм иконните ликове. Около тях няма земен интериор, земен екстериор. Около тях има само чистия без примес блясък на триумфа, на царството. Имаме Богородица с Младенеца, но нямаме изобразени елементи от „история“, нямаме обърнати една към друга фигури, които правят нещо от онова, което са правили тогава, когато са били на земята. Иконата представлява един тържествен „фас“, едни огромни очи, отворени към нас, гледащи ни от йератическа поза, тържествено застанали там, на трапезата, от небесата над нас. Те вече не са в земния си контекст, те вече не ни показват онова, което тогава, в миналото са правили. Те не ни припомнят онова, тогавашното, с което са живели на земята. Те ни пред-ставят, явяват онова, което са те там, в точката на триумфа.
Иконата е – казано на богословски език – есхатологичен образ.
Източник: Култура.bg
Няма да обсъждам детайлно темата за иконите. Поклонението на светии е еднo „друго евангелие”, което идва направо от Сатана.
http://antoninus.blog.bg/lichni-dnevnici/2012/12/15/poklonenie-i-molitvi-otpraveni-kym-svetci-i-ikoni.1031662
Направи ми впечатление обаче следният текст:
„Един ден, в НЕДЕЛЯ, апостолът бива обзет от дух и вижда „врата отворени на небето“ (Откр. 4:1). Само че не е недяля, а в Господния ден:
В Господния ден бях обзет от Духа - ББД 2005
В Господния ден бях в изстъпление чрез Духа - Протестантски 1940
В Господния ден Духът ме завладя - Съвременен превод 2004
В Господния Ден бях в Духа - Верен 2002
I was in the Spirit on the Lord`s day - American Standard Version
Кой е Господния ден в СЗ?
„Помни съботния ден, за да го освещаваш. Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела, а на седмия ден, който е събота на Господа твоя Бог...
Повторена в Новия Завет за християните И още в първата събота (а не в неделя) Исус влезе в синагогата и поучаваше. Марко 1:21 (също в Лука 4:31).
И когато настана събота, (а не неделя) започна да поучава в синагогата; и мнозина, като Го слушаха, се чудеха и казваха: Откъде има Този всичко това? И каква е тази мъдрост, която Му е дадена, и какви са тези велики дела, извършени от ръцете Му? Марко 6:2
И им каза: Съботата е направена за човека (не само за евреина, израелтянина или юдеина, а за всеки човек), а не човекът за съботата; така че Човешкият Син е господар и на съботата. Марко 2:27,28 (следователно Господният ден е събота и в НЗ - също в Лука 6:5).
И дойде в Назарет, където беше отгледан, и по обичая Си влезе в синагогата в събота (а не в неделя) и се изправи да чете. Лука 4:16
И се молете да не се случи бягането през зимата (тъй като е неудобно) или в съботен ден (тъй като е ден за освещаване).
Матей 12:12;
След смъртта на Исус, учениците му спазваха Събота
А жените, които бяха дошли с Него от Галилея, вървяха отзад и видяха гроба и как беше положено тялото Му. И като се върнаха, приготвиха аромати и миро ; и в съботата си почиваха според заповедта в Моисеевия закон. Лука 23-55,56 (Това се случва след Исусовата смърт, което е след като, според твърденията на фалшивите учители, законът е прикован на кръстта/отменен - факт, на който Неговите последователи очевидно не вярвали, тъй като почивали "според заповедта").
А те тръгнаха от Перга и пристигнаха в Антиохия Писидийска; и в съботния ден влязоха в синагогата и седнаха. Лука 13:14
Когато си излизаха от юдейската синагога, езичниците ги молиха да им се проповядват тези думи и следващата събота. Деяния 13:42(забележете, че езичниците-неевреи искали да им се проповядва Словото слдващата събота; ап. Павел не им казва: „Вижте, елате утре, тъй като първият ден от седмицата е деня, който ние, християните, пазим. Явно ап. Павел не е безразличен в кой ден се проповядва).
На следващата събота се събра почти целият град да чуе Божието слово. Деяния 13:44
Защото още от старо време по всички градове е имало такива, които са проповядвали Моисеевия закон, който се прочита всяка събота в синагогите. Деяния 15:21
А в събота излязохме вън от портата край една река, където предполагахме, че става молитва; и седнахме и говорихме на събраните там жени. Деяния 16:13
И по обичая си Павел влезе при тях и три съботи наред разискваше с тях от Писанията. Деяния 17:2
И всяка събота той разискваше в синагогата с юдеи и гърци и се стараеше да ги убеждава. Деяния 18:4
Защото някъде си е говорил за самия ден така: "И почина си Бог на седмия ден от всичките Си дела" Евреи 4:4 (Словото призовава в Ефесяни 5:1 да бъдем „подражатели на Бога”)
Следователно за Божия народ остава една съботна почивка. Евреи 4:9 (гръцката дума "Sabbatismosσαββατισμоς" означава „пазене на събота”, на англ. Sabbath-keeping").
Защото както новото небеи новата земя, които Аз ще направя,ще пребъдат пред Мене, казва Господ,така ще пребъде родът ви и името ви.И отноволуние до новолуние,и от събота до съботаще идва всяка твар да се покланя пред Мене,казва Господ. Исая 66:22,23 (Този стих в Стария Завет се отнася за времето след Второто Пришествие и той постановява, че в Новата Земя ВСИЧКИ ще пазят Съботата.) Звучи абсурдно Бог да даде седмия ден, събота на човечеството при Сътворението (Битие 2:1-3), да го повтори на Израел преди Синай (Изход 16:4,23,37-29), написан с пръст от самия Бог върху камък – символ на тайността (Изход 20 глава), всички негови светии да го спазват, вкл. и Христос; след това Бог, който никога не се променя да промени непроменимия Си Закон в Неделя, за да го върне в Новата Земя отново в Събота (от залез в петък вечер до залез в събота вечер). Събота никога не е променена от Бог и Той все още изисква да се пази, но Бог ни дава свобода сами да преценим дали се подчиним. Евреи 4:9 ясно казва кой ден следва да пази Божия народ и ако ти се смяташ за част от него – то изборът мисля е ясен).
цитирайhttp://antoninus.blog.bg/lichni-dnevnici/2012/12/15/poklonenie-i-molitvi-otpraveni-kym-svetci-i-ikoni.1031662
Направи ми впечатление обаче следният текст:
„Един ден, в НЕДЕЛЯ, апостолът бива обзет от дух и вижда „врата отворени на небето“ (Откр. 4:1). Само че не е недяля, а в Господния ден:
В Господния ден бях обзет от Духа - ББД 2005
В Господния ден бях в изстъпление чрез Духа - Протестантски 1940
В Господния ден Духът ме завладя - Съвременен превод 2004
В Господния Ден бях в Духа - Верен 2002
I was in the Spirit on the Lord`s day - American Standard Version
Кой е Господния ден в СЗ?
„Помни съботния ден, за да го освещаваш. Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела, а на седмия ден, който е събота на Господа твоя Бог...
Повторена в Новия Завет за християните И още в първата събота (а не в неделя) Исус влезе в синагогата и поучаваше. Марко 1:21 (също в Лука 4:31).
И когато настана събота, (а не неделя) започна да поучава в синагогата; и мнозина, като Го слушаха, се чудеха и казваха: Откъде има Този всичко това? И каква е тази мъдрост, която Му е дадена, и какви са тези велики дела, извършени от ръцете Му? Марко 6:2
И им каза: Съботата е направена за човека (не само за евреина, израелтянина или юдеина, а за всеки човек), а не човекът за съботата; така че Човешкият Син е господар и на съботата. Марко 2:27,28 (следователно Господният ден е събота и в НЗ - също в Лука 6:5).
И дойде в Назарет, където беше отгледан, и по обичая Си влезе в синагогата в събота (а не в неделя) и се изправи да чете. Лука 4:16
И се молете да не се случи бягането през зимата (тъй като е неудобно) или в съботен ден (тъй като е ден за освещаване).
Матей 12:12;
След смъртта на Исус, учениците му спазваха Събота
А жените, които бяха дошли с Него от Галилея, вървяха отзад и видяха гроба и как беше положено тялото Му. И като се върнаха, приготвиха аромати и миро ; и в съботата си почиваха според заповедта в Моисеевия закон. Лука 23-55,56 (Това се случва след Исусовата смърт, което е след като, според твърденията на фалшивите учители, законът е прикован на кръстта/отменен - факт, на който Неговите последователи очевидно не вярвали, тъй като почивали "според заповедта").
А те тръгнаха от Перга и пристигнаха в Антиохия Писидийска; и в съботния ден влязоха в синагогата и седнаха. Лука 13:14
Когато си излизаха от юдейската синагога, езичниците ги молиха да им се проповядват тези думи и следващата събота. Деяния 13:42(забележете, че езичниците-неевреи искали да им се проповядва Словото слдващата събота; ап. Павел не им казва: „Вижте, елате утре, тъй като първият ден от седмицата е деня, който ние, християните, пазим. Явно ап. Павел не е безразличен в кой ден се проповядва).
На следващата събота се събра почти целият град да чуе Божието слово. Деяния 13:44
Защото още от старо време по всички градове е имало такива, които са проповядвали Моисеевия закон, който се прочита всяка събота в синагогите. Деяния 15:21
А в събота излязохме вън от портата край една река, където предполагахме, че става молитва; и седнахме и говорихме на събраните там жени. Деяния 16:13
И по обичая си Павел влезе при тях и три съботи наред разискваше с тях от Писанията. Деяния 17:2
И всяка събота той разискваше в синагогата с юдеи и гърци и се стараеше да ги убеждава. Деяния 18:4
Защото някъде си е говорил за самия ден така: "И почина си Бог на седмия ден от всичките Си дела" Евреи 4:4 (Словото призовава в Ефесяни 5:1 да бъдем „подражатели на Бога”)
Следователно за Божия народ остава една съботна почивка. Евреи 4:9 (гръцката дума "Sabbatismosσαββατισμоς" означава „пазене на събота”, на англ. Sabbath-keeping").
Защото както новото небеи новата земя, които Аз ще направя,ще пребъдат пред Мене, казва Господ,така ще пребъде родът ви и името ви.И отноволуние до новолуние,и от събота до съботаще идва всяка твар да се покланя пред Мене,казва Господ. Исая 66:22,23 (Този стих в Стария Завет се отнася за времето след Второто Пришествие и той постановява, че в Новата Земя ВСИЧКИ ще пазят Съботата.) Звучи абсурдно Бог да даде седмия ден, събота на човечеството при Сътворението (Битие 2:1-3), да го повтори на Израел преди Синай (Изход 16:4,23,37-29), написан с пръст от самия Бог върху камък – символ на тайността (Изход 20 глава), всички негови светии да го спазват, вкл. и Христос; след това Бог, който никога не се променя да промени непроменимия Си Закон в Неделя, за да го върне в Новата Земя отново в Събота (от залез в петък вечер до залез в събота вечер). Събота никога не е променена от Бог и Той все още изисква да се пази, но Бог ни дава свобода сами да преценим дали се подчиним. Евреи 4:9 ясно казва кой ден следва да пази Божия народ и ако ти се смяташ за част от него – то изборът мисля е ясен).
А що се отнася за светците, никой не ги смята за богове, но може да бъде ползвана тяхната сила, която им е дадена от Бога. Още повече, когато вече са в числото на победилата църква, която е на небето. Господ не показа ли изцеление по молитвата на стотника?! Православните се надяват по молитвите на доказаните светии да им помогне Господ. Това е пълно смирение, като почитат всички други като по-горни от тях и така изпълняват Господнята повеля. Пред Бог най–важно е смирението. Смиреният ще бъде възвишен, а горделивият - снишен. Последните между всички, пред Бог ще бъдат първи.
цитирайВашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
