Сряда, 08 Август 2012 14:44
Автор: Архимандрит Василий Гондикакис, игумен на Иверския манастир
Църквата съществува като непрестанно богоявление. „Който е видял Мене, то видял е Отца” (Йоан 14:9). И този , който е видял Църквата, е видял невидимо присъстващия с нас Богочовек Господ и Светия Дух.
Няма разлика в начина, по който Църквата съществува и по който поучава и богословства. Троичният начин на съществуване конституира тайната на Църквата и е категорична проповед, която убеждава човека, че Бог Отец обича света, както е възлюбил и обича Сина. И това усещане за божествената любов, което дарява свобода, представлява необходима и естествена атмосфера, в която човек може да се развива.
Именно по този начин човек вярва, има доверие в Бога, защото преживява факта, че е едно тяло и един дух с Богочовека. Има органична връзка с Него, както пръчката с лозата. Ако организираме църковните институции по светски начин, а мислим, че проповядваме Евангелието по духовен начин, това означава, че и двете (институция и харизма) са потърпевши и не е сигурно дали са автентични.
Древното премина, ето, всичко творя ново. Не е възможно по стария, светски начин да се преживява новото, което говори чрез начина на своето съществуване и поведение. Нито пък е възможно с прищевките на индвидуални лъжеусещания – с привидно харизматично вдъхновение - да се проявява неизменността на вярата.
По този начин всичко в Църквата e откриване на троичния начин на съществуване. И по-конкретно Евхаристийното богослужение - сърцевината на Църквата - е харизма, дар от Отца чрез Сина в синергията на Светия Дух. Ако бъде запазен богочовешкият начин, тогава неслитността и неразделността на единството на двете природи в Христос се съхранява и разпростира като благословение в единството на истината и живота, институцията и благодатта, закона и свободата. Привидно противоположните неща постоянно и неизменно се взаимопроникват. И в това взаимопроникване различаваме трайното, повсеместно и до свършека на света присъствие на Богочовека, Който продължава да ходи „в друг образ” в полето на историята; Той върви заедно с всеки, който се подвизава, изследва или се чувства, че е загубил надежда. Но не за да му даде магически решения като опиум, предизвикващ лъжеусещания, а за да му отвори очите, да му дари сетива, целият човек да стане едно сетиво, за да види и да се научи на новия живот и богословие, което въздига човека на небесата и сваля Светия Дух на земята, като смесва троичния квас в нашето тесто от земна пръст.
Установняването на Църквата
Всичко в Църквата те утешава и успокоява, защото ти възвестява окончателното сприятеляване, което е изначална истина и действие на троичния Бог. Във всеки един момент и във всяко едно събитие безшумно ти се предлага всичко божествено и човешко, настоящето и безкрая. Когато Господ прощава греховете, Той дарява и телесното здраве на разслабения. И за да покаже, че има власт да развързва грехове, казва на разслабления: „стани, вземи си одъра и върви у дома си” (Мк. 2:11).
Всичко в Църквата във всеки един момент действа по богочовешки начин. Откриваш топлината на приятелството в аскетичната пустиня. И живеейки в любов сред братята си, чувстваш свободата на отшелничеството. Когато в този богочовешки свят казваш „послушание”, сияеш от благодатта на свободата, в която ходиш. Когато казваш ”уединяване и отшелничество”, преживяваш осъществяването на истинското общение и съжителство с всички. Когато размишляваш за Велики Петък, се пренасяш в далечната утрин, в която проблясва възкресната светлина. А когато мислиш за смъртта, гори радост в сърцето ти, по думите на авва Исаак.
Църквата не е човешка, а богочовешка институция. И начинът, по който функционира, е потвърждение и откриване на вечноприсъстващия с нас Господ. Човешките и светски институции (или духовните институции, които са организирани по светски начин) имат за цел да прокарат плановете на своите началници; да увеличат тяхната сила и влияние; да наложат тяхната воля и да поробят колкото се може повече хора; може би и с цел да ги спасят. Защото тези, които мислят механично, са способни да си представят спасение на човека, но със зачеркната свобода, тоест на човека, който сам е зачеркнат.
В тези установени системи, които функционират по светски начин, механично, човек или се подчинява и изпада в състояние на безволево същество като наемник или машинен аксесоар, или реагира отцепнически. Отделя се от институцията, обвързва се с индвидуалното си мислене, като чрез него регулира своя живот и живота на хората, които може би го следват.
Неопределимостта на свободата
Но когато човек загуби единството си с Църквата, той губи свободата си. Защото губи своето истинско аз, което са всички други. Никоя човешка институция, дори и да се нарича църковна, не може да раздели, устои или задоволи човека, който носи в себе си Божието дихание, копнее „по-далечното”, продължението, Христос. И не е възможно човек да чувства спокойствие с каквото и да е обещание или светска перспектива, защото той жадува необхватното и по човешки невъзможното. Цялото му същество казва „не” на светски организираната институция, която привидно иска да го ръководи към тайната на живота и спасението.
За човека добра духовна институция, която функционира механично, е само несъществуващата, разпадналата се или готовата да се срути. Затова Господ, Който знае всичко това, дойде и освободи затворниците. Унищожи заблудата. Преобърна масите и столовете на търговците, които бяха превърнали Божия храм в място за търговия. Освободи ни от клетвата на закона. А чрез Неговото слизане в ада „оковите се разкъсаха, вратите се строшиха, гробовете се отвориха, мъртвите възкръснаха”.
И всички мъртви излязоха отвън, на светло. „Не остана мъртъв в гроба”. Той основа Църквата, която не е затвор (макар и със златни огради), а е свободна и силна като любовта до смърт. Тя е утроба на една друга майка, по-широка от небесата, която ражда човека. И ние сме деца на свободната (Гал. 4:22), деца на свободата, която сме придобили чрез послушанието към Истината на Бога, Който е Любов.
И ако човешките институции се страхуват от свободата на човека и затова я осакатяват или я премахват, то Църквата ражда свободни човеци в Духа, Който поддържа живота на Църквата и „духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа.” (Йоан 3:8) А камъкът на вярата е неопределимостта на свободата, която чрез любовта е равносилна на троичното личностно общение.
Истински облагодатените хора
Светците не са пазители на закона, а законоположители, по думите на св. Симеон Нови Богослов. В основата си Църквата е харизматична и харизмите (даровете) на светците функционират като ръководни закони за църковната плирома. Можем да кажем, че не съществуват облагодатени хора, а стават такива, непрестанно се раждат. Те са тези, които истински осъзнават крайната немощ на човека и Божията благост; смятат всички останали за добри и чисти; смятат себе за стоящи по-ниско от цялото творение; притежават благодатта на трепетното съкрушение на смирения, на съкрушения; и като гъба попиват благодатта; получават даровете на вътрешния покой и просветление; те не ги смятат за свои постижения, нито за удобни случаи да затвърдят своя авторитет, подценявайки другите.
Те се изумяват от неизказаната любов на Бога и спонтанно ги връщат и отдават непосредствено на Подателя. Това ги прави достойни винаги да получават нови дарове, по-големи, всесвяти, духовни, като благословение за целия свят. И продължават да отдават голямо значение не на самите себе си, а на Бога. И само да видят, че хората ги почитат, те се озадачават, чувстват се неудобно, срамуват се. И се скриват в пустинята или зад завесата на някакво привидно безумство и юродство. И намират покой. Живеят, следят и допринасят за кръво- и благодато-обръщението в тялото на църковната общност.
В-к „Вима” 24.10.1999
Превод Константин Константинов
