Как се осъществява движението на душата към Бога и как свещеникът може да помогне в този процес? За вниманието и добродетелта на разсъждението, за пастирското „прегаряне" и ролята на интелигенцията в живота на Църквата – отговорният редактор на „Журнал на Московската патриаршия" Сергей Чапнин разговаря с известния московски пастир протойерей Георгий Бреев.

Отец Георгий, въпросът за духовното ръководство е един от най-сериозните, и днес с него са свързани немалко трудности. Как трябва да се изграждат отношенията между енориашите и свещеника в една енория? До каква степен свещеникът регламентира живота на миряните?

Свещеникът се опитва да проумее духовния образ на идващия при него човек. Като изхожда от това, духовникът взема решения... Помня енориаши с почти половинвековен „стаж" на пребиваване в Църквата. Разбира се, духовната им нагласа беше съвсем различна в сравнение с нагласата на тези, които днес започват църковен живот. При старите енориаши връзката с Църквата беше по-силна, те я обичаха истински. Това бе поколение, което помни енорийския живот преди Революцията, препълнените храмове и манастири, особеното благочестие на хората. В някаква степен самият свещеник има какво да научи от такива вярващи, да получи прекрасни уроци за самоотвержен живот и любов към богослужението.

Сега, разбира се, времето е друго и хората се променят. Това е напълно закономерно, защото всеки исторически период има своя духовна парадигма, времето поставя своя отпечатък върху нас. Неслучайно съществува поговорката: „Нашето време е нашият кръст".

Спомням си отговора на св. Игнатий Брянчанинов на оплакването на един от радетелите на монашеския живот: „Защо в наши дни има толкова малко духоносни ръководители? – Откъде да дойдат, ако в света намалява благочестието". Как удивително правдиви са тези думи и как правдиво е нарисувана картината на взаимообусловеността: монашеският живот е отражение на живота в света. Известно е и по-песимистично изказване на светител Игнатий за нуждата да се обръщаме към неоспоримия авторитет на Свещеното Писание, поради обедняването откъм духовни ръководители.

Когато четях тези думи, се учудих: това е било времето на преп. Серафим Саровски и на великите Оптински старци, какво по-добро би могло да се желае? Но оказва се, светител Игнатий още в онези времена е виждал как сред народа пада нивото на благочестието, а бъдещите монаси идват в манастирите от света, и идват съвсем не такива, каквито ни се иска да ги видим. Колкото по-развито е благочестието в народа, колкото по-крепки са нравите – толкова повече монахът или свещеникът ще е готов за носенето на своя кръст, на своето служение.

Ритъмът на съвременния живот значително се ускори, всички се оплакват от недостиг на време, в душата постоянно присъства усещането за множество грижи, страх, че в нещо няма да успеем... Непрекъснато нещо отлагаме, изместваме на втори план, като се стараем да свършим главните според нас задачи. Живеем в такова време и трябва да си даваме сметка за този факт. Същевременно обаче, това не означава, че можем да се отдалечим от Свещеното Писание и от дълбоката църковна традиция, която за нас не просто отразява външното устройство на живота, но се явява самият живот. И пастирът е длъжен да разбира всички тези сложности на съвременното състояние на хората, да ги осъзнава и в самия себе си. Едва тогава да дава съвети, като изхожда от границите на разумното. Винаги, във всички времена дарът или способността за разсъждение е била най-важното качество за свещеника. Когато попитали преп. Антоний Велики: „Коя е най-висшата добродетел в духовния живот?" – той отговорил: „Дарът на разсъждението". Действително, придобивайки тази добродетел, разумът като светилник може да постигне същността на нещата и тогава душата на пастира сама намира правилния ключ към решаването на много въпроси, поставени му от енориашите.

Има случаи, когато свещеникът се ръководи от твърде строги духовни принципи. Да допуснем, че той е монах и познава добре аскетиката. В резултат на това започва да прилага прекомерно високи духовни изисквания към човека, който едва започва своя път в Църквата и, по думите на апостол Павел, още се нуждае от „словесно мляко" (Евр. 5:12-14), като дете. Необходимо е да му бъде обяснявано с прости думи, а не да му бъдат разкривани високи истини, които е възможно той да разбере, но не ще успее да се ръководи от тях. Духовният живот има свои степени, според указанията на преп. Йоан Лествичник. И тук отговорността на свещенослужителя е огромна – да отчита духовно-възрастовите особености, нагласата на конкретната личност, и да изисква само онова, което съответства на нейните духовни възможности.

Мнозина, особено младите свещеници нерядко изпитват силна ревност, неофитски плам. Те смятат, че хората, идващи в храма, нищо не струват и започват „да въвеждат ред". През такъв период преминава всеки и подобна ревност се явява движеща сила за душата, но се налага да я укротяваме – с помощта на същата тази разсъдителност и внимателност, възпитаване в себе си на чувство за отговорност за енориашите. При това, разбира се, е ясно, че с всеки човек общуването следва да се изгражда индивидуално: някой се нуждае от строгост, друг пък ще бъде оскърбен от такова отношение. Човек си избира наставник, който е близък до него по дух, преживявания, чувства, душевно устройство, начин на общуване.

Разсъдителността е необходимо също така да помогне и да приеме всеки, който идва, да улови дори най-малкото движение на душата към Бога. Щом някой е прекрачил прага на храма, значи го е довел Господ, Който открива пътя за неговото спасение. Даже ако по въпросите на духовния живот човекът все още е младенец и не знае как да се прекръсти и защо е нужно да прави това.

От друга страна, в днешно време мнозина могат да притежават твърде разнообразни знания, най-различна информация. Но относно такива базови и на пръв поглед прости и ясни понятия, като например духовността, хората, дори образованите, често влагат какъвто искат смисъл. Така възниква още по-голяма опасност, когато човекът съзнателно избира за себе позиция, стояща далеч от спасението и е убеден, че именно той знае за Църквата всичко по-добре от останалите. Подобни проблеми се срещат най-вече сред младите и в общуването с тях свещеникът трябва да прояви голямо внимание и търпение. Нужно е да се отнесе към тях задълбочено, да се опита да влезе в по-тесен контакт и постепенно да работи чрез убеждаване, като едновременно с това не налага никакви бремена. И Спасителят, и апостолите не са налагали бремена. „Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи..." (Деян. 20:28). Именно това е сиянието на разума, който разбира и вижда, и ако пастирът е движен от вярата, тогава Духът го води, помага му да намира отговор на въпросите. Тези основни духовни принципи са валидни във всички времена. Ако се ръководим от тях, тогава работата с паството е лека, понякога е достатъчно да се хванем за една дума на събеседника и всичко му става ясно, дори не се налага да говорим много.

Какво представлява разсъдителността? Тя е дар, който ни се дава свише, или е навик, който идва с опита и бихме могли да възпитаме в себе си?

Мисля, че е възможно да възпитаме това качество в себе си отново с помощта на задълбоченото внимание и съсредоточаването. Например, да вземем канона на св. Андрей Критски. Той е изграден като беседа на ума с душата, а посредник в тази беседа е Свещеното Писание. Главното е да не спираме да работим върху своята душа, тогава тя може постепенно, лека-полека да достигне до някакво прозрение. Макар че от всички страни ни заобикаля забързаният светски живот, важно е непрекъснато да наблюдаваме какво се случва в мислите, в душата ни. И покаянието е точно промяна на ума, неговата способност да стигне до идеята, че Царството Божие ни се откри, яви ни себе си.

Какви духовни въпроси вълнуват съвременните свещеници? За какви съвети се обръщат към Вас като епархийски духовник?

Винаги много се радвам, ако в свой събрат срещна жива вяра и любов към Църквата, ако човекът разбира пътищата на духовния живот. Тогава веднага се поражда особена близост към събеседника. Срещат се и немощи, особено сред младите духовници, които току-що започват своя път. Има случаи, когато те се колебаят в избора си, освен това върху тях се стоварват житейски и семейни трудности, а също и многобройни отговорности, които всеки свещеник е длъжен да изпълнява в енорията. Чувстваш колко им е трудно. Сега духовното горене на хората далеч не е така изразено и ярко, както беше в началото на 90-те години. Защото мнозина, вече влизайки в Църквата, разбраха, че откриващият им се път не е толкова прост и лесен, че е необходимо да изграждаш духовно своята личност, а това е постоянен труд: молитвено правило, изповед, богослужения, поправяне на себе си. Към това се прибавят и външни, битови проблеми: трябва да осигуряваш издръжката на семейството, а редовите свещеници не винаги са достатъчно обезпечени в материален план. Усеща се, че за мнозина пастири това не само е повод да отделят по-малко време на необходимите духовни занимания и обгрижване на миряните, но и да изпадат в униние. Казаното е много тъжно, защото всички битови трудности преминават, а ние се потапяме напълно в тях, не успявайки да се заемем с главното, за което ни е призовал Господ.

Освен това, до ден-днешен обективно съществува недостиг на свещенослужители. Ако енорията е голяма – например в столицата, ако тя е обгрижвана само от няколко духовници, очевидно е, че те ще бъдат затрупани от треби и няма да успеят да се занимават с нищо друго. За да може енорията да стъпи на крака, да се работи с хората, са нужни поне минимални условия: голям щат на духовенството, място за създаване на неделно училище, библиотека и т. н. Когато например ми кажат, че в нашата енория при храма „Икона на Божията Майка – Живоносен Източник" в Царицино вече служат десет клирици, аз се учудвам. Дайте ми още десет, и за тях ще има достатъчно работа! Дейностите са много: обучение на деца, на възрастни, обгрижване на болници и други социални учреждения. Работа ще има за всички.

Пастирът се нуждае от помощници в енорията. Как мирянинът може да бъде полезен на своята община, каква е неговата отговорност?

Това е мярката на любовта му към енорията. Ако човек осъзнава, че енорията е неговото семейство, ще се интересува от вътрешния й живот, ще се опитва да помага. Но като правило такива доброволни помощници стават или хора от старото поколение, или младежи.

Случва се хората да се привържат към конкретен пастир така, че забравят за Бога, забравят, че идват в църквата не при „отец Петър" или при „отец Йоан", а преди всичко, за да се изправят пред Господа. А свещеникът е точно помощник: свидетел, наставник, който помага да придобием жива вяра, да обикнем Бога, да изпълняваме Неговите заповеди. И ако духовните отношения преминат в чувствени или някакви действия се извършват по пристрастност – един духовник бива предпочитан пред останалите: този е добър, всички са лоши, ревнуват, завиждат, – това е повод за възникване на вражда, разделение и други неблагополучия.

Преди около година в „Журнал на Московската патриаршия" беше публикувана статия за така нареченото „пастирско прегаряне", която предизвика силен отклик сред нашите читатели и инициира широко обсъждане на тази тема в пресата. Актуален ли е този проблем за съвременните пастири според Вашия опит, и как може да бъде решен от гледна точка на духовника?

Много съм размишлявал върху този проблем. Темата за „пастирското прегаряне" не само е актуална, тя е животрептяща. В нея са засегнати болката и неимоверната напрегнатост на много поколения християни, подвизаващи се в трезвение на ума и молитва. Като тайнствена закономерност, тя дебне без изключение всички, които искат да живеят духовен живот. Тя е горнило на изпитания, за което, като започнем от книгата Премъдрост на Иисуса, син Сирахов, минем през подвижниците на ранното християнство и до наши дни, тоест в цялата християнска светоотеческа литература, се свидетелства явно: онзи, който иска да служи на Бога, трябва да приготви душата си за изкушения. И колкото по-ревностен е подвизаващият се, толкова по-трудни са неговите изпитания.

Какво е горенето и как може, както се казва, да „прегорим"? Необходимо е ясно да си дадем сметка кое предизвиква подобно състояние. Например, свещеник Александър Елчанинов в своите работи за подготовката към проповед описва как едни и същи образи, взети от литературата или от живота, които са ни „разпалвали" в някакъв период от време, давали са ни вдъхновение и са намирали отзвук в сърцата на енориашите, постепенно избледняват и вече не вълнуват душата ни така силно. Това е свойство на нашия разум, нашето преживяване на явленията от действителността. Сам съм се сблъсквал с факта, че множество текстове, четени многократно, дори текстове от Свещеното Писание, могат вече да бъдат възприемани без нужното внимание и да не правят впечатление.

Терминът „прегаряне" е по-характерен за опита на свещенослужителите от Западната църква. В Православната църква съществува понятието „угасване". То е свързано с богословието на светлината, тоест с Божията благодат, която с голяма сила може да бъде възпявана в душата или да се смали до пълното й изчезване.

Цялото Свещено Писание: от първите стихове на Библията – „Да бъде светлина" – до евангелското Откровение за Страшния Божи съд, е богословие на светлината. Всички ние знаем образа на Неизгарящата къпина, която гори и не угасва, огнените езици на благодатта, слизащи върху апостолите и много други символи на явяването на Светия Дух в нашия живот, срещани в Писанието. Тази предвечна светлина или огън е онова, което съставлява първоначалото на нашето битие. Бог изрича: „Да бъде светлина" и така е сътворен светът. Светлината в мрака свети, и мракът я не обзе (Йоан. 1:5).

Нашето богословие е богословие на светлината и ако се обърнем към богослужебните текстове, ясно ще видим това. Богослужебните текстове на Октоиха, всички канони: в това число на Светата Троица, небесните сили и други, са дивна проповед на светлината – основополагаща същност както на Божествената природа, така и на цялото творение. „Во свете Твоем узрим свет" – във Великото славословие е изобразен тайнственият път на възхождане на душата: от „Славы показавшего нам свет" до Самия Христос – истинската Светлина, която просвещава всеки човек, идващ на света.

Терминът „прегаряне" е свързан с лишаването от огън. Действително, както в текстовете на Стария завет: явяването на Неизгарящата къпина на законодателя Моисей, възнесението на пророк Илия на огнена колесница, така и в Новия завет: слизането на Светия Дух върху апостолите, в думите на Христа Спасителя: Огън дойдох да туря на земята (Лук. 12:49) – всички Божествени явявания са наистина явявания на Божествената сила, сиянието на „невечерната светлина", но заради човешката природа, която запечатва по-надеждно процесът на горене, отколкото ежедневната поява на светлината, в текстовете на Свещеното Писание са ни дадени тези образи.

Свещ. Павел Флоренски в своя труд „Стълб и крепило на Истината" казва, че цветовете се раждат от борбата на светлината с мрака. Тоест, ние можем да видим победата на светлината в борбата с материята във физическия свят.

Ако пастирът преживява състояние, което може да бъде обозначено като „прегаряне", той прилича на актьора или музиканта, който след спектакъл или концерт се чувства изтощен, отдал е всичките си сили за въплъщението в образа. Но след това той отдъхва и започва ново търсене, работа върху новия образ. При все това актьорският образ е нещо външно.

„Прегарянето" или угасването на духа не е нищо друго, освен загуба на Божията благодат, преживявана от молещите се като духовна трагедия. Събирайки в себе си пълнотата на опита на духоносните отци, аскетиката е способна не само да отговори на мъчителните въпроси и търсения на всекиго от нас, но и да окаже действена помощ в преодоляването на духовната ентропия.

Както вече отбелязахте, ритъмът на съвременния живот слага отпечатък върху нашия духовен живот, и много традиции, които за нашите предци са били естествени и живи, могат да бъдат забравени. Например, традицията на домашната молитва: когато се молят заедно всички членове на семейството. Как на практика можем да възродим тази традиция?

Това е една от най-важните, но същевременно и една от най-сложните задачи: да възпитаме своите деца във вярата, да ги приучим на внимателно отношение към молитвата. Разбира се, на децата влияе най-вече родителският пример. Дори ако детето не разбира много, но родителите се молят пред очите му и самото то, макар и да не е в състояние да се моли дълго, просто стои наоколо – това непременно ще окаже въздействие върху него. Така в душата на човека се ражда споменът, че молитвата е необходимост, че без нея не бива да пристъпваме към никаква дейност. Често това усещане се губи, когато човек израства и създава собствено семейство. От личен опит, опитът от възпитаването на моите деца и внуци, мога да кажа, че действително е много сложно да бъде изграден вкус към молитвата, и да направим молитвата пътеводителка на целия ни живот.

Тук би могъл да помогне само примерът. Където са родителите, бабите, дядовците – там са и децата, но е важно от колкото може по-ранна възраст да приобщаваме децата към молитвата. На малчуганите от предучилищна възраст вече можем накратко да обясним някои евангелски думи; много понятия те не разбират, могат да се въртят и да отвличат вниманието си, но все пак нещо от казаното остава в ума им. Понякога, когато сме се молели заедно с нашите внуци, съм забелязвал каква огромна енергия притежават малките, как трудно им е да се съсредоточат. Но заедно с това, в ранна възраст в душата се запечатва дълбоко докосването до светините: показването на икони, илюстрации от Библията, даването на децата да докоснат Евангелието, помазването с елей, осеняването с кръстен знак, глътката светена вода като награда за това, че малчуганът е опитал да се помоли, още някакви малки свещенодействия. Без груба намеса в душата им, е нужно да помогнем на децата да преживеят всички свети моменти, които те са способни да почувстват.

Също така, нерядко срещаме хора, които питат свещеника за молитвата, виждат в нея и я възприемат единствено като упражнение, инструмент, необходим за постигането на някакви резултати, а не като ежедневна насъщна духовна храна, без която погиваме. Налага се да се учим да откриваме радост в самата молитва, за да може времето, прекарано в молитва да бъде не тежко задължение, а радост.

Някои искат веднага да получат видими плодове от своето пребиваване в Църквата – тях е нужно малко да ги възпираме, да обясним, че духовното израстване се осъществява през целия живот. У мнозина съществува илюзията, че ако един човек в продължение на две-три години е постил и се е молил, той трябва да се възроди напълно и да стане друг човек. „Защо лошите ми мисли не се променят, въпреки че станах християнин?" – пита той. Но така ще бъде през целия ти живот! А ти противопоставяй на тези мисли добри мисли! Както казва старецът Порфирий Кавсокаливит: „Християнинът в наше време трябва да се превърне във фабрика за добри мисли". Тези добри мисли са и наши крила, ще има и противодействия и трудности, но отново и отново трябва да се връщаме към добрите мисли и да им даваме място. От такива, наглед прости принципи е изграден животът ни – това са разбирали всички опитни духовници, тяхното наследство сега е достъпно за нас и можем да прочетем тези книги.

Каква роля в живота на Църквата днес играе интелигенцията? Съществуват ли някакви специфични трудности при нейното влизане в Църквата? Какъв принос може да даде тя в църковния живот?

Интелектуалецът е човек, притежаващ голям духовен и умствен инструментариум, който му позволява да се учи да вижда същността на нещата, да отхвърля ненужното и да постига Образа Божий в тях. Ако си спомним отците на Църквата: св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Йоан Златоуст – ще видим, че всички те първоначално са получили блестящо образование, овладели са достъпните за тяхното време науки. И всичко това е, за да могат да съзрат повея на Светия Дух в този свят, а Духът проявява Себе Си включително в мисълта, в словото, в творчеството, в изкуството. Св. Василий Велики оприличава учения на мъдра пчела, която лети навсякъде, събира мед, като избягва само негодните и нечисти места. Абсолютно съм съгласен с тезата, че философията е слуга на богословието.

В практически смисъл стремежът към придобиването на знания е голяма сила, която движи нашата душа към Бога. Самият аз помня, че в моята младост единствено благодарение на това, че бях завладян от стремежа към знания и търсене на истината, без оглед на приятелското ми обкръжение, започнах да търся друг път. Мога да призная, че това ме е спасявало цял живот, тъй като много връстници, с които израснах, се пропиха или вече починаха.

Друг момент е, когато човек изведнъж може да спре в своя стремеж, да прецени, че вече знае много, и тогава го завладява гордост, високомерие по отношение на останалите. Не бива да спираме в търсенето на знания, тъй като резултатът от това търсене трябва да ни доведе до конкретна истина! Като овладява мъдростта на учения, като опознава до съвършенство физическия свят, св. Василий Велики се оттегля в пустинята, за да продължи своя път към истината.

Необходимо е примерът на светите отци да вдъхнови и нас; защото мнозина живеят по този начин – притежават развит интелект, добро образование, възможно е дори да се занимават с наука, но едновременно с това тяхното битие стои далеч от сферата на духовното. За тях Църквата съществува в паралелно пространство, и може да се случи така, че тези хора да останат на същото равнище, без да израснат и да се приближат до истината в течение на целия си живот.

Самият аз съм научил много от моите енориаши интелектуалци, сред които има представители на науката и културата. Като правило, всички те се отличават със скромност и простота в общуването. Интелигентният човек няма да започне да се кичи със знанията си, защото разбира, че е длъжен постоянно да се самоусъвършенства и мъдростта, която е възможно той да притежава сега, е само неголяма стъпка, начало на друго, по-високо знание. Заедно с това, немалка част от моите приятели енориаши има удивително изтънчен усет за духовните неща, за истинската същност на човешкия живот. За мен това е неоценим опит. Драгоценен пример за мен е и техният самоотвержен постоянен труд, на който те посвещават целия си живот. Интелигенцията трябва да бъде в Църквата. | www.e-vestnik.ru

Превод: Радостина Ангелова