Постинг
15.01.2013 16:36 -
Творението и краят на времената
Творението и краят на времената
14.01.13 | Архим. Ефрем Ватопедски
http://www.pravoslavie.bg/Философия/Творението-и-краят-на-времената
Ученията на многобройни религии и философии показват, че още от най-древни времена човекът се е опитвал да вникне в смисъла и същината на творението.
В най-общ план можем да посочим, че древногръцките философи имат три типа обяснения за сътворението на света: 1) стоиците и епикурейците са поддържали теорията, че светът е самосъздаден, самостоен и вечен; 2) питагорейците са настоявали, че физическите елементи и закони имат божествен характер; 3) аристотелианците отдавали съществуването на творението на божество, което е „главна движеща сила, но недвижима". Освен това може да се обобщи, че всички последващи теории, било то научни или философски/религиозни по своя характер, се делят на следните три основни категории: материалистични, пантеистични и теократични.
В Писанието обаче ние откриваме неоспоримо доказателство, че целият видим и невидим свят е сътворен от Бога, но не от вече съществуваща материя, а „от нищо" (срв. 2Мак.7:28), и също така, че Господ обитава навсякъде във вселената (срв. Пс.138:7-10), а не е неподвижен. Това са основни принципи в учението на нашата Църква. Бог Слово е Творецът на всяко живо същество: „Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало" (Иоан 1:3). Сътворяването на планетата от нищо не означава, че впоследствие сътвореното е станало нещо самостойно и независимо, а означава, че Бог и светът са две разнородни реалности, трайно свързани помежду си. Нетварният Господ е единствената нетварна причина, а планетата е тварният плод. Господ не се отдръпва от творението, след като е казал „да бъде светлина" и „биде светлина", и „да бъдат светила на небесната твърд", и „тъй и стана", и след като накрая е видял всичко, що е създал, и „то беше твърде добро" (срв. Бит.1:3-31).
Триединният Бог е сътворил вселената в Своята всеблагост и велемъдрие. Думата „космос" (вселена) произхожда от думата "kosmima" (скъпоценен камък, украшение); скъпоценният камък изпълва със задоволство и самия майстор-бижутер. Естествено, за съвършения Господ не е нужно да получава подобно удовлетворение от Своя труд, Той е пожелал и е станал Творец единствено в израз на безмерната Си любов (тя се различава от тази, която съществува между трите лица на Троицата).
Господ е всеприсъстващ и всеобемащ вселената; също както с творческата Си мощ е въвел в битие „от нищото" всички създания, така чрез Своята „сближаваща и отеческа" сила Той поддържа живота на всички същества (св. Григорий Палама, „Писания"). Сближаващата и отеческа, или нетварна промислителна сила, е определящ фактор във всички физически и духовни закони, които движат и материалния, и духовния свят. В качеството си на причина силата на Господа е нетварна по своя характер, докато в качеството си на следствие тя добива „тварен" характер и се „преобразява" в разнородни тварни сили от рода на физическата, двигателната, топлинната, химическата и ядрената енергии.
Творението е следствие от Божията воля, която и за трите лица на Триединния Бог е една и не е продукт на божествена субстанция, иначе пантеизмът ще управлява вселената (св. Йоан Дамаскин, „Точно изложение на православната вяра"). Чрез Своите нетварни енергии Триединният Бог е свързан с цялото творение. Както казва св. Григорий Палама, простите същества (неживите) участват в Господнята сила, която твори материята; живите същества (животни, растения) участват освен това и в Неговата животворна сила; рационалните същества са участници също и в Неговата сила, вливаща мъдрост. Единствено ангелите и хората, тъй като те получават обожение, участват и в Неговата обожествяваща сила (св. Григорий Палама, „Писания").
Господ създал първо духовния, невидимия свят, който включва безбройните ангелски войнства, след това – материалния свят, който станал видим чрез Неговото Слово. Накрая създал човека, венеца на творението, който, по думите на св. Йоан Дамаскин, е съставен от видима и невидима субстанция. Св. Григорий Палама описва човека като „първенеца в един неголям свят".
Човешката природа не е била сътворена чрез заповед, както останалата част от видимото и невидимото творение: „Той рече – и всичко стана; Той заповяда – и всичко се яви (срв. Пс.32:9). За да сътворят човека, трите лица на Светата Троица казали: „да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие" (Бит.1:26). Така Сам Господ Творецът взел шепа пръст и сътворил тялото, и вдъхнал в ноздрите му „дихание за живот", или по-точно – Божията благодат, нетварната обожествяваща сила. По такъв начин човекът получил „живот в изобилие" (срв. Иоан 10:10), повече от всяко друго същество, или по-точно – той получил своето осиновение. Св. Григорий Палама казва, че „образът" на човека е по-висш от „образа" на ангелите. Човешката душа е единствената с интелект, слово и животворен дух. Тъй като ангелите нямат материално тяло, те нямат животворен дух, който да дава живот допълнително и на тялото, както е при хората (св. Григорий Палама, „Писания", гл. 38-39).
Творението е тайна за човека – тайна, която включва творческото и промислително присъствие на Господа в света и която едновременно с това е доказателство за Неговото божествено величие. Човекът има способност да вниква в тази тайна и да познава любовта, всемъдрия и необикновен промисъл, който Господ има за Своите създания. Така на човека му е даден изборът да живее в постоянно общение с Господа, като въздава слава и благодарение на Този, Който в безмерната Си любов му е дарил всичко, и по-точно – дарил му е обожението, или неговото „богоуподобяване".
Според християнската антропология първият човек, Адам, след като бил настанен в райската градина, получил заповед „да я обработва и да я пази", за да господарува „свободно" над цялото материално творение. Но за да съхрани насъщното си упование в Бога, човекът получил една забрана: да не яде от конкретно посочен плод, чрез което да бъде изпитана и свободната му воля. Адам обаче, ползвайки се от своята свобода, не опазил тази заповед и в крайна сметка „прародителите съгрешили", или „паднали".
Много обяснения са давани за причината на човешкото падение. Едно от най-известните, в духа на светоотеческата традиция, е това на св. Ириней Лионски. Той казва, че Адам бил като младенец, когото поставили в Рая, за да израсне и да достигне своята зрялост чрез прилагане на свободната си воля. След като бил сътворен и преди да му бъде дадено да се прослави чрез обожение, човекът трябвало да бъде отгледан, да се развие, да се изпълни с духовна сила и да я укрепи в себе си. Само че той се поддал на изкушение и съгрешил. Ето защо му било дадено покаяние -възможност да получи своето връщане в Рая. Нещо, което не било дадено на „падналите ангели" – те се превърнали в демони, или по-точно – в конкретен вид зли, лукави същества.
След падението на прародителите Адам и Ева, Господ им създал „кожени дрехи, с които ги облече" (срв. Бит.3:21), или иначе казано, облякъл ги с тление, смъртно битие и негреховни страсти: глад, жажда, сън и болка. Отслабнали и техните душевни сили. „Образът" бил потъмнен и духовната сила на човека, която го съединявала с нетварната обожествяваща сила, изчезнала. Божествената благодат, тъй като била дар на обожението, също оставила човека до времето, когато той ще си я върне чрез покаяние. Покаянието е дело на свободната воля на човека и тя се запазила непокътната.
Нека споменем тук как гледат на падението католиците и протестантите. Католиците смятат, че след падението човекът е запазил чистотата на своя „образ", но е загубил изключителната, свръхестествена (тварна) благодат, която получил от Бога, за да достига „богоуподобяване". От тази позиция изхожда почти цялата логика на западните богословски и социални среди. Протестантите, от друга страна, вярват, че след падението човешката природа бива тотално покварена, в това число и „образът" на човека. Ето защо те изхождат от принципа за „абсолютното предопределение".
Падението на човека, сътворен да бъде „венецът на творението", станало причина цялото творение да попадне под властта на това падение: „Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега" (Рим.8:22). Тук е обяснението за основното учение на нашата Църква: тя вижда творението като неделима цялост, водена по пътя на усъвършенстването и обожението – човекът и природата в тяхното единство. Човекът и природата не са изолирани съставни части на творението. Ето защо добросърдечното отношение към останалото творение се явява човешки дълг. Прекомерно дългото пребиваване на човека в греховното му състояне е опасно задържане на това състояние за цялата планета. Така човекът на практика допринася за покварата и разтлението на цялата природа. Това ще рече, че падението води не само до битово и морално разложение на човека, но и до разложението на цялата му околна среда.
Нечестивият се отнася със себеподобните си в съответствие със своите страсти и проявява жестоко, безскрупулно отношение към природата. Сам Христос казва: „Защото отвътре, от сърцето човешко, излизат зли помисли, прелюбодеяния, блудства, убийства, кражби, користолюбие (обиди,), лукавства, коварство, разпътство, лукаво око, богохулство, гордост, безумство" (Марк 7:21-22). Човешкото сърце е изпълнено със страсти, защото човек не полага усилия да се сдобие с добродетелност, нито пък спазва Господните заповеди. Св. Григорий Палама подчертава: „Ум, надигнал се против Бога, се озверява и демонизира; надигайки се срещу законите на природата, човек се отдава без мярка на собствените си наслаждения" (Св. Григорий Палама, „Проповеди"). Авва Доротей казва, че живата съвест определя отношението на човека не само към околните, но и към цялото творение. В своя проповед за съвестта той отбелязва: „Да имаш жива съвест спрямо веществения свят означава да не злоупотребяваш с нищо, нито пък да позволяваш погубването на нещо или безотговорно отношение към него" (Авва Доротей, „Аскетически слова").
В наши дни сме достигнали такава степен на безразсъдство, безсъвестно съществуване и надигане против Бога, че целият човешки род е под заплахата от унищожаване от атомна катастрофа, която може да бъде следствие от война или атомен инцидент, или пък от изтъняването на озоновия слой поради увеличаването на вредните емисии във въздуха, злоупотребите с природата и замърсяването на водите.
Ето, да вземем например теорията за постоянното повишаване на средната температура на планетата, което пък води до топенето на полярните ледове. Ако полярните ледове се стопят, нивото на океаните ще се повиши със 70 м, вследствие на което под водата ще попаднат области, обитавани от ј от земното население. Изчисленията показват, че общо от всички континенти всяка година се губят 24 милиарда тона почва. През последните няколко десетилетия количеството изгубена почва е равностойно на цялата обработваема земя на САЩ. Програмата за развитие на ООН изчислява, че щетите се равняват на 40 милирда долара годишно. Почти всички подпочвени води в Европа са замърсени от вредни за човека вещества, което прави тези води негодни за пиене. Това е пряк резултат от свръхобогатяването на земеделските почви вследствие на прекомерно интензивната степен на тяхното обработване. Нарастващите успехи на генетиката, връх на които ще бъде човешкото клониране, могат да доведат до тежки морални и социални последствия. Ядрените отпадъци са се увеличили до такава степен, че през изминалата година само в САЩ обработеният уран е достигнал 700 000 тона – количество, което оскъпява прекомерно много неговото съхраняване и поради това той се използва за изработване на бомби. Само че тези проблеми се обсъждат предимно от учените, и то в рамките на техните конференции.
В хода на историята човечеството е преживявало екологични катастрофи, намерили своето описание в Свещеното Писание. Нека тук да разгледаме не самите исторически събития, а преди всичко причините за тези катастрофи. В боговдъхновените редове на Свещеното Писание въплътеният Бог-Слово и Отците на Църквата наблягат не толкова на възникването и развитието на самите събития, а най-вече на причинно-следствените връзки; те обсъждат преди всичко причинността, не естеството на създанията. Последното е несъществено за Свещеното Писание и Светоотеческата традиция, но за науката то е от първостепенна важност. Научният подход се обляга на рационалното и съдейства за материалните познания за действителността. Богословието обаче се опира на опита на светците, и най-вече на тяхното вътрешно възприемане на Бога – както това е отразено в светоотеческото наследство, и помага на човека да познае Несътворения.
Най-голямата екологична катастрофа, описана в Свещеното писание, е потопът от времето на Ной; този потоп дошъл, защото „развратът между човеците на земята е голям, и че всичките им сърдечни мисли и помисли бяха зло във всяко време" (Бит.6:5). Човекът възнегодувал против Бога във всичко и се противопоставил всячески на духовния си живот. Поради всеобщия разврат през онези дни – пряка последица от това, че човекът злоупотребявал със своята свобода – Господ се видял принуден да каже: „...няма Моят Дух да бъде вечно занемарван от (тия) човеци, защото са плът" (Бит.6:3).
Под „плът" тук се разбира похотта на човека, неговият безсърдечен и изпълнен със страсти живот. Така че потопът не бил наложен от Бога като вид наказание, а бил предизвикан от всеобщата човешка разпуснатост. Подобна ситуация имаме и в случая със Содом и Гомор. От разговора между Авраам и Бога се разбира, че в тези градове няма да се намерят и десет праведници, което да възпре тяхното разрушение (срв.Бит.18:20-33). За разлика от тях, в случая с Ниневия виждаме, че покаянието на нейните жители пресекло разрушаването й (срв. Иона 3:10). Това ще рече, че добрата воля на човека може да се съгласува с Божията, за да бъде чертан в единомислие пътят на човешката история. Господ не е съдията обвинител, порицателят. Не бива да виждаме Господа през призмата на съдебното право.
В Стария завет на много места се споменава за края на времената и белезите на тези времена са описани от пророците Амос, Иоил, Иеремия, Иезекиил и Даниил. А Иисус, Единият Спасител на човечеството, дава описание на изпитанията и разрушенията, които ще предшестват края на времената. Това ни е предадено от евангелист Матей, така също от евангелистите Марк и Лука, Иисусовите ученици. По подобен начин апостолите Петър и Павел съобщават на верните подробности, с които ще се отличава животът от края на времената и Второто пришествие на Господа.
В старозаветните и новозаветните текстове, които посочвам по-горе, прави впечатление, че през онези времена ще има всеобщо отстъпление, наподобяващо отстъплението от времето на Ной, та дори и още по-голямо по своите мащаби, тъй като за недълъг период от време на власт ще дойде „синът на беззаконието", Антихриста. Последната книга от Новия завет, Откровение, описва събитията, които предстои да се случат през онези времена. Само че това е пророческа книга, поради което тя остава неразгадаема за мнозина, „запечатана със седем печата" (срв. Откр.5:1). Единствено хора с пророчески дар умеят да разбират посланията на други пророци – ето защо единственото истинно тълкувание на Откровението ни е дадено от Отците на нашата Църква.
Тук няма да правим тълкувание на Откровението, нито пък ще засягаме конкретно някое от изброените събития, за да обсъждаме дали вече са станали реалност, нито пък ще се опитваме да определяме времето, в което ще се случат, тъй като това не е е от първостепенна важност в богословието, нито пък е нещо, което засяга спасението ни. Със своето съдържание тази книга привлича интереса както на вярващи, така и на невярващи и ги провокира да вникват в нейното съдържание. Примерно, само за периода между 1970 и 1987 тази тема е била обсъждана на страниците на 700 вестникарски издания. Можете да си представите колко по-многобройни са били материалите, публикувани след войната в Персийския залив през 1991 г. Ние обаче ще насочим вниманието си към най-важния образ в Откровението – Христос, „Алфата и Омегата" (срв. Откр.22:13), и най-същественото събитие, а именно установяването на Царството Божие, и по-конкретно – обновлението, чрез което ще бъде поставено началото на „ново небе и нова земя" (срв. Откр.21:1).
Надвисналите екологични катастрофи ще се случат не защото ще ги причини Бог, а защото човекът злоупотребява с дадената му свобода. Човешкият род ще заживее в абсолютно безразсъдство и ще настъпи всеобщо отстъпление от вярата. Причина за тази безразсъдност, на която в известна степен вече сме свидетели, е осквернението на човешката душа. Св. Максим Изповедник отбелязва, че страстните помисли са пагубни за всичко (св. Максим Изповедник, „Слова за любовта"). Действително, в края на времената човек непрестанно ще осквернява всичко около себе си и света като цяло.
Наказанието няма да бъде причинено от Бога. Нека зачеркнем мисълта за отмъщаващия Бог. „Бог е любов" (1 Иоан 4:8). „Словото стана плът" (Иоан 1:14), „та чрез смъртта да порази оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола" (Евр. 2:14). Побеждаването на смъртта, на тлението и дявола, баща на лукавството и всеки грях – в това се съдържат причината и целта на боговъплъщението, както и на Христовото отдаване на Кръста. Според Анселм Кентърбърийски (1033-1109), със Своята жертва на Кръста Христос дойде не да изпълнява божествената правда, а „да подири и спаси погиналото" (срв. Мат.18:11), да върне човека към Бога и да му дари обожение. Св. Йоан Златоуст казва, че у Господа никога не е имало чувство за мъст, цялата злост е у нас, човеците. Господ не се нуждае от нищо. Той не принася спасителната жертва, за да придобие нещо. Той прави това единствено от любов към човека, която е рожба на Собствената Му воля. Господ спасява човека чрез безмерната и действена любов на тялото Христово. Другояче казано, Той ни спасява чрез Своята Църква.
В Църквата добиваме пряко усещане за наближващия край на времената. Чрез благодатта на Светия Дух ние се изпълваме с чувството за Царството Божие. Цялото творение става участник в освещаването на Светите дарове и те биват принасяни на любящия Господ „за всички и заради всичко", не само за верните, светиите и ангелите. Божествената литургия е предназначена не просто за спасението на душата. Свещеникът и богомолците просят Божията благодат не само за очистването на собствената си душа, те се молят още за своите житейски потребности, както и за останалата част от творението: „...за вселената, за светата вселенска и апостолска Църква, за всички, които пребивават в чистота и честен живот... Помени, Господи, този град, в който живеем, и всеки град и страна, и онези, които с вяра живеят в тях. Помени, Господи, които плават, пътуват, боледуват, страдат, които са пленени и ги спаси...". Моленията за целия свят по време на Божествената литургия, както и благодаренията за цялото творение показват, че светът никога не е преставал да принадлежи на Бога. Те ни показват също така, че нашето естество, нашите дела, цялата ни житейска среда и природно обкръжение са неща, които може и трябва да преминават през ръцете на свещенослужителя като „анафора" („приношение") на Господа, за да не остават осквернени от греха, а да бъдат претворени във „вечно добро", както е казал св. Максим Изповедник.
Когато човек е посветен в тайнството на Божествената литургия, той присъства на нея с дълбоко внимание и сърдечна привързаност, изпълнен с чувството, че вечният живот ще бъде една неспирна Божествена литургия, тържество на възкресението. Според Откровението, след Своето Второ пришествие Христос, „Агнецът", ще царува в едно с всички светии и всички верни. По думите на св. Николай Кавасила, „ще бъде принасяно пречудно хваление от множество богове около Бога, красоти около прекрасния, раби около Владиката" (Св. Н. Кавасила, „За живота в Христос"). Човешкото същество, тъй като е личностно, не може никога да премине в небитие, да се превърне в нещо несъществуващо. Св. Симеон Нови Богослов казва, че Второто пришествие ще дойде най-вече заради човеците, които са се отдали на своите страсти и живеят в грях, не толкова заради светиите, които още на земята вкусват Христовото присъствие („Духовни наставления").
Не Бог, а човекът е станал причина за появата на ада и рая. На практика адът и раят са две форми на битие, но те не са творение на Бога. Бог Сам по Себе Си е рай за светиите и за всички, които са достигнали спасение; същият този Бог е ад за грешници. Това ще рече, че както праведници, така и грешници ще приемат Бога и ще получат обновление за вечен живот, само че грешниците ще бъдат негодни да участват в благодатта и славата Господни. С други думи, те няма да бъдат в състояние да възвърнат свободата на човешката воля, само че не защото Господ ще посегне на човешката свобода. Праведността свидетелства за здравето на душата, грехът е белег за гибелна немощ. Така че наказанието идва не от Бога; просто човекът не е възвърнал здравето си по време на своето обитание на земята.
При Своето Второ пришествие Христос ще обнови не само човешкото естество, но и цялото творение. Тъй като падението на човека е засегнало и останалата част от творението, чрез очищението на човека тя също ще получи обновление. Връщането на човешката чистота ще доведе до освещаване на цялата природа. В живота на светците имаме много примери за това. Св. Герасим Йордански е имал за свой помощник лъв; св. Серафим Саровски е отхранвал мечка, която живяла край него като кротко агне; за стареца Пайсий Светогорски е известно, че край себе си е имал змии и разни диви животни.
В едно с възкресението и обновлението на човека природата също ще бъде освободена от тлението. По думите на св. Симеон Нови Богослов, природата ще стане невеществена и вечна. „При обновлението природата ще се превърне в невеществено жилище, „непостижимо за възприятията" (Св. Симеон Нови Богослов, „Слова").
Бог е сътворил времето, пространството и материята „от нищото"; всичко това ще добие обновление в Царството Божие и вечно битие, „непостижимо за възприятията"; те ще бъдат вечни, невеществени и нетленни. С всичко това любовта Божия е дарила човека. Само че ако човек иска да получи любовта Божия, той трябва да отвори душата си за Господа. А това, което отваря човешката душа за Господа, е смирението. Колкото по-голямо е смирението, толкова по-голяма е близостта ни с Господа. Колкото по-дълбоко е познанието ни за Господа, толкова по-дълбоко е смирението ни. По същия начин, колкото по-голямо е самолюбието ни, толкова повече се отдалечаваме от Бога. „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат" (Иаков 4:6). Когато човек умее да цени истински Божията любов, той ще бъде изпълнен с ревност да се подвизава с „добрия подвиг" (срв. 1 Тим. 6:12) и по такъв начин не само ще получи живот вечен в Царството Божие, но още приживе ще дарява с любов своите ближни и ще почита цялото творение.
Праведниците винаги са се отнасяли с уважение към природата. Св. Силуан Атонски пише: „Нашата душа трябва да се отнася с любов и състрадание не само към ближните, тя трябва да изпитва жал към всяко живо същество, към всичко, сътворено от Бога. Ето, на дървото – зелено листенце, и ти го откъсна без нужда. И макар това да не е грях, жал ти е някак и за него, и за цялото творение, сърцето ти щом знае да обича" („Св. Силуан Атонски", архим. Софроний (Сахаров). Блаженият старец Йосиф Исихаст виждал природата като сила за отдаване благодарение на Господа. Той пише така: „Прекрасно е тук след запролетяване, като се започне от Пасха та чак до август, когато празнуваме Успението на Пресвета Богородица. Красивите скали и цялото творение не престават да славословят Бога подобно на безсловесни богослови – всеки на свой собствен глас или пък безгласно. Пипнеш клонче, то тутакси надава вик чрез силата на скрития си аромат: „Ой! Невидим съм за тебе аз, но това ми причинява болка!" И какви ли не подобни неща... Всяко си има своя глас. Задуха ли ветрец, всички неща се движат в съзвучие едно с друго и възхваляват Господа в мелодични тонове" (Старец Йосиф, „Споделено от монашеския живот"). Когато човек се е очистил от страстите чрез Божествената благодат и се е изпълнил с просветление, той всяка минута живее в бдителност и трезвение. Той е усъвършенствал себе си и така се справя успешно и със съвременните проблеми, най-вече тези от заобикалящата го среда. Само че колкото повече чете Писанието и светите отци, толкова по-ясно си дава сметка за деня на Второто пришествие, когато Христос ще се яви отново, ще обнови света и ще дойде краят на сегашния. Според Откровението Той ще го преобрази в Господен град, в който храм и светило ще бъде Сам Агнецът (срв. Откр.21:22-23).
Ето защо нека във всяка минута от живота си да бъдем духовно подготвени, за да можем и ние, в едно със св. Иоан Богослов – автора на Откровението, да извикаме: „Да, дойди, Господи Иисусе!" (Откр.22:20). І www.pemptousia.com
Превод: Анжела Петрова
14.01.13 | Архим. Ефрем Ватопедски
http://www.pravoslavie.bg/Философия/Творението-и-краят-на-времената
Ученията на многобройни религии и философии показват, че още от най-древни времена човекът се е опитвал да вникне в смисъла и същината на творението.
В най-общ план можем да посочим, че древногръцките философи имат три типа обяснения за сътворението на света: 1) стоиците и епикурейците са поддържали теорията, че светът е самосъздаден, самостоен и вечен; 2) питагорейците са настоявали, че физическите елементи и закони имат божествен характер; 3) аристотелианците отдавали съществуването на творението на божество, което е „главна движеща сила, но недвижима". Освен това може да се обобщи, че всички последващи теории, било то научни или философски/религиозни по своя характер, се делят на следните три основни категории: материалистични, пантеистични и теократични.
В Писанието обаче ние откриваме неоспоримо доказателство, че целият видим и невидим свят е сътворен от Бога, но не от вече съществуваща материя, а „от нищо" (срв. 2Мак.7:28), и също така, че Господ обитава навсякъде във вселената (срв. Пс.138:7-10), а не е неподвижен. Това са основни принципи в учението на нашата Църква. Бог Слово е Творецът на всяко живо същество: „Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало" (Иоан 1:3). Сътворяването на планетата от нищо не означава, че впоследствие сътвореното е станало нещо самостойно и независимо, а означава, че Бог и светът са две разнородни реалности, трайно свързани помежду си. Нетварният Господ е единствената нетварна причина, а планетата е тварният плод. Господ не се отдръпва от творението, след като е казал „да бъде светлина" и „биде светлина", и „да бъдат светила на небесната твърд", и „тъй и стана", и след като накрая е видял всичко, що е създал, и „то беше твърде добро" (срв. Бит.1:3-31).
Триединният Бог е сътворил вселената в Своята всеблагост и велемъдрие. Думата „космос" (вселена) произхожда от думата "kosmima" (скъпоценен камък, украшение); скъпоценният камък изпълва със задоволство и самия майстор-бижутер. Естествено, за съвършения Господ не е нужно да получава подобно удовлетворение от Своя труд, Той е пожелал и е станал Творец единствено в израз на безмерната Си любов (тя се различава от тази, която съществува между трите лица на Троицата).
Господ е всеприсъстващ и всеобемащ вселената; също както с творческата Си мощ е въвел в битие „от нищото" всички създания, така чрез Своята „сближаваща и отеческа" сила Той поддържа живота на всички същества (св. Григорий Палама, „Писания"). Сближаващата и отеческа, или нетварна промислителна сила, е определящ фактор във всички физически и духовни закони, които движат и материалния, и духовния свят. В качеството си на причина силата на Господа е нетварна по своя характер, докато в качеството си на следствие тя добива „тварен" характер и се „преобразява" в разнородни тварни сили от рода на физическата, двигателната, топлинната, химическата и ядрената енергии.
Творението е следствие от Божията воля, която и за трите лица на Триединния Бог е една и не е продукт на божествена субстанция, иначе пантеизмът ще управлява вселената (св. Йоан Дамаскин, „Точно изложение на православната вяра"). Чрез Своите нетварни енергии Триединният Бог е свързан с цялото творение. Както казва св. Григорий Палама, простите същества (неживите) участват в Господнята сила, която твори материята; живите същества (животни, растения) участват освен това и в Неговата животворна сила; рационалните същества са участници също и в Неговата сила, вливаща мъдрост. Единствено ангелите и хората, тъй като те получават обожение, участват и в Неговата обожествяваща сила (св. Григорий Палама, „Писания").
Господ създал първо духовния, невидимия свят, който включва безбройните ангелски войнства, след това – материалния свят, който станал видим чрез Неговото Слово. Накрая създал човека, венеца на творението, който, по думите на св. Йоан Дамаскин, е съставен от видима и невидима субстанция. Св. Григорий Палама описва човека като „първенеца в един неголям свят".
Човешката природа не е била сътворена чрез заповед, както останалата част от видимото и невидимото творение: „Той рече – и всичко стана; Той заповяда – и всичко се яви (срв. Пс.32:9). За да сътворят човека, трите лица на Светата Троица казали: „да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие" (Бит.1:26). Така Сам Господ Творецът взел шепа пръст и сътворил тялото, и вдъхнал в ноздрите му „дихание за живот", или по-точно – Божията благодат, нетварната обожествяваща сила. По такъв начин човекът получил „живот в изобилие" (срв. Иоан 10:10), повече от всяко друго същество, или по-точно – той получил своето осиновение. Св. Григорий Палама казва, че „образът" на човека е по-висш от „образа" на ангелите. Човешката душа е единствената с интелект, слово и животворен дух. Тъй като ангелите нямат материално тяло, те нямат животворен дух, който да дава живот допълнително и на тялото, както е при хората (св. Григорий Палама, „Писания", гл. 38-39).
Творението е тайна за човека – тайна, която включва творческото и промислително присъствие на Господа в света и която едновременно с това е доказателство за Неговото божествено величие. Човекът има способност да вниква в тази тайна и да познава любовта, всемъдрия и необикновен промисъл, който Господ има за Своите създания. Така на човека му е даден изборът да живее в постоянно общение с Господа, като въздава слава и благодарение на Този, Който в безмерната Си любов му е дарил всичко, и по-точно – дарил му е обожението, или неговото „богоуподобяване".
Според християнската антропология първият човек, Адам, след като бил настанен в райската градина, получил заповед „да я обработва и да я пази", за да господарува „свободно" над цялото материално творение. Но за да съхрани насъщното си упование в Бога, човекът получил една забрана: да не яде от конкретно посочен плод, чрез което да бъде изпитана и свободната му воля. Адам обаче, ползвайки се от своята свобода, не опазил тази заповед и в крайна сметка „прародителите съгрешили", или „паднали".
Много обяснения са давани за причината на човешкото падение. Едно от най-известните, в духа на светоотеческата традиция, е това на св. Ириней Лионски. Той казва, че Адам бил като младенец, когото поставили в Рая, за да израсне и да достигне своята зрялост чрез прилагане на свободната си воля. След като бил сътворен и преди да му бъде дадено да се прослави чрез обожение, човекът трябвало да бъде отгледан, да се развие, да се изпълни с духовна сила и да я укрепи в себе си. Само че той се поддал на изкушение и съгрешил. Ето защо му било дадено покаяние -възможност да получи своето връщане в Рая. Нещо, което не било дадено на „падналите ангели" – те се превърнали в демони, или по-точно – в конкретен вид зли, лукави същества.
След падението на прародителите Адам и Ева, Господ им създал „кожени дрехи, с които ги облече" (срв. Бит.3:21), или иначе казано, облякъл ги с тление, смъртно битие и негреховни страсти: глад, жажда, сън и болка. Отслабнали и техните душевни сили. „Образът" бил потъмнен и духовната сила на човека, която го съединявала с нетварната обожествяваща сила, изчезнала. Божествената благодат, тъй като била дар на обожението, също оставила човека до времето, когато той ще си я върне чрез покаяние. Покаянието е дело на свободната воля на човека и тя се запазила непокътната.
Нека споменем тук как гледат на падението католиците и протестантите. Католиците смятат, че след падението човекът е запазил чистотата на своя „образ", но е загубил изключителната, свръхестествена (тварна) благодат, която получил от Бога, за да достига „богоуподобяване". От тази позиция изхожда почти цялата логика на западните богословски и социални среди. Протестантите, от друга страна, вярват, че след падението човешката природа бива тотално покварена, в това число и „образът" на човека. Ето защо те изхождат от принципа за „абсолютното предопределение".
Падението на човека, сътворен да бъде „венецът на творението", станало причина цялото творение да попадне под властта на това падение: „Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега" (Рим.8:22). Тук е обяснението за основното учение на нашата Църква: тя вижда творението като неделима цялост, водена по пътя на усъвършенстването и обожението – човекът и природата в тяхното единство. Човекът и природата не са изолирани съставни части на творението. Ето защо добросърдечното отношение към останалото творение се явява човешки дълг. Прекомерно дългото пребиваване на човека в греховното му състояне е опасно задържане на това състояние за цялата планета. Така човекът на практика допринася за покварата и разтлението на цялата природа. Това ще рече, че падението води не само до битово и морално разложение на човека, но и до разложението на цялата му околна среда.
Нечестивият се отнася със себеподобните си в съответствие със своите страсти и проявява жестоко, безскрупулно отношение към природата. Сам Христос казва: „Защото отвътре, от сърцето човешко, излизат зли помисли, прелюбодеяния, блудства, убийства, кражби, користолюбие (обиди,), лукавства, коварство, разпътство, лукаво око, богохулство, гордост, безумство" (Марк 7:21-22). Човешкото сърце е изпълнено със страсти, защото човек не полага усилия да се сдобие с добродетелност, нито пък спазва Господните заповеди. Св. Григорий Палама подчертава: „Ум, надигнал се против Бога, се озверява и демонизира; надигайки се срещу законите на природата, човек се отдава без мярка на собствените си наслаждения" (Св. Григорий Палама, „Проповеди"). Авва Доротей казва, че живата съвест определя отношението на човека не само към околните, но и към цялото творение. В своя проповед за съвестта той отбелязва: „Да имаш жива съвест спрямо веществения свят означава да не злоупотребяваш с нищо, нито пък да позволяваш погубването на нещо или безотговорно отношение към него" (Авва Доротей, „Аскетически слова").
В наши дни сме достигнали такава степен на безразсъдство, безсъвестно съществуване и надигане против Бога, че целият човешки род е под заплахата от унищожаване от атомна катастрофа, която може да бъде следствие от война или атомен инцидент, или пък от изтъняването на озоновия слой поради увеличаването на вредните емисии във въздуха, злоупотребите с природата и замърсяването на водите.
Ето, да вземем например теорията за постоянното повишаване на средната температура на планетата, което пък води до топенето на полярните ледове. Ако полярните ледове се стопят, нивото на океаните ще се повиши със 70 м, вследствие на което под водата ще попаднат области, обитавани от ј от земното население. Изчисленията показват, че общо от всички континенти всяка година се губят 24 милиарда тона почва. През последните няколко десетилетия количеството изгубена почва е равностойно на цялата обработваема земя на САЩ. Програмата за развитие на ООН изчислява, че щетите се равняват на 40 милирда долара годишно. Почти всички подпочвени води в Европа са замърсени от вредни за човека вещества, което прави тези води негодни за пиене. Това е пряк резултат от свръхобогатяването на земеделските почви вследствие на прекомерно интензивната степен на тяхното обработване. Нарастващите успехи на генетиката, връх на които ще бъде човешкото клониране, могат да доведат до тежки морални и социални последствия. Ядрените отпадъци са се увеличили до такава степен, че през изминалата година само в САЩ обработеният уран е достигнал 700 000 тона – количество, което оскъпява прекомерно много неговото съхраняване и поради това той се използва за изработване на бомби. Само че тези проблеми се обсъждат предимно от учените, и то в рамките на техните конференции.
В хода на историята човечеството е преживявало екологични катастрофи, намерили своето описание в Свещеното Писание. Нека тук да разгледаме не самите исторически събития, а преди всичко причините за тези катастрофи. В боговдъхновените редове на Свещеното Писание въплътеният Бог-Слово и Отците на Църквата наблягат не толкова на възникването и развитието на самите събития, а най-вече на причинно-следствените връзки; те обсъждат преди всичко причинността, не естеството на създанията. Последното е несъществено за Свещеното Писание и Светоотеческата традиция, но за науката то е от първостепенна важност. Научният подход се обляга на рационалното и съдейства за материалните познания за действителността. Богословието обаче се опира на опита на светците, и най-вече на тяхното вътрешно възприемане на Бога – както това е отразено в светоотеческото наследство, и помага на човека да познае Несътворения.
Най-голямата екологична катастрофа, описана в Свещеното писание, е потопът от времето на Ной; този потоп дошъл, защото „развратът между човеците на земята е голям, и че всичките им сърдечни мисли и помисли бяха зло във всяко време" (Бит.6:5). Човекът възнегодувал против Бога във всичко и се противопоставил всячески на духовния си живот. Поради всеобщия разврат през онези дни – пряка последица от това, че човекът злоупотребявал със своята свобода – Господ се видял принуден да каже: „...няма Моят Дух да бъде вечно занемарван от (тия) човеци, защото са плът" (Бит.6:3).
Под „плът" тук се разбира похотта на човека, неговият безсърдечен и изпълнен със страсти живот. Така че потопът не бил наложен от Бога като вид наказание, а бил предизвикан от всеобщата човешка разпуснатост. Подобна ситуация имаме и в случая със Содом и Гомор. От разговора между Авраам и Бога се разбира, че в тези градове няма да се намерят и десет праведници, което да възпре тяхното разрушение (срв.Бит.18:20-33). За разлика от тях, в случая с Ниневия виждаме, че покаянието на нейните жители пресекло разрушаването й (срв. Иона 3:10). Това ще рече, че добрата воля на човека може да се съгласува с Божията, за да бъде чертан в единомислие пътят на човешката история. Господ не е съдията обвинител, порицателят. Не бива да виждаме Господа през призмата на съдебното право.
В Стария завет на много места се споменава за края на времената и белезите на тези времена са описани от пророците Амос, Иоил, Иеремия, Иезекиил и Даниил. А Иисус, Единият Спасител на човечеството, дава описание на изпитанията и разрушенията, които ще предшестват края на времената. Това ни е предадено от евангелист Матей, така също от евангелистите Марк и Лука, Иисусовите ученици. По подобен начин апостолите Петър и Павел съобщават на верните подробности, с които ще се отличава животът от края на времената и Второто пришествие на Господа.
В старозаветните и новозаветните текстове, които посочвам по-горе, прави впечатление, че през онези времена ще има всеобщо отстъпление, наподобяващо отстъплението от времето на Ной, та дори и още по-голямо по своите мащаби, тъй като за недълъг период от време на власт ще дойде „синът на беззаконието", Антихриста. Последната книга от Новия завет, Откровение, описва събитията, които предстои да се случат през онези времена. Само че това е пророческа книга, поради което тя остава неразгадаема за мнозина, „запечатана със седем печата" (срв. Откр.5:1). Единствено хора с пророчески дар умеят да разбират посланията на други пророци – ето защо единственото истинно тълкувание на Откровението ни е дадено от Отците на нашата Църква.
Тук няма да правим тълкувание на Откровението, нито пък ще засягаме конкретно някое от изброените събития, за да обсъждаме дали вече са станали реалност, нито пък ще се опитваме да определяме времето, в което ще се случат, тъй като това не е е от първостепенна важност в богословието, нито пък е нещо, което засяга спасението ни. Със своето съдържание тази книга привлича интереса както на вярващи, така и на невярващи и ги провокира да вникват в нейното съдържание. Примерно, само за периода между 1970 и 1987 тази тема е била обсъждана на страниците на 700 вестникарски издания. Можете да си представите колко по-многобройни са били материалите, публикувани след войната в Персийския залив през 1991 г. Ние обаче ще насочим вниманието си към най-важния образ в Откровението – Христос, „Алфата и Омегата" (срв. Откр.22:13), и най-същественото събитие, а именно установяването на Царството Божие, и по-конкретно – обновлението, чрез което ще бъде поставено началото на „ново небе и нова земя" (срв. Откр.21:1).
Надвисналите екологични катастрофи ще се случат не защото ще ги причини Бог, а защото човекът злоупотребява с дадената му свобода. Човешкият род ще заживее в абсолютно безразсъдство и ще настъпи всеобщо отстъпление от вярата. Причина за тази безразсъдност, на която в известна степен вече сме свидетели, е осквернението на човешката душа. Св. Максим Изповедник отбелязва, че страстните помисли са пагубни за всичко (св. Максим Изповедник, „Слова за любовта"). Действително, в края на времената човек непрестанно ще осквернява всичко около себе си и света като цяло.
Наказанието няма да бъде причинено от Бога. Нека зачеркнем мисълта за отмъщаващия Бог. „Бог е любов" (1 Иоан 4:8). „Словото стана плът" (Иоан 1:14), „та чрез смъртта да порази оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола" (Евр. 2:14). Побеждаването на смъртта, на тлението и дявола, баща на лукавството и всеки грях – в това се съдържат причината и целта на боговъплъщението, както и на Христовото отдаване на Кръста. Според Анселм Кентърбърийски (1033-1109), със Своята жертва на Кръста Христос дойде не да изпълнява божествената правда, а „да подири и спаси погиналото" (срв. Мат.18:11), да върне човека към Бога и да му дари обожение. Св. Йоан Златоуст казва, че у Господа никога не е имало чувство за мъст, цялата злост е у нас, човеците. Господ не се нуждае от нищо. Той не принася спасителната жертва, за да придобие нещо. Той прави това единствено от любов към човека, която е рожба на Собствената Му воля. Господ спасява човека чрез безмерната и действена любов на тялото Христово. Другояче казано, Той ни спасява чрез Своята Църква.
В Църквата добиваме пряко усещане за наближващия край на времената. Чрез благодатта на Светия Дух ние се изпълваме с чувството за Царството Божие. Цялото творение става участник в освещаването на Светите дарове и те биват принасяни на любящия Господ „за всички и заради всичко", не само за верните, светиите и ангелите. Божествената литургия е предназначена не просто за спасението на душата. Свещеникът и богомолците просят Божията благодат не само за очистването на собствената си душа, те се молят още за своите житейски потребности, както и за останалата част от творението: „...за вселената, за светата вселенска и апостолска Църква, за всички, които пребивават в чистота и честен живот... Помени, Господи, този град, в който живеем, и всеки град и страна, и онези, които с вяра живеят в тях. Помени, Господи, които плават, пътуват, боледуват, страдат, които са пленени и ги спаси...". Моленията за целия свят по време на Божествената литургия, както и благодаренията за цялото творение показват, че светът никога не е преставал да принадлежи на Бога. Те ни показват също така, че нашето естество, нашите дела, цялата ни житейска среда и природно обкръжение са неща, които може и трябва да преминават през ръцете на свещенослужителя като „анафора" („приношение") на Господа, за да не остават осквернени от греха, а да бъдат претворени във „вечно добро", както е казал св. Максим Изповедник.
Когато човек е посветен в тайнството на Божествената литургия, той присъства на нея с дълбоко внимание и сърдечна привързаност, изпълнен с чувството, че вечният живот ще бъде една неспирна Божествена литургия, тържество на възкресението. Според Откровението, след Своето Второ пришествие Христос, „Агнецът", ще царува в едно с всички светии и всички верни. По думите на св. Николай Кавасила, „ще бъде принасяно пречудно хваление от множество богове около Бога, красоти около прекрасния, раби около Владиката" (Св. Н. Кавасила, „За живота в Христос"). Човешкото същество, тъй като е личностно, не може никога да премине в небитие, да се превърне в нещо несъществуващо. Св. Симеон Нови Богослов казва, че Второто пришествие ще дойде най-вече заради човеците, които са се отдали на своите страсти и живеят в грях, не толкова заради светиите, които още на земята вкусват Христовото присъствие („Духовни наставления").
Не Бог, а човекът е станал причина за появата на ада и рая. На практика адът и раят са две форми на битие, но те не са творение на Бога. Бог Сам по Себе Си е рай за светиите и за всички, които са достигнали спасение; същият този Бог е ад за грешници. Това ще рече, че както праведници, така и грешници ще приемат Бога и ще получат обновление за вечен живот, само че грешниците ще бъдат негодни да участват в благодатта и славата Господни. С други думи, те няма да бъдат в състояние да възвърнат свободата на човешката воля, само че не защото Господ ще посегне на човешката свобода. Праведността свидетелства за здравето на душата, грехът е белег за гибелна немощ. Така че наказанието идва не от Бога; просто човекът не е възвърнал здравето си по време на своето обитание на земята.
При Своето Второ пришествие Христос ще обнови не само човешкото естество, но и цялото творение. Тъй като падението на човека е засегнало и останалата част от творението, чрез очищението на човека тя също ще получи обновление. Връщането на човешката чистота ще доведе до освещаване на цялата природа. В живота на светците имаме много примери за това. Св. Герасим Йордански е имал за свой помощник лъв; св. Серафим Саровски е отхранвал мечка, която живяла край него като кротко агне; за стареца Пайсий Светогорски е известно, че край себе си е имал змии и разни диви животни.
В едно с възкресението и обновлението на човека природата също ще бъде освободена от тлението. По думите на св. Симеон Нови Богослов, природата ще стане невеществена и вечна. „При обновлението природата ще се превърне в невеществено жилище, „непостижимо за възприятията" (Св. Симеон Нови Богослов, „Слова").
Бог е сътворил времето, пространството и материята „от нищото"; всичко това ще добие обновление в Царството Божие и вечно битие, „непостижимо за възприятията"; те ще бъдат вечни, невеществени и нетленни. С всичко това любовта Божия е дарила човека. Само че ако човек иска да получи любовта Божия, той трябва да отвори душата си за Господа. А това, което отваря човешката душа за Господа, е смирението. Колкото по-голямо е смирението, толкова по-голяма е близостта ни с Господа. Колкото по-дълбоко е познанието ни за Господа, толкова по-дълбоко е смирението ни. По същия начин, колкото по-голямо е самолюбието ни, толкова повече се отдалечаваме от Бога. „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат" (Иаков 4:6). Когато човек умее да цени истински Божията любов, той ще бъде изпълнен с ревност да се подвизава с „добрия подвиг" (срв. 1 Тим. 6:12) и по такъв начин не само ще получи живот вечен в Царството Божие, но още приживе ще дарява с любов своите ближни и ще почита цялото творение.
Праведниците винаги са се отнасяли с уважение към природата. Св. Силуан Атонски пише: „Нашата душа трябва да се отнася с любов и състрадание не само към ближните, тя трябва да изпитва жал към всяко живо същество, към всичко, сътворено от Бога. Ето, на дървото – зелено листенце, и ти го откъсна без нужда. И макар това да не е грях, жал ти е някак и за него, и за цялото творение, сърцето ти щом знае да обича" („Св. Силуан Атонски", архим. Софроний (Сахаров). Блаженият старец Йосиф Исихаст виждал природата като сила за отдаване благодарение на Господа. Той пише така: „Прекрасно е тук след запролетяване, като се започне от Пасха та чак до август, когато празнуваме Успението на Пресвета Богородица. Красивите скали и цялото творение не престават да славословят Бога подобно на безсловесни богослови – всеки на свой собствен глас или пък безгласно. Пипнеш клонче, то тутакси надава вик чрез силата на скрития си аромат: „Ой! Невидим съм за тебе аз, но това ми причинява болка!" И какви ли не подобни неща... Всяко си има своя глас. Задуха ли ветрец, всички неща се движат в съзвучие едно с друго и възхваляват Господа в мелодични тонове" (Старец Йосиф, „Споделено от монашеския живот"). Когато човек се е очистил от страстите чрез Божествената благодат и се е изпълнил с просветление, той всяка минута живее в бдителност и трезвение. Той е усъвършенствал себе си и така се справя успешно и със съвременните проблеми, най-вече тези от заобикалящата го среда. Само че колкото повече чете Писанието и светите отци, толкова по-ясно си дава сметка за деня на Второто пришествие, когато Христос ще се яви отново, ще обнови света и ще дойде краят на сегашния. Според Откровението Той ще го преобрази в Господен град, в който храм и светило ще бъде Сам Агнецът (срв. Откр.21:22-23).
Ето защо нека във всяка минута от живота си да бъдем духовно подготвени, за да можем и ние, в едно със св. Иоан Богослов – автора на Откровението, да извикаме: „Да, дойди, Господи Иисусе!" (Откр.22:20). І www.pemptousia.com
Превод: Анжела Петрова
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
