Известно е, че добродетелите се превръщат в своята противоположност, когато липсва онова важно качество, наречено разсъдливост. Ако няма разсъдливост, лесно можем да наречем пестеливостта скъперничество, храбростта – дързост, а предпазливостта – страхливост. Всички добродетели се превръщат в карикатура, когато липсва духовна разсъдливост.

Ето защо великите отци са нарекли разсъдливостта най-голямата и най-висока добродетел. Иначе цял живот правим “мечешка услуга” на другите, когато, искайки да убием муха, счупваме главата на спящия приятел, или заради бълхата горим и юргана. Това съвсем не е прост и излишен въпрос. Можем съвсем да измъчим и похабим човека под формата на “християнско” възпитание, ако криво разберем нещо от наследството на отците.

Примери за това? Колкото искате. Пропили се и опропастени попове под крилото на “странни” светители; избягали монаси, не можещи да си намерят място никъде; хора, които в младостта си са пламтяли, в зрелостта си са започнали да пушат, а на старини направо да смърдят на дим – всичко това не са случайни типове в нашия църковен живот. Защо Альоша-Карамазовците се превръщат в Смердяковци? Какво се случва тук? Предлагам следния поглед към въпроса: коя добродетел най-много се превъзнася у нас?

Отговорът не е далеч от ума. Смирението и послушанието. Ето, те у нас се изкривяват от векове, погубвайки целия ни живот така, както зловонните мухи развалят мирото на мировареца.

Ние нямаме нищо против истинското смирение, възхвалявано от Господа, нито против послушанието, изпълнено от Самия Него в името на Отца. Но нека се запитаме: в какво се превръща изкривеното смирение, като знаем, че всяка изкривена добродетел се превръща в нещо? Например, щедростта се превръща в прахосничество, а аскетизмът – във фанатизъм. Следователно смирението се превръща в боязливост, скованост, безинициативност. Моля ви, не бъркайте тези понятия и състояния! Съвършеният Божи човек, според учението на Апостол Павел, трябва да бъде смирен, но и готов на всяко добро дело, както няколко пъти се казва в посланието до Тит. Кротък е бил и Моисей, който водил Израил и убивал враговете му. Смирен е бил и Суворов, който не изгубил нито едно сражение. Вялият, отпуснат вид няма нищо общо със смирението. Последното е нещо съвсем друго.

Ако човек не е готов за нито едно добро дело, не е бодър, а напротив – притиснат в ъгъла, унижен, безсловесен, лишен от инициатива, сведен до състоянието на предмет, то какво смирение е това? Този, който съзнателно култивира сред своите послушници подобна “разновидност” на смирението – е просто престъпник. Разбира се, духовен престъпник, тъй като светският закон не вниква в тънкостите на духовните действия, нито пък може да го направи.

О, у нас има немалко такива духовни лъже-водачи, които говорят само за смирение, сами бидейки горди като демони, и обичат тази тема само от желание да имат под ръка безгласно стадо, шумолящо при изпълнението на всяка заповед. Може би при благоверните немски императори и при отрупаната с работа Тайна канцелария този вид смирение се е смятал за единствено правилен, но вече е крайно време да поставим нещата на местата им. Крайно време е да престанем да наричаме тъмнината светлина и сладкото – горчиво. Смиреният човек все пак е човек, тоест същество, надарено със свободна воля и отговарящо пред Бога за себе си. Онзи, който мисли иначе, се е причислил, както изглежда, преждевременно към светците, но никой няма да побърза да ексхумира “мощите” му.

Както можем да изкривим смирението, по същия начин можем да постъпим и с послушанието. Някой си някъде прочел, че един послушник поливал суха пръчка в пустинята, докато на нея не израснал портокал или лимон. Каква чудна красота! И ето, идва някакъв началник, нямащ нищо общо с този отец от древния Патерик и дори отдалеч не разбиращ неговия начин на мислене, и започва да се труди. Той е готов да забива сухи пръчки във всяка земя и да кара хората да ги поливат, с надеждата да придобият “плода на послушанието”. Животът на много ексцентрици се състои именно в това да забиват сухи пръчки около себе си и да заставят всички да ги поливат. Такава гадост може да се търпи до време на предела на възможностите, но да бъде наричана норма и култивирана, е грях против самата Църква и против Духа, Който я управлява.

Добри хора! Кога най-после ще разберем, че всяка дума не е само това, “което е казано”? Тя е и нещо друго, за което се пита: “на кого е казано?” Ако казалият е подобен на папагал, повтарящ звуците на чужд глас, то трябва ли да се впускам да изпълнявам тези звуци? Съвестта ни заповядва да бъдем трезвени и да не дръзваме да повтаряме велики дела, нямайки велик живот.

Колкото често слушаме думи за послушание и смирение, толкова често се сблъскваме с изкривени понятия за тези сродни помежду си евангелски добродетели. Царството на антихриста, ще напомним, е царство не на цифри и кодове, а на изкривените евангелски добродетели.

Паметта на светителя Игнатий (Брянчанинов) се празнува повсеместно. Понякога даже с любов и разбиране. Но не е ли казал той, че преди да поверим душата си на някой старец, трябва да изпитаме дали неговото духовно устроение съответства на Словото Божие и Преданието? Това е необходимо, за да не се доверим на убиец, вместо на лекар, и да не попаднем на вълк, вместо на пастир. Владика Игнатий е написал всичко вярно и сдържано, точно и акуратно. Перото му е било водено от Утешителя. Необходимо е да вникнем в неговите думи, особено в онези, които са свързани с темите “послушание и смирение”.

Не бива да мамим Божия народ с криворазбрани добродетели. Не бива да бълнуваме за отдавна отминалите времена на всевластие и да плюем в брадите си с благодушна самоувереност, когато на хоризонта вече се събират нови облаци. Или Църквата е Тяло Иисусово и постоянно се учи да живее в деятелна любов, или Тя е само някакъв административен апарат, който събира данъци и смъква кожата на подчинените, размотава просителите по чакалните, търси защита от властите и пр. Тогава революциите са оправдани; тогава и проливането на кръв е неизбежно. Нима не учат история онези, които управляват живота днес? Нали тяхната кръв, при пренебрегването на един куп всекидневни грешки, ще се пролее сред първите.

Не бива да прогневяваме Бога. Той дълго чака, но и строго наказва. Култивирайки смирението, сами трябва да се смиряваме. Говорейки за послушанието, сами трябва да се вслушваме в гласа на съвестта и гласа на Словото.

В противен случай аз дори ще се откажа да плача над труповете на онези, които твърде дълго са се ползвали от Евангелието, без да изпълняват на дело Неговите думи. Това вече се е случвало в историята и, уви, съвсем не отдавна.

Превод: Татяна Филева