Отец Владимир Дойчев е енорийски свещеник в храм „Свети Преп. Наум Охридски Чудотворец” в жк Дружба 1, София. Снимки: Личен архив

 - Отец Владимир, какво е най-важното, което трябва да знаем за дните преди Великден?

- Най-напред трябва да разберем, че всичко, което Църквата представя пред нас през тези дни, е необходимо да се преживее лично, през сърцето. Ние си припомняме не просто някакви събития, които са се случили някъде назад в историята на човечеството, а събития, които имат решаващо значение за нас тук, сега и в момента, и още по-решаващо значение за нашето бъдеще. Всичко, което Господ е направил и прави за нас е въпрос на любов. То е протегната ръка. Но за любовта винаги е необходима взаимност.

Човекът сам трябва да реши дали и как ще отговори на тази любов. Тъкмо този въпрос за нашия отговор стои пред нас през тези дни. Ние виждаме, че Всемогъщият Бог не просто приема плът заради нас, но и приема да страда за нас. Търси изгубения и самопогубващ се човек, търси го, за да му даде опрощение за непростимите дългове на човека към Бога. Търси го не заради някаква необходимост, а от любов, от любов несравнимо превишаваща любовта на майката към нейното бебе. Така може да обича само Бог. И ето, през тези дни ние виждаме как Синът Божи бива поруган заради и вместо нас.

Как Сам се оставя в ръцете на грешници, за да бъде бит с ръцете, които е сътворил, оплюван с устата, които е създавал, всячески унизяван от хората, които са видели от Него само благодеяния. Свети Юстин Попович нарича Разпети Петък най-страшния ден в историята на човечеството. Той казва, че дори денят на Страшния Съд няма да бъде толкова страшен, колкото е бил Разпети Петък. Защото на Страшния съд Добрият и Всемилосърден Бог ще съди човека, а на Разпети Петък злият, немилосърден и изпълнен с грехове човек съди Безгрешния Бог. Св. Юстин поставя пред нас един много сериозен въпрос. Той ни призовава да видим човека и неговия вид през това, което се случва на Разпети Петък и ни пита: Още ли вярваш в човека? За да има смисъл човешкият живот той трябва да има нещо повече от вида си на Разпети Петък.

Трябва да има милостта на Бога и Неговата благодат, която да го промени. И ние виждаме, че изсред озверелите викове на тълпата се чува Божественият Глас на Разпънатия Христос: „Отче, прости им, те не знаят какво правят”. На човешката жестокост и наглост Бог отговаря с любов до смърт. И Неговата Кръстна Жертва примирява човека и Бога. Ние виждаме, че Христос слиза в ада на Велика Събота, за да извади от там отвека държаните праведници, и за да ги заведе заедно със Себе Си в Рая. Църквата представя пред очите ни Кръста не само като образ на нашето Изкупление, но и като въпрос за това как всеки един от нас, вие и аз, ще отговорим на тази протегната към нас, желаеща ни спасението Божия ръка.

Правилният отговор е в съзнанието, че без Бога ние сме нищо, правилният отговор е в нашата безкрайна признателност, в обичта и послушанието на детето към своя небесен Родител. Както и в това да принесем на Христос този дар, който Той иска – нашите грехове. Иска ги, за да ги прикове на Кръста и да ни представи очистени и спасени пред Своя Небесен Отец.

- Как в този контекст да възприемем и Възкресението?

- Възкресението е най-радостното събитие и ние с право ликуваме на този ден. Ако на Разпети Петък ние виждаме Животът да слиза в гроба, то на Пасха виждаме окончателната победа на Живота над смъртта, обезсилването на смъртта. Вече няма нищо страшно за човешкия род. Гробът не е удържал Христос, не е удържал любовта. Спомнете си всички смърти в живота ви, спомнете си, че всеки един от нас е осъден на смърт… Вижте колко безсмислен е човешкият живот.

Човек простичко си казва: Какъв е смисълът на живота ми, какъв е смисълът да бъда глупав или умен, богат или беден, известен или не, щастлив или нещастен, когато всичко това завършва със смърт и край? Все едно, че не е било… Нещо повече – какъв е смисълът от живота на човека, когато той не само изпитва върху себе си зло, но и сам го извършва, докато накрая всичко свърши? Животът на човека има смисъл само в Христа. Не случайно поколенията преди Него са Го очаквали, знаейки, че Той ще дойде, за да ги извади от ада. Затова справедливо ликуваме и казваме: Христос Воскресе!

Защото Животът победи смъртта и ние заедно с апостол Павел можем да кажем: „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?”. Заедно с Христос Воскресе ние казваме и – Христос направи така, че да живея вечно, Христос направи така, че животът ми да има смисъл, Христос ми отвори вратите на Рая. За мен остава само да Го обичам. Изживяването на празника Пасха е нещо повече от най-радостна човешка надежда. То е сигурност в бъдещето, във вечното бъдеще на човека.

- В храмовете идват все повече хора, какво бихте искал да научат тези, които сега откриват Православието за себе си?

 - Колкото и обикновено да ви прозвучи, искам да открият именно Православието. Православието не е просто една от религиите. Не е дори и най-добрата от религиите. То е Божествено Откровение. Православието е за тези, които търсят Абсолютната Истина. И в този смисъл мисля, че то е за тези, които търсят Истината и не искат да се примирят с нейни сурогати. Знам колко трудно и мъчително може да бъде търсенето на Истината. Но бързам да успокоя тези, които правят първите си плахи и неуверени стъпки във вярата, че много преди те да са започнали да търсят, по-напред Истината е потърсила тях, защото Истината не е факт, а Личност.

Христос казва: „Аз съм Пътят и Истината и Живота; никой не дохожда при Отца освен чрез Мене”. Ние виждаме, че Христос ни търси до Кръст и смърт. Така че, няма страшно. Всеки, който търси честно ще намери Христос – Истината, и Той ще го заведе при Небесния Си Отец. Въпросът е, дали съвременният човек търси честно или не. Ние виждаме през последните години, че мнозина търсят пътя към храма, но не всички го намират. Някои стават православни, а други не. Според мен, проблемът е в това, че не всички търсят Христос в храма.

Някои просто търсят „духовност”, но не духовността, която произлиза от Светия Дух, а някаква псевдодуховност, която да разсее мъчителните въпроси в главите им или просто скуката, търсят някаква „розова духовност”, която не изисква от тях да се променят, не изисква да се разделят с греховете си, не изисква да вземат своя кръст и да последват Христос. Те търсят по-скоро вяра, която им е удобна и оправдава страстите им. Такива търсачи няма какво да намерят в храма на Разпънатия и Възкръснал Христос. Човек може да се съгласи с Божественото Откровение или не, но не бива да си го измисля или да го нагажда към себе си. Затова и за да може човек да намери Православието, трябва най-напред да се научи да слуша, защото гласът на Бога е тих, а не булеварден и натрапчив. Който иска да намери Истината трябва да е готов и да признае, че Тя е по-голяма от Него. Иначе няма смисъл.

- Какво е най-важното за съвременния християнин? Как човек може да бъде адекватен на своето време и същевременно вярващ?

Децата до 7-годишна възраст могат да взимат причастие на всяка Литургия, ако са кръстени. След тази възраст и те започват да се изповядват пред свещеник, който им дава разрешение да се причастят.

- И за съвременния християнин е важно това, което е било важно за християните преди 100, 200 или 1000 години – да спаси душата си. Спасението на душата е винаги съвременно, винаги актуално и винаги най-важно. То не бива да зависи от модите, които вятърът довява, а след това замества с други. От една страна християнинът живее тук и сега, но от друга той знае, че в този свят е само странник. Както казва апостол Павел, „защото тук нямаме постоянен град, а бъдещия търсим”. В същото време Православието е чуждо на всякакво себеизтъкване, на всякаква маниерност и показност.

Човек може да живее своята вяра в Бога във всякакви обстоятелства. В Свещеното Писание ние виждаме, че Лот живеел праведно в Содом, а Юда съгрешил, въпреки че бил ученик на Христос. Така че, всичко е оставено в нашата воля и няма защо да се оплакваме, че съвременният свят е потънал в грях. Той наистина е такъв, светът, както никога досега е равнодушен към Христос, но това няма отношение към нашата воля. Ние сами избираме дали да живеем с Христа или против Него. И Христос не насилва нашата воля. Не иска да го обичаме насила. Иска да го обичаме доброволно, затова и ние не трябва да се оправдаваме с това, че едно време е било модерно да си праведен, пък сега е модерно да си грешен.

Истината е, че в този свят никога не е било модерно да вървиш след Христос. Вярата е подвиг. Единственият подвиг, който си струва. Да спечелиш пари в този свят също изисква не малко усилия и дори понякога подвизи. Някои полагат грижи за това през целия си живот. Но повярвайте ми, тези усилия не си струват. Бил съм на достатъчно погребения, за да видя, че никой не взема нищо. Други се подлагат на мъчителни процедури, за да спрат с още няколко дни ефекта от старостта, която така или иначе ще дойде. И вие, и аз сме виждали достатъчно хора, за да си признаем честно, че не си струва. Но вярата си струва.

Само погледнете светиите и ще видите, че в тях са се сбъднали думите на Христос, че Царството Божие е вътре в нас. Че Раят започва още от тук за тези, които обичат Христос. И те ще го усетят в пълнота отвъд – там, където молец и ръжда не ядат богатствата и цари вечна младост. Ето такъв трябва да иска да бъде съвременният християнин. Да има в себе си, в сърцето си благодатта на Бога. И тогава светът около него ще става по-красив. Така съветвал един млад човек преподобният чудотворец Серафим Саровски: „Радост моя, придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят”. Съвременният свят повече от всичко се нуждае от такива хора, защото е потънал в грехове и не знае какво да прави.

- Кой е най-страшният грях?

- Отговорът на този въпрос е прост – най-страшният грях е собственият. Защото за него ще даваме отговор на Страшния Съд. А ние все гледаме чуждите грехове, анализираме сламките в очите на другите. Това не е правилно. Не може сляп слепия да води, казва Христос, защото и двамата ще паднат в ямата. Най-напред ни трябва съзнание за това, че сме грешни. И после постепенно трябва да открием тези грешки, да добием решимост да се сражаваме с тях. Това не е никак лесна работа. Затова и в Църквата е установено Тайнството на изповедта.

Църквата е болница, в която човек идва, знаейки, че е болен от най-тежката болест – греха. И знаейки, че тази болест може да доведе до вечна смърт, идва в Църквата, за да признае, че има нужда от помощ. Затова и Христос е поставил покаянието на човека да бъде извършвано пред свещеник и дори е дал на свещениците тази велика сила да връзват или развързват човешките грехове. За да имаме ние, грешните, спътници в покаянието си пред Бога. Да не лъсват греховете ни пред другите хора, пред светиите и ангелите на Страшния Съд, но да можем тук, в скритото, пред подобния на нас свещеник да изповядаме греховете си на Христос, да получим оправдание и помощ за това как да продължим без да грешим.

Христос казва, че е дошъл на земята да спаси каещите се грешници. Той толкова много се радва на покаянието ни, че бърза да ни даде най-великия дар и залог за нашето спасение – Тялото и Кръвта си. На Велики Четвъртък ние си спомняме за деня на Тайната Вечеря, но на тази Тайна Вечеря сме поканени всички ние. Тя се извършва всеки ден на Светата Литургия и всички ние сме поканени. Поканени сме да се разделим с греховете си и да станем сътрапезници на Христос. Ние, съвременните хора, обичаме да търсим чудеса, но в заслепението си пропускаме изумителното чудо, което се случва всеки ден, че Бог заради нас претворява представените от нас хляб и вино в Тяло и Кръв Христови и иска да ги даде на тези, които желаят да се разделят с греховете си.

- В днешните интересни времена човек лесно се съкрушава. Има ли лекарство срещу унинието?

Храм „Свети Преп. Наум Охридски Чудотворец” в жк. Дружба 1, София

- Разбира се, че има лекарство срещу унинието. Нали тъкмо затова Църквата е болница. Само първо трябва да видим откъде идва унинието. Права сте. Днешното време ще бъде запомнено като времето на самотните, отчуждени и отчаяни хора, които се стараят всячески да избегнат унинието си, запълват го с какви ли не забавления, но то все се връща. Онова, което мъчи душата и я отчуждава от Бога, от ближния, от самата себе си, е грехът. А коренът на всички грехове е гордостта.

Затова е самотен съвременният човек – защото е много горд. Защото обича себе си повече от всичко – своите неща, своите представи, своите мечти… Това не е любов. И точно защото в това няма любов, душата скърби, страда, измъчва се. Измъчва се, защото жаждата за самоугаждане няма край. И по-важно – няма смисъл. На обратния полюс е смирението. Днес някои го бъркат с овчедушие и казват, че е за тези, които нямат други качества. Но всички други качества без смирението водят до там – до самота. До там: шумният, известен, богат и надарен съвременен човек да се погледне в огледалото и дни, седмици, месеци наред да си задава един и същ въпрос: “Защо съм толкова сам?”

Смирението е за тези, които имат големи сърца, способни да поберат вярата в Бога и да разберат, че без Бога са нищо. Светите отци казват, че всички човешки качества са нули, които придобиват стойност само, ако пред тях се сложи единицата на смирението. Аз съм виждал много смирени хора и всички те са много жизнерадостни, усмихнати, ведри и спокойни, въпреки трудния живот, който водят. От тях струи нормалност, почти забравена от съвременния човек.

Ето това е пътят за излизане от оковите на унинието. Нека се изправим срещу самите себе си и да кажем кои са греховете, които ни измъчват. Да признаем колко се нуждаем от милостта на Бога. Нека се смирим под Неговата топла родителска десница, да чуем гласа Му: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя”. Тези дни са най-подходящи за това