Прочетен: 1136 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 27.09.2012 14:38
Защо си затваряме очите за радикалния ислям в България?
27.09.2012 / 13:25
от: Явор Дачков, в. "Галерия"
http://www.glasove.com/zashto-si-zatvaryame-ochite-za-radikalniya-islyam-v-bulgariya-22540#.UGQtAQR6AE0.facebook
Ислямските секти у нас привличат все повече млади българи. Държавата се прави, че няма такъв проблем. Сакън да не развалим етническия мир. Истината е, че сме точно толкова неподготвени за този проблем, колкото и за атентата в Бургас.
Има ли радикален ислям в България? Този въпрос звучи все по-често от различни медии след атентата в Бургас и по повод на делото в Пазарджик.
Чудно ми е, че той се задава с такава упоритост. Още повече се учудвам на онези, които скачат като попарени, когато го чуят. Сакън да не развалим етническия мир с тези питания. А самото питане е неуместно и издава трайното ни заравяне на главата за проблем, който е един от глобалните проблеми на западните демокрации, основани върху християнската цивилизация, родена от християнската вяра.
Разбира се, че има радикален ислям в България. И то не защото сме на едно от първите места по брой джамии на глава от населението в Европа. И не само защото допреди 150 г. сме били част от Османската империя, а сега сме външна граница на Европа с ислямския свят. А дори и само поради факта, че
577 139 души са се самоопределили като мюсюлмани
на последното преброяване от 2011 г. Сред тях непременно има вярващи фундаменталисти, които изповядват исляма по начина, който за нас звучи радикално. Това, че си радикален вярващ, обаче не те прави автоматично убиец.
Обикновено представата ни за религиозен фундаментализъм винаги е свързана с агресия спрямо другите, които не вярват. За нас образът на радикалния ислямист не може да мине без увити около кръста му жици. Клишето, наложено през новините за атентати и множеството игрални филми, които се появиха след 11 септември 2001-ва, не означава, че онези, които не са терористи, не изповядват радикално вярата си. Това, обаче и не значи, че радикално изповядващите вярата си в един момент не могат да се превърнат в терористи.
Хайде да не се залъгваме - агресията спрямо неверниците е заложена в тази религия. Когато вярата се превърне в идеология, което в религиозното съзнание се среща твърде често, тази заложена в исляма агресия, се превръща в негов основен атрибут.
Всъщност за светския човек и най-повърхностните прояви на вяра звучат фундаменталистки и радикално, а напъните да се обясни религиозният опит със светски понятия винаги пораждат недоразумения.
Мисля, че въпросът има ли радикален ислям у нас е плод на такова недоразумение. Въпросът е не дали има, а какви са размерите му, и дали сред мюсюлманите, изповядващи радикален ислям у нас, има и такива, готови да извършват насилие в името на вярата си. Отговорът на правозащитниците, които веднага казват „не“, е също толкова несъстоятелен, колкото сляпото обвинение на националистите към всички, които изповядват исляма. В последните две години съм пряк свидетел на явление, за което не прочетох нито ред в българските медии.
Масовото привличане към ислямски секти на младежи - етнически българи,
израснали в средностатистически български семейства, някои от тях кръстени в православна църква. Познавам поне няколко семейства, за които това е сериозен проблем, но никой не смее да говори за него.
Спомняте ли си бума на евангелските секти в началото на прехода, последван от скандалите със сектата на Муун и „Свидетелите на Йехова“? Колко неща се изписаха за тях. Никой обаче не пише за това как мощни ислямски фондации финансират активната „мисионерска“ дейност сред българското християнско население. Звучи ви невероятно. И за мен беше така, докато не го видях с очите си.
Димитър Н. от София е син на мои приятели. Той е единственото им дете. Знае чудесно английски език и бе един от отличниците в училище. Започна да учи право. С баща му и майка му бяхме много близки и допреди две години се виждахме почти всяка седмица. По едно време те нещо се изгубиха. Когато им се обадих, за да ги питам как са, баща му буквално се разрева по телефона. Каза, че синът му е на поклонение в Мека и въобще няма никаква връзка с него. Първо не разбрах какво точно ми казва, после помислих, че е полудял или е избрал странен начин да се пошегува. Видяхме се на другия ден и изслушах следната история със зяпнала уста. Внезапно
синът им ги уведомил, че е приел исляма,
прекъсва следването си и иска да замине за Йордания, за да получи солидно духовно образование. Прозвучало им като гръм от ясно небе. Понеже след като станал студент, живеел на друго място заедно с приятелката си, те не забелязали вътрешната промяна, която се извършила у него. Оказало се, че Димитър е скъсал с момичето си, спрял да се вижда с приятелите си и попаднал в странни компании от напълно непознати за родителите му хора. Често пътувал извън страната, без да им иска пари и без да има свои, защото нищо не работел, спрял да пие какъвто и да било алкохол, спрял и да пуши, а контактът между тях почти се формализирал.
Те бяха изключително близки. От онези щастливи родители, които бяха успели да се сприятелят с детето си. Видях се с него малко по-късно, на сватбата на общи приятели. Нищо общо с момчето, което познавах преди. Говореше с мен, но не общуваше. Категорично отказа да обсъжда каквото и да било във връзка с новото си вероизповедание. Направи гримаса на истинско отвращение, когато му поднесоха чаша вино за наздравица. По-голямата част от времето си прекара в мълчание, отделен от компанията. Същински неофит, за когото откровението на
новата религия изпълваше целия му вътрешен свят.
Външният бе станал излишен и пуст. Това ако не е радикално, не знам кое е. По този повод се заинтересувах от въпроса и разбрах, че Димитър не е изолиран случай. Изключението при него беше, че е от заможно софийско семейство. Предполагам, че обръщането му е станало по-скоро по интелектуален и духовен път.
Попаднах на няколко подобни случая, но с младежи от различни градове в страната, които нямаха материални възможности и работа. Оказа се, че ги печелят чрез примамливи материални предложения - уж безобидна екскурзия в арабски страни, настаняване в луксозни хотели, допир със стандарт, какъвто никога не биха имали, предложения за работа и развитие. Въобще всички хватки, които могат да се приложат в началото. После следва психологическата обработка и моделирането на вътрешния свят. Пак казвам - бях удивен, че никой не пише по този въпрос. В повечето случаи родителите просто не знаеха какво да направят и което е най-важното, нямаше към кого да се обърнат за помощ.
Оказа се, че сме точно толкова неподготвени за този проблем, колкото и за атентата в Бургас. Изведнъж глобалният свят нахлу у нас, а ние се правим, че не го забелязваме. Опитваме се да го разберем с понятията от студената война, а в случая с мюсюлманите - само с представите и идеологическите си предразсъдъци от времената на т. нар. „възродителен процес“, независимо от окраската им. Тук нито национализмът, нито новоизлюпеният либерализъм могат да свършат някаква работа.
В България просто няма експертиза по тези въпроси,
както няма експертиза и по тероризма от Бургас. Мисля, че и процесът в Пазарджик преследва по-скоро пропагандни цели, отколкото сериозно захващане с проблема. И още нещо - огромната контрабанда, която в България се покровителства от правителството също е идеална предпоставка за внос на тероризъм в Европа. В един камион, който минава без проверка може да има контрабанден товар, но нищо не пречи да има и радикални фундаменталисти. В този смисъл България е крайно ненадеждна външна граница на Европа.
Оказа се, че всички всевъзможни служби за сигурност са проспали тези процеси, а т. нар. "коментатори по ислям", които в последно време напълниха телевизионните предавания, въобще не са мръднали от идеологическите схеми, валидни докъм края на 80-те г. на миналия век.
Най-опасното обаче е да се правим, че нямаме такъв проблем.
Че „уникалният ни етнически модел“ ще ни спаси от въпросите за агресивното нахлуване на исляма в християнския свят. Въпроси, които са предмет на усилен обществен дебат в Англия, Германия, Холандия, Франция или САЩ. Искам да кажа, че след като сме на вратата, която държим широко отворена, няма как да очакваме никой да не минава през нея.
Коментарът на Явор Дачков е публикуван във в. "Галерия".
