Спомням си за един филм, в който имаше толкова жестоки сцени, че сърцето ти започва да се къса. В него показваха кюрди на границата между Турция и Ирак: десетки изоставени деца, сираци с убити родители във войната, които се опитват да оцелеят сами. Един от начините да изкарат някакви пари, за да преживеят, беше потресаващ. Кадър от филма показа как дете се опитва да извади с уста една игла от топка метал – това всъщност беше мина.

Оказа се, че това е разпространена практика – децата прекрачват минното поле, изваждат внимателно иглата от мината, за да не избухне, и след това я продават. Друг кадър показа малко момиче с бебе на гърба. Момичето не използваше ръцете си, защото те бяха две парчета месо, които висяха от раменете му – явно някоя мина го бе разкъсала по време или след войната. Едно дете беше с откъснат крак, друго с откъсната ръка. Сърцето ти се раздира...

В друг филм, който гледах в студентските си години, показваха в какъв кошмар живеят хиляди хора в Африка. Шокирах се от един епизод във филма, в който привидно нямаше нищо ужасяващо. Една жена побутваше лекичко листото на един кактус (листото беше като меч). На него имаше три-четири капки роса. Те се търкулнаха и паднаха в един съд, а гласът зад кадър обясни, че по този начин жената събира водата, която й е нужна, за да пие тя и семейството й. Тази жена бе извървяла десетки метри, за да намери друг кактус и да събере от листата му капките роса.

Няма да забравя тази гледка до края на живота си. Всеки път, когато пред мен има чаша вода, си мисля за тази жена и за това колко километра трябваше да измине, за да напълни тази чаша. Колко път трябваше да извърви, натоварена с тежката стомна, за да събере не половин, а цяла чаша вода, която сега стои пред мен. И се питам защо? Толкова грешна ли е жената, че да се мъчи така, за да събере една чаша вода? Толкова ли съм свят аз, който мога да имам цяла чаша вода, когато си поискам? Какво съм направил, за да заслужа тази чаша вода? Кога последно казахме на Бога: „Благодарим Ти за това, което имаме!"?

Гледах тези деца с откъснати ръце и крака да тичат наоколо и да се опитват да оцелеят, и се питам аз какво направих, че да заслужа да имам ръце и крака? Казахме ли някога „благодаря" на Бога, че можем да ходим? Че имаме ръце, които можем да простираме към небесната шир? Постоянно гледаме какво ни липсва, колко неща нямаме и колко много искаме. Разбира се, не е лошо да се борим да ги придобием. Но кажете и едно „Благодаря!" за това, което вече имате! Бог не ни го дължи.

Като студент заедно с група други колеги посетихме училище за деца с увреден слух. Директорката ни обясняваше, че децата, които не говорят, не са неми, но не могат проговорят, тъй като не могат да чуват. Не знаят, че съществуват звуци. Тя доведе едно дете, за да покаже пред нас как ще го накара да разбере, че има звуци.  Постави едната му ръка върху нейното гърло, а другата върху неговото. Отвори уста и произнесе гласната „А!", накара детето да направи същото. Детето отвори уста, но не издаде звук. Жената се разочарова и му даде да разбере, че не това иска от него. Тя отново отвори уста и пак каза „А!". И то отвори уста, но пак не успя да издаде никакъв звук. След няколко опита най-накрая то разбра, че госпожата не само отваряше уста, но правеше и нещо друго, което произвеждаше в гърлото й специфично потрепване. И най-сетне то успя да каже първото си „А!". Радостната жена започна да го прегръща, да го целува, да му дава бонбони, а то, изпълнено от щастие, целия ден търчеше, викайки „А!". Предстоеше му да научи и другите звуци, без никога да ги е чувало.

Директорката ни сподели колко сили й коства, докато накара децата да разберат разликата между отделните звуци. И си казвам: „Защо тези деца да не чуват, а аз да чувам? Защо Бог да ми дари слух, да ми даде говор, дължал ли ми ги е? Имал ли е някаква нужда? Защо да ни даде уши? И глас?"... А защо тези дечица да не говорят? Казахме ли някога „Благодаря!" на Бога за това, че чуваме? Че можем да се радваме на гласа на нашите приятели и родители, че можем да чуваме музика и звуците на природата... Казахме ли Слава Богу! за това?!

Липсват ни много неща и няма нищо лошо в това да се борим да ги постигаме. Но нека казваме и едно Благодаря, и едно Слава Богу!... Един старец на Света Гора казваше: „Когато казваме „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме", Христос казва: „А, с това му дължа 10 драхми!", записва го и ще ни върне 10 драхми. Когато казваме: „Слава Богу!", Христос казва: „А, на него му дължа 100 драхми!".

Трябва да се научим да казваме Слава Богу!... Не бива да бъдем неблагодарни. Неблагодарността е нещо ужасно. Постоянно сме недоволни, негодуваме, все мърморим: „Искам и това, искам и онова! Защо да нямам и това, да нямам и онова?!" А за онова, което вече имаме, едно Слава Богу! не казваме... сякаш Бог ни го е дължал. Неспособни сме да кажем едно Слава Богу! за даровете, които ни е дал. Е, как тогава ще опазим заръката на свети апостол Павел „... за всичко благодарете..."?! Той ни увещава да казваме Слава Богу! за всичко... дори за неприятните неща, а ние дори за добрите неща, които са ни дадени, не казваме.

Един владика бил гост на архимандрит в Атина, който му казал:
– Искате ли да ви покажа трима светии, които имам в енорията си?
– Разбира се!
Владиката се вцепенил, когато го завели при трима парализирани братя на възраст, които, поради болестта си, говорели със затруднение. Тогава владиката възкликнал: „Бог да ни дава търпение, да Го прославяме за това, което ни е дал, защото при всички допуска някакви нещастия.". Когато приключил, най-възрастният от братята му казал:
– Не се изразихте правилно, Ваше Високопреосвещенство, къде видяхте нещастие? Това, че сме парализирани, е щастие! Ако имахме крака и всеки търчеше в различна посока, щяхме ли да бъдем и тримата така обични помежду си, да се молим заедно, да прославяме Бога и да очакваме кога ще дойде часът да Го срещнем?

Виждате ли как мисли човекът, който има Христов ум?! Там, където ние виждаме нещастие и неуспех, Бог работи за нашето спасение и щастие. Колко пъти ще кажем: „По-добре да не мога да правя еди-какво си!"?... Представете си сега, че трябва да благодарим на Бога и за неприятните неща, които ни изпраща – за бедите, за болестите... А ние още не сме започнали да казваме Слава Тебе, Боже! дори за добрите. За всичко благодарете, като нека започнем от най-малкия от даровете, който Бог ни е дал. Колкото и да казвате Слава Богу!, от сутринта до вечерта, непрестанно, няма да успеем Му се издължим. Бог ни е дал неща, които не сме заслужили, нищо не сме направили, за да дойдат в живота ни. Не сме по-святи от онези дечица, които нямат ръце, или от онези, които не могат говорят.

Във Филотеевия манастир имаше един сляп отец, с когото бяхме заедно в манастира „Ксиропотам". Той страдаше от кучешка тения, много болезнено заболяване. Поради болестта имаше ужасен проблем с дроба, както и пристъпи на захарна недостатъчност, затова и винаги пазеха сладки неща за него. Един ден го виждам, а вниманието ми привлече нещо, което криеше в пояса си... нещо като хляб. Казах му:
– Чревоугодстваш?
– Какво чревоугодство?
– Къде носиш този хляб? Мислиш, че не те видях?
– Какъв хляб, бре, ще те ударя един път! Дай си ръката!

Прострях ръка... и разбрах, че това не беше хляб, а дробът му, който още малко щеше да излезе от тялото. Не можете да си представите какво страдание преживяваше и какво тегло теглеше този старец. Когато крещеше от болка и викаше Пресвета Богородице!, целият манастир се тресеше. Казвахме на игумена:
– Аман! Накарайте го да спре, ще го чуят хората и ще кажат – какво му правят на този, че крещи така...
– Какво да го правя, клетия? Той минава през голямо мъчение.
И естествено, какво можеше да се направи? Нима той искаше да го боли така и да крещи?

Един ден го чух да се задава по коридора, крещейки Пресвета Богородице! Разбрах, че пак имаше криза, че пак бе измъчван от ужасни болки, и понечих да му дам нещо сладко. В този момент минаха двама други отци и единият му каза: „Отче Исидоре, прояви търпение! Кажи „Слава Богу!" Той знае защо допуска това, което допуска!". А о. Исидор му отговори:
– Какво каза? Слава Богу? Не един път, хиляди пъти казвам Слава Богу! и не го казвам така, с думи, а от дълбините на сърцето си. Разбира се, че Слава Богу! Какво си мислиш, бре? Ако нашият старец о. Ефрем Филотейски, или стареца Паисий, или Ефрем Катунакиотис помолят Бога, нима няма да оздравея?! Една дума да кажат на Бога и ще оздравея! Но я си представи да оздравея, да ми даде Бог очи да виждам и да допусне в живота ми плътска война, която е пропъдила толкова много братя от манастира... Бих ли издържал това?! Бог знае какво ми праща. Разбира се, че Слава Богу!

Всички онемяхме... Бог знае какво изпраща. На о. Исидор, който би издържал това, изпратил слепота. На друг, който не би го издържал, не изпраща слепота. Плътската война, която о. Исидор не би издържал, не му я е изпратил. Изпратил я на други, за които знаел, че ще издържат.

Ще се научим ли да казваме Слава Богу? Ще се научим ли да благодарим на Бога?
Днес получаваме голямо знание, учим хиляди неща, но други с много по-малко от това, което ние знаем, са просияли. На тези хора казваме: „Святий угодниче Божий, моли Бога за нас!" А ние учим, учим, учим, и на дело какво прилагаме? Поне да се научим да казваме Слава Богу! След като не можем за болестите или за нещастията в живота си да казваме тези думи, защото сме много разглезени, поне да ги казваме за добрите не
ща, които Той ни изпраща.