Постинг
21.01.2013 06:29 -
ЦЕЛ НА ПОДВИЖНИЧЕСТВОТО
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 433 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 21.01.2013 06:31
Прочетен: 433 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 21.01.2013 06:31
http://www.facebook.com/photo.php?fbid=145323585624340&set=at.101225656700800.2239.100004400972139.100004076660163&type=1&theater
Цел на подвижничеството
Св. Йоан Касиан Римлянин (350-360 г.)
1.
Всички науки и изкуства имат своя цел (scopon) и свой край (telos), с оглед на които усърдният любител на изкуството понася с желание всички усилия и разходи. Така земеделецът, търпейки ту зной, ту студ, неуморно разорава и прави рохка земята, като има за цел, очиствайки я от всякаква странична смет, да я направи колкото може по-плодородна; бидейки убеден, че иначе той не ще постигне края - т. е. добиването на изобилна жътва за издържане на самия себе си и за умножаване на своя имот. Така и нашето подвижничество има своя цел и свой край, заради който неуморно и с радост ние понасяме всички трудове, заради който не ни тежи оскъдността на постническата храна, весели ни изтощаването от бденията и не можем да се наситим на постоянното четене на Писанията с размисъл, не ни плаши непрестанният труд, нито лишението от всичко и оскъдността във всичко, нито дори ужасите на тази безкрайна пустиня.
2.
Краят на нашия подвижнически живот е Царството Божие, а целта - чистотата на сърцето, без която не е възможно да се постигне този край. Като приковем погледа си към тази цел, ние трябва най-точно да насочваме нашето течение (своя живот) по права линия и ако нашият помисъл, макар и малко, се отклони от нея, веднага да се възвръщаме към съзерцаването й, изправяйки го според някаква мяра.
3.
Така учи и св. Павел, когато казва на тези, които са поели благото Христово иго:"Но сега, като се освободихте от греха и станахте роби Богу, вашият плод е святост, а краят - живот вечен" (Рим. 6:22). С това той като че ли казвал: вашата цел е в чистотата на сърцето, а краят - вечният живот. И тъй, всичко, което може да ни насочи към тази цел, т. е. към чистотата на сърцето, ние трябва да следваме с всички сили, а да отбягваме като гибелно и вредно онова, което ни отвлича от нея. Защото заради нея ние започваме и вършим всичко: заради нея напущаме родители, отечество, обществено положение, богатство, радостите на тоя свят и всичките му удоволствия - за да пазим грижливо постоянна чистота на сърцето. Затова, ако винаги имаме под внимание тази цел, то всичките наши действия и помисли ще се насочват направо към нейното постигане. Ако ли пък тя не стои непрестанно пред очите ни, то всичките ни трудове и сили ще бъдат напразно изразходвани.
4.
И тъй, заради тази чистота ние трябва да вършим и желаем всичко; заради нея да отиваме в пустинята, заради нея да спазваме пости, бдения, да понасяме трудове, телесна беднота, да четем и да се упражняваме в останалите добродетели - та да направим сърцето си да не боледува от никакви пагубни страсти, а и да го запазим такова. Ние трябва да вършим с тази главна цел и постите, и бденията, и отшелничеството, и размишляването върху Писанието, т. е. заради сърдечната чистота, и поради тях не бива да си позволяваме да смущаваме тази главна добродетел. Защото, когато тя остане у нас цялостна и невредима, то няма да е беда, ако в някой случай по необходимост пропуснем някой от споменатите подвизи. Но ако ние ги спазим всичките, а само нея нарушим, от това няма да има никаква полза, понеже всичко трябва да вършим заради нея. Подвизите не са съвършенство, а само средства към съвършенството. Затова напразно ще се труди онзи, който, задоволявайки се с тях като с върховно благо, спре върху тях стремежа на сърцето си, а не го простира до постигане на целта, заради която са необходими.
5.
Има три вида отричане от света:
• първото е тогава, когато телесно изоставяме всички светски богатства и притежания;
• второто е това, при което напускаме по-предишните си нрави, пороци и страсти - както душевните, така и телесните;
• а третото е онова, при което, отделяйки ума си от всичко сегашно и видимо, ние съзерцаваме само бъдещето и желаем онова, което е невидимо.
Господ Бог е заповядал на Авраама да извърши наведнъж тези три отричания, когато му е казал: "Излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си" (Бит. 12: 1). "От твоята земя" - това значи от светското богатство и земните притежания; "от твоя род" - т. е. от предишния начин на живот, от предишните нрави и пороци, които, прилепнали към нас от самото ни рождение, са станали наши близки роднини, сякаш еднокръвни; "от дома на баща ти" - т. е. от всякакъв спомен за света и за всичко, което погледът ни среща там. Това става, когато, умрели заедно с Христа за стихиите на света, ние според Апостола гледаме вече не това, което е видимо, а онова, което е невидимо, "Понеже видимото е временно, а невидимото - вечно" (2 Кор. 4:18); когато, напуснали със сърцето си този временен и видим дом, обърнем очите си и ума си към онзи дом, в който ще пребиваваме вечно; когато "Ако и да ходим в плът, не плътски воюваме" в Господа (2 Кор. 10:3), като на дело с живота си проповядваме онова, което е казал блаженият Апостол: "Нашето жилище е на небесата" (Фил. 3:20).
6.
Няма да имаме много полза, ако след като сме извършили с целия жар на вярата първото отричане, не изпълним със същата ревност и жар и второто - така че, веднъж успели да придобием него, да можем да постигнем и третото, при което, излезли от дома на предишния ни баща по вехтия човек, всецяло да устремим погледа на ума си към небесния. Затова, ако желаем да постигнем истинското съвършенство, трябва така да се стремим към него, както когато телесно сме напуснали родителите си, родината, богатството и светските удоволствия, трябва да ги напуснем и със сърцето си и никога вече да не се връщаме с пожелание към това, което с презрение сме отхвърлили. Да не бъдем подобни на изведените от Египет израилтяни, които, след като били вкусили от небесната манна, жадували за нечистите и скверни египетски ястия и казвали: "О, да бяхме умрели от ръката Господня в Египетската земя, когато седяхме при котлите с месо, когато ядяхме хляб до насита" (Изх. 16:3; Числ. 11:5). И всеки, който след отричането си от света се връща към предишните си грижи и се увлича от предишните пожелания, такъв на дело и с мисъл казва същото, каквото и те: "добре ми беше в Египет (в света)". Напускането на света само телом и преселването ни от „този Египет" само по място не ще ни донесе никаква полза, ако ние също така не съумеем да придобием отричането и в сърцето си, което е по-висше и по-полезно.
За това отричане, което нарекохме телесно, ето що казва Апостолът: "И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, щом любов нямам, нищо не ме ползува" (1 Кор. 13:3). А това значи: дори така да се отрека, че нищо да не оставя за себе си, а към това раздаване на всичко прибавя още мъченичество и изгаряне на плътта си, така че и тялото си да предам заради Христа - но при това бъда нетърпелив, гневлив, завистлив или горд, ако пламвам от обидите на другите или търся своето, ако мисля за това, що е лошо, или нетърпеливо и неохотно понасям всичко, което ми е било причинено, то никаква полза няма да ми принесе отричането и изгарянето на външния човек, щом вътрешният при това е още обременен с предишните си страсти.
7.
И тъй, с голяма настойчивост трябва да побързаме, щото вътрешният ни човек да отхвърли от себе си и да разпилее цялото събрано в предишния живот богатство от страсти, които, вкопчили се в тялото и душата ни, са собствено наши и ако не бъдат отсечени и отхвърлени докато сме още в това тяло, то и след излизането ни от него няма да престанат да ни съпровождат. Както добродетелите или самата любов, която е техният източник, се придобиват в този свят, но и подир края на този живот правят своя носител прекрасен и сияещ от светлина, така също и пороците, покрили някак си душата с отвратителни цветове, я съпровождат така опетнена и в онова вечно местопребивание. Красотата или отвратителността на душата се поражда от качеството на добродетелите или на пороците, от които се извлича някакво обагряне, което я прави или толкова сияйна и прекрасна, че тя става достойна да чуе пророческото слово: "И силно ще пожелае царят твоята красота" (Пс. 44:11), или пък крайно очернена, смрадна и безобразна, така че тя сама, признавайки своята смрадна сквернота, ще каже: "смърдят и гноясват моите рани поради безумието ми" (Пс. 37:6). Затова именно (добродетелите и страстите) са нашето богатство, което остава неразлъчно с душата ни и което никой цар не може да ни даде и никой враг не може да ни отнеме. Те са нашето богатство, което и самата смърт няма сили да изтръгне от душата ни.
8.
В нашите членове се води борба, както четем за това у Апостола: "Защото плътта желае противното на духа, а духът - противното на плътта; те се противят един другиму, за да не правите онова, що бихте пожелали" (Гал. 5: 17). По промислителното Божие нареждане тази борба сякаш се е внедрила в самата ни природа. Но щом тя е обща за всички без изключение, то може ли да се смята за нещо друго освен за естествена сякаш принадлежност на човешкото естество след падението на първия човек? Трябва обаче да вярваме, че тя, щом е вродена на всички, е в нас по Божия воля, за наше добро, а не за зло. Тя е оставена в нас, за да възбужда там ревност към висше съвършенство.
9.
Думата "плът" тук трябва да се разбира не в смисъл на човек като същество, а в смисъл на плътска воля или на лоши пожелания. Така също и под думата "дух" трябва да се разбира не някакво лично същество, а добрите и свети пожелания на душата. Такъв смисъл й придава и сам Апостолът, като казва: "Живейте духом и не изпълнявайте прищевките на плътта; защото плътта желае противното на духа, а духът - противното на плътта" и т. н. (Гал. 5:16-17). Тъй като и едните, и другите пожелания се намират в същия човек, то вътре в нас се води непрекъсната междуособна борба.
Докато похотта на плътта се стреми главно към греховното, намира удоволствие само в това, което засяга удовлетворяването на потребностите на сегашния живот, духът напротив всецяло желае да се привърже към духовните дела, пренебрегвайки дори най-необходимите потребности на плътта, и желае да се отдаде изключително на онези дела, без да отделя дори и малка грижа за тази тленна плът. Плътта се услажда от изобилието и от всякакви удоволствия, а на духа е неприятна грижата дори за предметите на естествените потребности. Едната желае да се насища със сън и храна, а за другия са така хранителни бденията и постите, че той не би искал да допуска сън и храна дори колкото са необходими за живота. Едната желае изобилие на всякакви богатства, а другият е недоволен дори от това, че има за всекидневна употреба малко хляб. Едната иска да се разнежва и да бъде заобиколена от тълпа ласкатели, а на другия са по-приятни суровият живот и просторът на недостъпната пустиня и не му е приятно присъствието на смъртните човеци. Едната се пленява от почестите и човешките похвали, а на втория причиняват радост гоненията и обидите.
10.
Когато нашата воля се ръководи от самолюбието и от земната мъдрост, тогава тя ни загатва да се държим за някаква заслужаваща пълно осъждане среда между тези два стремежа, като внушава така да се въздържаме от плътските страсти, че да не търпим при това никакви скърби, неизбежни при изпълняване на изискванията на духа: без наказване на плътта иска да постигне телесна чистота; без труда на бденията - да придобие сърдечна чистота, успокояване на плътта и да изобилствува с духовни добродетели, с отсъствие на ожесточени злословия; както и да добие благодатта на търпението, и да проявява Христово смирение - без лишаване от светска почит; да следва простотата на благочестието заедно с високомерието на този свят; да служи на Христа с людската слава и благоволение; да говори решително истината - без да среща никакво дори и най-малко оскърбление; изобщо да постигне бъдещите блага - без да губи сегашните.
Такава воля не води към истинско съвършенство, а поставя човека в състояние на противна топло-хладност и го прави такъв, за какъвто с укор Господ казва в Откровението: "Зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си!" (Откр. 3:15-16). Но когато дойде благодатта, тя възбужда енергията на духа и възстановява в него висшите стремежи, откъсващи ни от всичко земно. Подложена на тяхното влияние, волята не може вече да остава така равнодушна и топло-хладна, но добива ревност за по-доброто и принася в жертва на него всичко низше. Между това обаче стремежът й към предишния равнодушен покой си остава в нея и тя често пъти е готова отново да падне в него.
За да не стане това, в плътта се оставят враждебни на висшите стремежи движения, към които волята, вкусила от висшите блага, не може да благоволи и щом само ги усети, веднага оживява с пълна ревност и мъжествено ги опазва. И става така, че щом волята изпадне в Богопротивна топлохладност, надига се битка с плътта и тя я пробужда за енергия. Оттук е ясно, че ние винаги бихме оставали в състоянието на гореспоменатата Богопротивна топло-хладност, ако от него не ни извеждаше надигащата се в нас битка. Защото, попадайки в робство на самоугождението, поискаме да си позволим някакво снизхождение, плътта ни веднага въстава и уязвявайки ни чрез жилата на греховните движения и страсти, не ни позволява да устояваме в стремежа си към радостната чистота и ни увлича към охлаждащо ни удоволствие, което не е желано от нас - увлича ни сякаш по път, обрасъл с тръни. Това обаче раздразва заспалата ревност към Бога, а тя въстава и прогонва приближилите се врагове.
Като действува ежедневно в нас, тази борба ни довежда до добродетелната решимост - като отхвърлим спокойния (охолния) и безгрижен живот, да придобиваме с много пот и съкрушение на духа сърдечна чистота, да опазваме чистотата на тялото чрез строг пост, глад, жажда и бдение, да напредваме в доброто настроение на духа чрез четене, размишляване и непрестанни молитви.
11.
Подобно нещо е тайнствено изобразено в Божието нареждане относно враждебните на Израиля народи, както четем в книгата "Съдии": "Ето народите, които Господ остави, за да изпитва с тях всички ония израилтяни, които не знаеха за всички ханаански войни... само за да знаят и да се учат на война"(Съд. 3:1-2). Такава война Господ е устроил не защото не желаел покой на Израиля или не се е грижил за неговото благо, но защото виждал колко полезна е тя за него. Подложен на почти непрестанни нападения от тези народи, той не можел да не чувствува постоянно нужда от Божията помощ и затова трябвало в молитва постоянно с упование да се обръща към Него. Като нямал възможност да прекрати войната, той нямал време и да се предаде на безгрижие или да се отпусне поради леност и празност. Безопасността и щастието често събарят онзи, когото нещастията не са могли да победят.
12.
И не поради това ли у скопците по плът по-често срещаме заспала душа, понеже те, като се освободили поради заблуда от тази плътска потребност, смятат, че не се нуждаят от труд на телесно въздържание, нито от сърдечно съкрушение. Отпуснати чрез такова безгрижие, те не се грижат да придобиват истинско съвършенство или да очистват сърцата си от душевни страсти. Такова състояние, като се издига над плътското състояние, си остава само душевно, което според думите на Самия Господ заслужава да бъде отхвърлено, задето като преминало от студено към хладно, се е спряло на тази противна хладност.
13.
И тъй, в началото на отричането си, като преставаме да бъдем плътски, т. е. почваме да се откъсваме от светските привички и да се въздържаме от явна плътска нечистота, ние трябва да побързаме с всички сили и старание да усвоим веднага и духовно състояние. Иначе само по това, че сме се отрекли от света по външния човек или сме престанали да се оскверняваме с плътско любодействие, може да възмечтаем за себе си, че сме достигнали уж съвършенство, и да останем след това нехайни и безгрижни в унищожаване на причините за страстите и така, като се спрем посредата между плътта и духа, да останем непостигнали степента на духовно съвършенство, смятайки, че за съвършенството е достатъчно само външно да се отделим от светския живот и удоволствия и да не участвуваме в плътския разврат и сношения. Ако прочее останем в това състояние на хладност (равнодушие), което се смята за най-лошо, то ще бъдем изхвърлени из устата на Господа, както казва Той: "Понеже си хладък, ще те изблювам из устата Си" (Откр. 3:16).
Справедливо Господ заявява за ония, които, след като са били обласкани с любов от Него, после са отпаднали, че той ще ги изхвърли с някаква погнуса. Защото по-лесно се обръща към спасение и възлиза на върха на духовното съвършенство плътският, т. е. светският човек или езичникът, отколкото онзи, който, веднъж възприел игото Христово, не е встъпил на пътя на съвършенството и е допуснал да охладнее първият огън на духовната му ревност. Защото онзи, смиряван от чувствени страсти, съзнава себе си нечист поради плътско осквернение и когато стигне до съкрушение и прибегне към източника на всяка чистота и съвършенство, то, погнусен от онова хладно състояние на неверие и безгрижие, в което се е намирал, той, горейки духом, по-лесно ще се издигне до съвършенство.
Напротив, този, който с хладност се заема за Божието дело и без смирение и нужното усърдие встъпва в пътя на това звание, такъв, веднъж поразен от тази бедствена зараза, не може вече нито сам да се вразуми за по-добро, нито да приема вразумление от други. Защото той казва в сърцето си според думите на Господа: "Богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая", а би трябвало да отнесе към себе си следното: "А не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол" (Откр. 3:17). Така той става по-лош от светския човек именно поради това, че губи съзнанието колко е беден, сляп и гол, колко много се нуждае от изправление, колко голяма нужда има от наставяне и вразумяване от страна на другите; затова той и не приема никакво спасително слово, понеже не разбира, че в бъдещия живот неизбежно ще подлежи на най-строг съд и наказание.
14.
Главните страсти са осем: чревоугодие, блуд, сребролюбие, гняв, тъга, униние, тщеславие, гордост.
15.
Има два рода страсти: естествени, изродили се от естествените потребности, като например чревоугодието и блуда; и неестествени, които не се коренят в природата, като например сребролюбието. Техните действия се проявяват по четири начина: някои действуват само в тялото и чрез тялото, като чревоугодието и блуда; а други се проявяват и без съдействието на тялото, като тщеславието и гордостта; по-нататък едни се възбуждат отвън, като сребролюбието и гневът; а други произхождат от вътрешни причини, като унинието и тъгата. Такова разкриване на действията им дава повод да се допуснат още два вида страстите се делят на плътски и душевни: плътските се зараждат в тялото и хранят и наслаждават тялото; а душевните изхождат от душевни склонности и хранят душата, а на тялото често действуват разрушително. Тези последните се лекуват с обикновено вътрешно лекуване на сърцето, а плътските страсти се лекуват с двойно лекарство - и външно, и вътрешно.
16.
Да поясним нещо от казаното чрез по-просторно разсъждение. Страстите на чревоугодието и на блуда, понеже се коренят в тялото, понякога биват възбуждани и без съдействието на душата само поради раздразване на потребностите, от които произхождат, но те увличат нея поради връзката й с тялото. За тяхното обуздаване не е достатъчно само напрягане на душевното въоръжение против тях, но трябва при това да се укротява и самото тяло с пост, бдение, омаломощаване чрез труд; понякога е нужно временно уединяване, а нерядко и пълно отшелничество. И тъй като те произлизат от порочността и на душата, и на тялото, то и не могат да бъдат победени иначе освен чрез общия труд и на двете. Тщеславието и гордостта се зараждат в душата без посредството на тялото. Защото каква нужда има тщеславието от нещо телесно, когато само от желание за похвали и слава то довежда до падение пленената от него душа? Също така какво телесно действие е имало при възгордяването на Люцифера, щом той го заченал само в душата и помисъла, както казва Пророкът: "А в сърце си думаше: ще възляза на небето... и ще бъда подобен на Всевишния" (Ис. 14:13-14). В тази гордост той не е имал подбудител отвън: тя се е зародила и узряла всецяло вътре в него.
17.
Тези осем страсти, макар и да имат различен произход и разни действия, все пак първите шест, т. е. чревоугодието, блудът, сребролюбието, гневът, тъгата и унинието са съединени помежду си с някакво особено сродство, при което излишеството на предходната страст дава начало на следващата. Така от излишеството в чревоугодието непременно произлиза блудната похот, от блуда - сребролюбието, от сребролюбието - гневът, от гнева - тъгата, от тъгата - унинието. Затова против тях трябва да се сражаваме в същия ред, като преминаваме в борбата с тях от предходните към следващите: за да победим унинието, трябва първо да потиснем тъгата; за да прогоним тъгата, трябва преди това да потиснем гнева; за да угасим гнева, трябва да потъпчем сребролюбието; за да изтръгнем сребролюбието, трябва да укротим блудната похот; за да потиснем блудната похот, трябва да обуздаем страстта на чревоугодието. И останалите две страсти - тщеславието и гордостта - са свързани помежду си по същия начин, т. е. усилването на първата от тях дава начало на другата: от чрезмерното тщеславие се заражда страстта на гордостта. В такъв ред се постига и победата над тях, т. е. за да се премахне гордостта, трябва да се потисне тщеславието. Обаче те не се съединяват по родствен начин с онези шест страсти, понеже не се зараждат от тях, а напротив подир тяхното премахване. В тези две страсти ние изпадаме особено след победата и възтържествуването над останалите страсти. Впрочем при все че тези осем страсти се намират в такова отношение помежду си, както бе посочено, но по-частно те се разделят на четири свръзки: блудната похот се свързва с отделна връзка с чревоугодието, гневът - със сребролюбието, унинието - с тъгата, гордостта - с тщеславието.
18.
Всяка една от страстите не се проявява само в един вид.
Така има три вида чревоугодие: то или поражда желание за ядене преди определения час, или търси многоядене до преяждане, без да обръща внимание на качеството на храната, или пък изисква вкусна храна. Оттук безредното ядене преминава в пресищане и сластолюбие. От тези три произлизат разни лоши недъзи в душата: от първия се поражда досада против монастирския устав и ред, а от тази досада нараства недоволството от живота в монастира до непоносимост, след която обикновено следва бягство от обителта; от втория се възбужда плътската похот и сладострастието; а третият подтиква към сребролюбие и не оставя място за Христовата нищета.
Блудната страст също има три вида: първият вид е чрез съединяването на единия пол с другия; вторият се извършва без съединение с жена, за което е бил поразен от Господа Онан, синът на патриарх Иуда (Бит. 38:9-10), и което в Писанието се нарича нечистота; а третият вид става в ума и в сърцето, за което говори Господ в Евангелието: "Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си" (Мат. 5:28). Тези три вида е посочил блаженият Апостол в следния стих: "И тъй, умъртвете земните си членове, сиреч пороците: блуд, нечистота и лоша похот" (Кол. 3:5).
Има и три вида сребролюбие: в първия случай то не позволява на отреклия се от света да се лиши от всякакво имущество; във втория то го кара, след като е раздал всичко на бедните, отново да придобива такова имущество; в третия случай то разгаря желание за придобиване и на онова, което никога по-рано не е имал.
Гневът също е три вида. Първият е този, който гори отвътре; вторият - този, който си пробива път в слово и дело; третият е онзи, който гори дълго време и се нарича злопаметство.
Има два вида тъга: първият е тъгата, която ни посещава след прекратяването на гнева или се причинява от нанесени загуби и вреди и от неизпълнението на желанията; вторият вид тъга произлиза от опасения и страх за своята участ или от неразумни грижи.
Има и два вида униние: едното ни хвърля в сън, а другото ни гони от килията.
Тщеславието, макар и да е многообразно, но все пак има два главни вида: в първия случай се превъзнасяме с материални преимущества и с видими неща, а във втория случай пламваме от желание за суетна слава поради духовни предмети.
Гордостта е два вида: първата е плътска, а втората - духовна, която е по-гибелна от първата. Тя изкушава особено ония, които са преуспели в някои добродетели.
19.
При все че тези осем страсти изкушават целия човешки род, те не нападат всички по еднакъв начин. Така у едного главно място заема духът на блуда; у другиго преобладава гневливостта; у трети властвува тщеславието; а у някого господствува гордостта. Така че макар всичките страсти да нападат всички, но всеки от нас по различен начин и ред раболепствува пред тях.
20.
Затова ние трябва да водим борба с тези страсти така, щото всеки, като открие коя страст особено му вреди, да насочи главно против нея борбата, като употребява всякакви старания и грижи, за да я наблюдава и потиска, като насочва против нея копията на ежедневния пост и като хвърля ежеминутно върху й стрелите на сърдечните стенания и въздишки и непрестанно пролива сълзи в молитва към Бога за прекратяване на смущаващата го борба. Защото никой не може да възтържествува над която и да е страст, докато не се убеди, че със свои усилия и труд не може да получи победа над нея, при все че е необходимо, за да се очисти от нея, да пребивава ден и нощ във всякакъв вид труд и грижи за това.
21.
Такъв боец, когато почувствува, че се е освободил от най-първата си страст, трябва да разгледа отново с голямо внимание тайните ъгълчета на сърцето си, за да види каква страст има още в него, която да е по-силна в сравнение с другите, та да насочи срещу нея всичките си духовни оръжия. Побеждавайки по този начин винаги първо най-силната страст в себе си, той по-бързо и по-лесно ще побеждава и останалите по-слаби страсти.
22.
Когато победиш една или няколко страсти, не трябва да се превъзнасяш с тази победа. В противен случай Господ, като види надменността на сърцето ти, ще престане да го опазва и защитава и ти, изоставен от Него, пак ще почнеш да се смущаваш от същата тази страст, която си победил с помощта на Божията благодат. И Пророкът не би се молил: "Не предавай на зверовете душата, която Те прославя" (Пс. 73:19), ако не знаеше, че онези, които се превъзнасят в сърцето си, отново биват предадени на страстите, които са победили - с цел да се смирят.
Цел на подвижничеството
Св. Йоан Касиан Римлянин (350-360 г.)
1.
Всички науки и изкуства имат своя цел (scopon) и свой край (telos), с оглед на които усърдният любител на изкуството понася с желание всички усилия и разходи. Така земеделецът, търпейки ту зной, ту студ, неуморно разорава и прави рохка земята, като има за цел, очиствайки я от всякаква странична смет, да я направи колкото може по-плодородна; бидейки убеден, че иначе той не ще постигне края - т. е. добиването на изобилна жътва за издържане на самия себе си и за умножаване на своя имот. Така и нашето подвижничество има своя цел и свой край, заради който неуморно и с радост ние понасяме всички трудове, заради който не ни тежи оскъдността на постническата храна, весели ни изтощаването от бденията и не можем да се наситим на постоянното четене на Писанията с размисъл, не ни плаши непрестанният труд, нито лишението от всичко и оскъдността във всичко, нито дори ужасите на тази безкрайна пустиня.
2.
Краят на нашия подвижнически живот е Царството Божие, а целта - чистотата на сърцето, без която не е възможно да се постигне този край. Като приковем погледа си към тази цел, ние трябва най-точно да насочваме нашето течение (своя живот) по права линия и ако нашият помисъл, макар и малко, се отклони от нея, веднага да се възвръщаме към съзерцаването й, изправяйки го според някаква мяра.
3.
Така учи и св. Павел, когато казва на тези, които са поели благото Христово иго:"Но сега, като се освободихте от греха и станахте роби Богу, вашият плод е святост, а краят - живот вечен" (Рим. 6:22). С това той като че ли казвал: вашата цел е в чистотата на сърцето, а краят - вечният живот. И тъй, всичко, което може да ни насочи към тази цел, т. е. към чистотата на сърцето, ние трябва да следваме с всички сили, а да отбягваме като гибелно и вредно онова, което ни отвлича от нея. Защото заради нея ние започваме и вършим всичко: заради нея напущаме родители, отечество, обществено положение, богатство, радостите на тоя свят и всичките му удоволствия - за да пазим грижливо постоянна чистота на сърцето. Затова, ако винаги имаме под внимание тази цел, то всичките наши действия и помисли ще се насочват направо към нейното постигане. Ако ли пък тя не стои непрестанно пред очите ни, то всичките ни трудове и сили ще бъдат напразно изразходвани.
4.
И тъй, заради тази чистота ние трябва да вършим и желаем всичко; заради нея да отиваме в пустинята, заради нея да спазваме пости, бдения, да понасяме трудове, телесна беднота, да четем и да се упражняваме в останалите добродетели - та да направим сърцето си да не боледува от никакви пагубни страсти, а и да го запазим такова. Ние трябва да вършим с тази главна цел и постите, и бденията, и отшелничеството, и размишляването върху Писанието, т. е. заради сърдечната чистота, и поради тях не бива да си позволяваме да смущаваме тази главна добродетел. Защото, когато тя остане у нас цялостна и невредима, то няма да е беда, ако в някой случай по необходимост пропуснем някой от споменатите подвизи. Но ако ние ги спазим всичките, а само нея нарушим, от това няма да има никаква полза, понеже всичко трябва да вършим заради нея. Подвизите не са съвършенство, а само средства към съвършенството. Затова напразно ще се труди онзи, който, задоволявайки се с тях като с върховно благо, спре върху тях стремежа на сърцето си, а не го простира до постигане на целта, заради която са необходими.
5.
Има три вида отричане от света:
• първото е тогава, когато телесно изоставяме всички светски богатства и притежания;
• второто е това, при което напускаме по-предишните си нрави, пороци и страсти - както душевните, така и телесните;
• а третото е онова, при което, отделяйки ума си от всичко сегашно и видимо, ние съзерцаваме само бъдещето и желаем онова, което е невидимо.
Господ Бог е заповядал на Авраама да извърши наведнъж тези три отричания, когато му е казал: "Излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си" (Бит. 12: 1). "От твоята земя" - това значи от светското богатство и земните притежания; "от твоя род" - т. е. от предишния начин на живот, от предишните нрави и пороци, които, прилепнали към нас от самото ни рождение, са станали наши близки роднини, сякаш еднокръвни; "от дома на баща ти" - т. е. от всякакъв спомен за света и за всичко, което погледът ни среща там. Това става, когато, умрели заедно с Христа за стихиите на света, ние според Апостола гледаме вече не това, което е видимо, а онова, което е невидимо, "Понеже видимото е временно, а невидимото - вечно" (2 Кор. 4:18); когато, напуснали със сърцето си този временен и видим дом, обърнем очите си и ума си към онзи дом, в който ще пребиваваме вечно; когато "Ако и да ходим в плът, не плътски воюваме" в Господа (2 Кор. 10:3), като на дело с живота си проповядваме онова, което е казал блаженият Апостол: "Нашето жилище е на небесата" (Фил. 3:20).
6.
Няма да имаме много полза, ако след като сме извършили с целия жар на вярата първото отричане, не изпълним със същата ревност и жар и второто - така че, веднъж успели да придобием него, да можем да постигнем и третото, при което, излезли от дома на предишния ни баща по вехтия човек, всецяло да устремим погледа на ума си към небесния. Затова, ако желаем да постигнем истинското съвършенство, трябва така да се стремим към него, както когато телесно сме напуснали родителите си, родината, богатството и светските удоволствия, трябва да ги напуснем и със сърцето си и никога вече да не се връщаме с пожелание към това, което с презрение сме отхвърлили. Да не бъдем подобни на изведените от Египет израилтяни, които, след като били вкусили от небесната манна, жадували за нечистите и скверни египетски ястия и казвали: "О, да бяхме умрели от ръката Господня в Египетската земя, когато седяхме при котлите с месо, когато ядяхме хляб до насита" (Изх. 16:3; Числ. 11:5). И всеки, който след отричането си от света се връща към предишните си грижи и се увлича от предишните пожелания, такъв на дело и с мисъл казва същото, каквото и те: "добре ми беше в Египет (в света)". Напускането на света само телом и преселването ни от „този Египет" само по място не ще ни донесе никаква полза, ако ние също така не съумеем да придобием отричането и в сърцето си, което е по-висше и по-полезно.
За това отричане, което нарекохме телесно, ето що казва Апостолът: "И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, щом любов нямам, нищо не ме ползува" (1 Кор. 13:3). А това значи: дори така да се отрека, че нищо да не оставя за себе си, а към това раздаване на всичко прибавя още мъченичество и изгаряне на плътта си, така че и тялото си да предам заради Христа - но при това бъда нетърпелив, гневлив, завистлив или горд, ако пламвам от обидите на другите или търся своето, ако мисля за това, що е лошо, или нетърпеливо и неохотно понасям всичко, което ми е било причинено, то никаква полза няма да ми принесе отричането и изгарянето на външния човек, щом вътрешният при това е още обременен с предишните си страсти.
7.
И тъй, с голяма настойчивост трябва да побързаме, щото вътрешният ни човек да отхвърли от себе си и да разпилее цялото събрано в предишния живот богатство от страсти, които, вкопчили се в тялото и душата ни, са собствено наши и ако не бъдат отсечени и отхвърлени докато сме още в това тяло, то и след излизането ни от него няма да престанат да ни съпровождат. Както добродетелите или самата любов, която е техният източник, се придобиват в този свят, но и подир края на този живот правят своя носител прекрасен и сияещ от светлина, така също и пороците, покрили някак си душата с отвратителни цветове, я съпровождат така опетнена и в онова вечно местопребивание. Красотата или отвратителността на душата се поражда от качеството на добродетелите или на пороците, от които се извлича някакво обагряне, което я прави или толкова сияйна и прекрасна, че тя става достойна да чуе пророческото слово: "И силно ще пожелае царят твоята красота" (Пс. 44:11), или пък крайно очернена, смрадна и безобразна, така че тя сама, признавайки своята смрадна сквернота, ще каже: "смърдят и гноясват моите рани поради безумието ми" (Пс. 37:6). Затова именно (добродетелите и страстите) са нашето богатство, което остава неразлъчно с душата ни и което никой цар не може да ни даде и никой враг не може да ни отнеме. Те са нашето богатство, което и самата смърт няма сили да изтръгне от душата ни.
8.
В нашите членове се води борба, както четем за това у Апостола: "Защото плътта желае противното на духа, а духът - противното на плътта; те се противят един другиму, за да не правите онова, що бихте пожелали" (Гал. 5: 17). По промислителното Божие нареждане тази борба сякаш се е внедрила в самата ни природа. Но щом тя е обща за всички без изключение, то може ли да се смята за нещо друго освен за естествена сякаш принадлежност на човешкото естество след падението на първия човек? Трябва обаче да вярваме, че тя, щом е вродена на всички, е в нас по Божия воля, за наше добро, а не за зло. Тя е оставена в нас, за да възбужда там ревност към висше съвършенство.
9.
Думата "плът" тук трябва да се разбира не в смисъл на човек като същество, а в смисъл на плътска воля или на лоши пожелания. Така също и под думата "дух" трябва да се разбира не някакво лично същество, а добрите и свети пожелания на душата. Такъв смисъл й придава и сам Апостолът, като казва: "Живейте духом и не изпълнявайте прищевките на плътта; защото плътта желае противното на духа, а духът - противното на плътта" и т. н. (Гал. 5:16-17). Тъй като и едните, и другите пожелания се намират в същия човек, то вътре в нас се води непрекъсната междуособна борба.
Докато похотта на плътта се стреми главно към греховното, намира удоволствие само в това, което засяга удовлетворяването на потребностите на сегашния живот, духът напротив всецяло желае да се привърже към духовните дела, пренебрегвайки дори най-необходимите потребности на плътта, и желае да се отдаде изключително на онези дела, без да отделя дори и малка грижа за тази тленна плът. Плътта се услажда от изобилието и от всякакви удоволствия, а на духа е неприятна грижата дори за предметите на естествените потребности. Едната желае да се насища със сън и храна, а за другия са така хранителни бденията и постите, че той не би искал да допуска сън и храна дори колкото са необходими за живота. Едната желае изобилие на всякакви богатства, а другият е недоволен дори от това, че има за всекидневна употреба малко хляб. Едната иска да се разнежва и да бъде заобиколена от тълпа ласкатели, а на другия са по-приятни суровият живот и просторът на недостъпната пустиня и не му е приятно присъствието на смъртните човеци. Едната се пленява от почестите и човешките похвали, а на втория причиняват радост гоненията и обидите.
10.
Когато нашата воля се ръководи от самолюбието и от земната мъдрост, тогава тя ни загатва да се държим за някаква заслужаваща пълно осъждане среда между тези два стремежа, като внушава така да се въздържаме от плътските страсти, че да не търпим при това никакви скърби, неизбежни при изпълняване на изискванията на духа: без наказване на плътта иска да постигне телесна чистота; без труда на бденията - да придобие сърдечна чистота, успокояване на плътта и да изобилствува с духовни добродетели, с отсъствие на ожесточени злословия; както и да добие благодатта на търпението, и да проявява Христово смирение - без лишаване от светска почит; да следва простотата на благочестието заедно с високомерието на този свят; да служи на Христа с людската слава и благоволение; да говори решително истината - без да среща никакво дори и най-малко оскърбление; изобщо да постигне бъдещите блага - без да губи сегашните.
Такава воля не води към истинско съвършенство, а поставя човека в състояние на противна топло-хладност и го прави такъв, за какъвто с укор Господ казва в Откровението: "Зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си!" (Откр. 3:15-16). Но когато дойде благодатта, тя възбужда енергията на духа и възстановява в него висшите стремежи, откъсващи ни от всичко земно. Подложена на тяхното влияние, волята не може вече да остава така равнодушна и топло-хладна, но добива ревност за по-доброто и принася в жертва на него всичко низше. Между това обаче стремежът й към предишния равнодушен покой си остава в нея и тя често пъти е готова отново да падне в него.
За да не стане това, в плътта се оставят враждебни на висшите стремежи движения, към които волята, вкусила от висшите блага, не може да благоволи и щом само ги усети, веднага оживява с пълна ревност и мъжествено ги опазва. И става така, че щом волята изпадне в Богопротивна топлохладност, надига се битка с плътта и тя я пробужда за енергия. Оттук е ясно, че ние винаги бихме оставали в състоянието на гореспоменатата Богопротивна топло-хладност, ако от него не ни извеждаше надигащата се в нас битка. Защото, попадайки в робство на самоугождението, поискаме да си позволим някакво снизхождение, плътта ни веднага въстава и уязвявайки ни чрез жилата на греховните движения и страсти, не ни позволява да устояваме в стремежа си към радостната чистота и ни увлича към охлаждащо ни удоволствие, което не е желано от нас - увлича ни сякаш по път, обрасъл с тръни. Това обаче раздразва заспалата ревност към Бога, а тя въстава и прогонва приближилите се врагове.
Като действува ежедневно в нас, тази борба ни довежда до добродетелната решимост - като отхвърлим спокойния (охолния) и безгрижен живот, да придобиваме с много пот и съкрушение на духа сърдечна чистота, да опазваме чистотата на тялото чрез строг пост, глад, жажда и бдение, да напредваме в доброто настроение на духа чрез четене, размишляване и непрестанни молитви.
11.
Подобно нещо е тайнствено изобразено в Божието нареждане относно враждебните на Израиля народи, както четем в книгата "Съдии": "Ето народите, които Господ остави, за да изпитва с тях всички ония израилтяни, които не знаеха за всички ханаански войни... само за да знаят и да се учат на война"(Съд. 3:1-2). Такава война Господ е устроил не защото не желаел покой на Израиля или не се е грижил за неговото благо, но защото виждал колко полезна е тя за него. Подложен на почти непрестанни нападения от тези народи, той не можел да не чувствува постоянно нужда от Божията помощ и затова трябвало в молитва постоянно с упование да се обръща към Него. Като нямал възможност да прекрати войната, той нямал време и да се предаде на безгрижие или да се отпусне поради леност и празност. Безопасността и щастието често събарят онзи, когото нещастията не са могли да победят.
12.
И не поради това ли у скопците по плът по-често срещаме заспала душа, понеже те, като се освободили поради заблуда от тази плътска потребност, смятат, че не се нуждаят от труд на телесно въздържание, нито от сърдечно съкрушение. Отпуснати чрез такова безгрижие, те не се грижат да придобиват истинско съвършенство или да очистват сърцата си от душевни страсти. Такова състояние, като се издига над плътското състояние, си остава само душевно, което според думите на Самия Господ заслужава да бъде отхвърлено, задето като преминало от студено към хладно, се е спряло на тази противна хладност.
13.
И тъй, в началото на отричането си, като преставаме да бъдем плътски, т. е. почваме да се откъсваме от светските привички и да се въздържаме от явна плътска нечистота, ние трябва да побързаме с всички сили и старание да усвоим веднага и духовно състояние. Иначе само по това, че сме се отрекли от света по външния човек или сме престанали да се оскверняваме с плътско любодействие, може да възмечтаем за себе си, че сме достигнали уж съвършенство, и да останем след това нехайни и безгрижни в унищожаване на причините за страстите и така, като се спрем посредата между плътта и духа, да останем непостигнали степента на духовно съвършенство, смятайки, че за съвършенството е достатъчно само външно да се отделим от светския живот и удоволствия и да не участвуваме в плътския разврат и сношения. Ако прочее останем в това състояние на хладност (равнодушие), което се смята за най-лошо, то ще бъдем изхвърлени из устата на Господа, както казва Той: "Понеже си хладък, ще те изблювам из устата Си" (Откр. 3:16).
Справедливо Господ заявява за ония, които, след като са били обласкани с любов от Него, после са отпаднали, че той ще ги изхвърли с някаква погнуса. Защото по-лесно се обръща към спасение и възлиза на върха на духовното съвършенство плътският, т. е. светският човек или езичникът, отколкото онзи, който, веднъж възприел игото Христово, не е встъпил на пътя на съвършенството и е допуснал да охладнее първият огън на духовната му ревност. Защото онзи, смиряван от чувствени страсти, съзнава себе си нечист поради плътско осквернение и когато стигне до съкрушение и прибегне към източника на всяка чистота и съвършенство, то, погнусен от онова хладно състояние на неверие и безгрижие, в което се е намирал, той, горейки духом, по-лесно ще се издигне до съвършенство.
Напротив, този, който с хладност се заема за Божието дело и без смирение и нужното усърдие встъпва в пътя на това звание, такъв, веднъж поразен от тази бедствена зараза, не може вече нито сам да се вразуми за по-добро, нито да приема вразумление от други. Защото той казва в сърцето си според думите на Господа: "Богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая", а би трябвало да отнесе към себе си следното: "А не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол" (Откр. 3:17). Така той става по-лош от светския човек именно поради това, че губи съзнанието колко е беден, сляп и гол, колко много се нуждае от изправление, колко голяма нужда има от наставяне и вразумяване от страна на другите; затова той и не приема никакво спасително слово, понеже не разбира, че в бъдещия живот неизбежно ще подлежи на най-строг съд и наказание.
14.
Главните страсти са осем: чревоугодие, блуд, сребролюбие, гняв, тъга, униние, тщеславие, гордост.
15.
Има два рода страсти: естествени, изродили се от естествените потребности, като например чревоугодието и блуда; и неестествени, които не се коренят в природата, като например сребролюбието. Техните действия се проявяват по четири начина: някои действуват само в тялото и чрез тялото, като чревоугодието и блуда; а други се проявяват и без съдействието на тялото, като тщеславието и гордостта; по-нататък едни се възбуждат отвън, като сребролюбието и гневът; а други произхождат от вътрешни причини, като унинието и тъгата. Такова разкриване на действията им дава повод да се допуснат още два вида страстите се делят на плътски и душевни: плътските се зараждат в тялото и хранят и наслаждават тялото; а душевните изхождат от душевни склонности и хранят душата, а на тялото често действуват разрушително. Тези последните се лекуват с обикновено вътрешно лекуване на сърцето, а плътските страсти се лекуват с двойно лекарство - и външно, и вътрешно.
16.
Да поясним нещо от казаното чрез по-просторно разсъждение. Страстите на чревоугодието и на блуда, понеже се коренят в тялото, понякога биват възбуждани и без съдействието на душата само поради раздразване на потребностите, от които произхождат, но те увличат нея поради връзката й с тялото. За тяхното обуздаване не е достатъчно само напрягане на душевното въоръжение против тях, но трябва при това да се укротява и самото тяло с пост, бдение, омаломощаване чрез труд; понякога е нужно временно уединяване, а нерядко и пълно отшелничество. И тъй като те произлизат от порочността и на душата, и на тялото, то и не могат да бъдат победени иначе освен чрез общия труд и на двете. Тщеславието и гордостта се зараждат в душата без посредството на тялото. Защото каква нужда има тщеславието от нещо телесно, когато само от желание за похвали и слава то довежда до падение пленената от него душа? Също така какво телесно действие е имало при възгордяването на Люцифера, щом той го заченал само в душата и помисъла, както казва Пророкът: "А в сърце си думаше: ще възляза на небето... и ще бъда подобен на Всевишния" (Ис. 14:13-14). В тази гордост той не е имал подбудител отвън: тя се е зародила и узряла всецяло вътре в него.
17.
Тези осем страсти, макар и да имат различен произход и разни действия, все пак първите шест, т. е. чревоугодието, блудът, сребролюбието, гневът, тъгата и унинието са съединени помежду си с някакво особено сродство, при което излишеството на предходната страст дава начало на следващата. Така от излишеството в чревоугодието непременно произлиза блудната похот, от блуда - сребролюбието, от сребролюбието - гневът, от гнева - тъгата, от тъгата - унинието. Затова против тях трябва да се сражаваме в същия ред, като преминаваме в борбата с тях от предходните към следващите: за да победим унинието, трябва първо да потиснем тъгата; за да прогоним тъгата, трябва преди това да потиснем гнева; за да угасим гнева, трябва да потъпчем сребролюбието; за да изтръгнем сребролюбието, трябва да укротим блудната похот; за да потиснем блудната похот, трябва да обуздаем страстта на чревоугодието. И останалите две страсти - тщеславието и гордостта - са свързани помежду си по същия начин, т. е. усилването на първата от тях дава начало на другата: от чрезмерното тщеславие се заражда страстта на гордостта. В такъв ред се постига и победата над тях, т. е. за да се премахне гордостта, трябва да се потисне тщеславието. Обаче те не се съединяват по родствен начин с онези шест страсти, понеже не се зараждат от тях, а напротив подир тяхното премахване. В тези две страсти ние изпадаме особено след победата и възтържествуването над останалите страсти. Впрочем при все че тези осем страсти се намират в такова отношение помежду си, както бе посочено, но по-частно те се разделят на четири свръзки: блудната похот се свързва с отделна връзка с чревоугодието, гневът - със сребролюбието, унинието - с тъгата, гордостта - с тщеславието.
18.
Всяка една от страстите не се проявява само в един вид.
Така има три вида чревоугодие: то или поражда желание за ядене преди определения час, или търси многоядене до преяждане, без да обръща внимание на качеството на храната, или пък изисква вкусна храна. Оттук безредното ядене преминава в пресищане и сластолюбие. От тези три произлизат разни лоши недъзи в душата: от първия се поражда досада против монастирския устав и ред, а от тази досада нараства недоволството от живота в монастира до непоносимост, след която обикновено следва бягство от обителта; от втория се възбужда плътската похот и сладострастието; а третият подтиква към сребролюбие и не оставя място за Христовата нищета.
Блудната страст също има три вида: първият вид е чрез съединяването на единия пол с другия; вторият се извършва без съединение с жена, за което е бил поразен от Господа Онан, синът на патриарх Иуда (Бит. 38:9-10), и което в Писанието се нарича нечистота; а третият вид става в ума и в сърцето, за което говори Господ в Евангелието: "Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си" (Мат. 5:28). Тези три вида е посочил блаженият Апостол в следния стих: "И тъй, умъртвете земните си членове, сиреч пороците: блуд, нечистота и лоша похот" (Кол. 3:5).
Има и три вида сребролюбие: в първия случай то не позволява на отреклия се от света да се лиши от всякакво имущество; във втория то го кара, след като е раздал всичко на бедните, отново да придобива такова имущество; в третия случай то разгаря желание за придобиване и на онова, което никога по-рано не е имал.
Гневът също е три вида. Първият е този, който гори отвътре; вторият - този, който си пробива път в слово и дело; третият е онзи, който гори дълго време и се нарича злопаметство.
Има два вида тъга: първият е тъгата, която ни посещава след прекратяването на гнева или се причинява от нанесени загуби и вреди и от неизпълнението на желанията; вторият вид тъга произлиза от опасения и страх за своята участ или от неразумни грижи.
Има и два вида униние: едното ни хвърля в сън, а другото ни гони от килията.
Тщеславието, макар и да е многообразно, но все пак има два главни вида: в първия случай се превъзнасяме с материални преимущества и с видими неща, а във втория случай пламваме от желание за суетна слава поради духовни предмети.
Гордостта е два вида: първата е плътска, а втората - духовна, която е по-гибелна от първата. Тя изкушава особено ония, които са преуспели в някои добродетели.
19.
При все че тези осем страсти изкушават целия човешки род, те не нападат всички по еднакъв начин. Така у едного главно място заема духът на блуда; у другиго преобладава гневливостта; у трети властвува тщеславието; а у някого господствува гордостта. Така че макар всичките страсти да нападат всички, но всеки от нас по различен начин и ред раболепствува пред тях.
20.
Затова ние трябва да водим борба с тези страсти така, щото всеки, като открие коя страст особено му вреди, да насочи главно против нея борбата, като употребява всякакви старания и грижи, за да я наблюдава и потиска, като насочва против нея копията на ежедневния пост и като хвърля ежеминутно върху й стрелите на сърдечните стенания и въздишки и непрестанно пролива сълзи в молитва към Бога за прекратяване на смущаващата го борба. Защото никой не може да възтържествува над която и да е страст, докато не се убеди, че със свои усилия и труд не може да получи победа над нея, при все че е необходимо, за да се очисти от нея, да пребивава ден и нощ във всякакъв вид труд и грижи за това.
21.
Такъв боец, когато почувствува, че се е освободил от най-първата си страст, трябва да разгледа отново с голямо внимание тайните ъгълчета на сърцето си, за да види каква страст има още в него, която да е по-силна в сравнение с другите, та да насочи срещу нея всичките си духовни оръжия. Побеждавайки по този начин винаги първо най-силната страст в себе си, той по-бързо и по-лесно ще побеждава и останалите по-слаби страсти.
22.
Когато победиш една или няколко страсти, не трябва да се превъзнасяш с тази победа. В противен случай Господ, като види надменността на сърцето ти, ще престане да го опазва и защитава и ти, изоставен от Него, пак ще почнеш да се смущаваш от същата тази страст, която си победил с помощта на Божията благодат. И Пророкът не би се молил: "Не предавай на зверовете душата, която Те прославя" (Пс. 73:19), ако не знаеше, че онези, които се превъзнасят в сърцето си, отново биват предадени на страстите, които са победили - с цел да се смирят.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
