Литургичната молитва като автентичен съборен живот на Църквата

Posted  by Мартин Димитров on 12/06/2012 in Богословие, Катехизис, Преводи

Автор: протопр. Михаил Кардамакис

Молитвата на всеки вярващ открива своята пълнота и завършек в литургичната молитва, тоест в богослужението на Църквата. В Православието литургичната молитва или молитвата на Църквата е правилото и формата, мярката и критерият, основата и перспективата на всяка една молитва.

 Без да пренебрегваме и подценяваме значението, динамиката и възможностите на домашната молитва, трябва да признаем, че когато молещият се човек не се моли като член на Църквата, съществува опасност неговата молитва да се ограничи до измеренията на индивидуалния живот или просто да изразява неговите религиозни емоции. Реалният смисъл и богатите плодове на молитвата на вярващия  се допълват и усъвършенстват в литургичната молитва, без естествено да се загърбва особеният характер и значение на домашната молитва за молитвата на Църквата. Между тези две форми на молитва не съществува противопоставяне, а „органична връзка, чрез което те стават два неразделни аспекта на един и същ акт на благочестие. Общата молитва предполага личната аскеза, домашната молитва, която е възможна в пространството на общността, само когато  молещият се чувства член на тялото. От друга страна, молитвата трябва да бъде „съборна”, тоест включваща всички, всемирна, молещото се сърце да прегръща всички нужди и болка на цялото човечество. Както и общата молитва трябва да се характеризира като лично задължение и отговорност за всеки, който споделя с всички общото съкровище на изкуплението”[1].

 Общото съкровище на изкуплението и надеждата за спасението на света, преобразяването и освещението на всички, благодатта и увереността за постоянното идване и присъствие на Бога сред Неговите творения ги  преживяваме и вкусваме като обща молитва и църковно богослужение, за което ни подготвя домашната молитва. Богослужението на Църквата само по себе си не може да бъде разбрано извън продължаващия процес на спасителни Божии дела за човека[2]. Общото богослужение „е преди всичко вярно свидетелство за силата на Божиите дела, а не някакъв израз  или демонстриране на благочестиви чувства (…) Крайната цел на цялото богослужение е човек да застане пред Бога и да отпечата дълбоко в своето битие всичко, което Бог е направил за него. Това е основа и продължение на тясното общение с Бога в Христос и в общността на Неговата Църква. Окончателният акцент е духовен: усилието на живота на християнина има като цел придобиването на Светия Дух, на Утешителя, чрез Който вярващите заемат своето място в общността на Църквата”[3].

Поради горната причина богослужението, в което и чрез което се осъществява Църквата, е основа и средоточие на благочестието и на живота в Христос, на духовния опит и на етоса на Църквата. Едновременно с това, то е нейното динамично и творческо-есхатологичното присъствие и дейност в света и неговия живот.  В богослужението на Църквата човекът и светът, животът и историята, настоящето и есхатонът придобиват непоклатима основа и реална перспектива. „Богослужението е онази сила, която е дадена в Църквата, с която да се отнася към света, да съди, да спасява, да изцелява, да възпълва, да поправя състояния, да преобръща идолите, да прогонва демоничното, да покрива света, да го кара да диша, светът да продължава да има онтологична опора, тоест Христовото тяло(…)”[4]. Благодарение на богослужението, което пресъздава, оползотворява, хармонзира и обединява нашето аз, целия живот и целия свят, „животът и природата, историята и светът, материята и времето стават шествие, поклонническо пътуване, постоянно възхождане, възнасяне към Отца (…) богослужението на Църквата упражнява изключително въздействие върху нашите идеи, решения, поведение, оценки, с една дума, върху целия ни живот. То има за задача да отпечата в ума на човека православното виждане за света и живота и да му помогне да живее съобразно това виждане”[5].

Самата Църква представлява отрицание на индивидуалното, на разделеното, на нашето, на егото ни, и утвърждаване  в личностното, съборното,  в общностната връзка, във възхождането към „ние” в Христос. Християнският живот не е индивидуален живот, живот, който можем сами да живеем, а живот „с всички светии”, който живеем чрез св. Тайнства и св. добродетели в Църквата. Християнският живот е църковен живот, в центъра на който властва нашето съзнателно участие в съборната молитва и богослужение[6]. Благочестието, духовността, етосът, добродетелите, цялата аскеза от вярата до любовта, представляват преодоляване на индивидуалното, ограниченото, безсилното. С други думи, това са еклесиологични събития, мощни и възпълнени в еклесиологичната възможност и перспектива и в благодатта и общността на Църквата. Църквата е призив и общност на мнозина (всички), съборно събрание и участие в събитието на спасението, което не се разбира като индивидуален въпрос, стремеж и удовлетворение. Спасяваме се с другите и за другите и това означава в Църквата и чрез Църквата, която е самата благодат за спасението на човеците и  света. Целият живот на Църквата е трайно предизвикателство да живеем в Христовото тяло, да станем причастни на общото спасение, да намерим нашия призив в общността на светиите, и ние да повторим заедно с всички светии и чрез целия ни живот  -  в молитвата и благодатта – живота и делата на Христос[7].

Литургичната молитва като автентичен съборен живот на Църквата извежда вярващия от частичното и изолацията, произволието и индивидуализма и го прави причастник и участник в делото на Божия народ. С други думи, тя ни учи на истинска връзка с другите и на живот за другите, на истинската общностност и  реалното единство. Тя осъществява любовта, жертвата за членовете на тялото на Църквата, помагайки ни да се откъснем от нашето аз и да превърнем в наши скръбта и очакването на човечеството. Християнинът трябва да се научи да разглежда човечеството не през призмата на неговите ограничени и пристрастни разбирания, а в Христос, тоест през призмата на единството и на съборния мир, на съборната истина и на вярата, а животът и свидетелството му трябва да идват от тази истина и бъдат за тази вяра. Всеки вярващ знае, че не може да застане самичък пред Бога, както и че се спасява в литургически аспект за другите и с другите[8].

Литургичната молитва извира от целокупността и съборността на църковната истина, чрез която преодолява всяка частичност и разделение, всеки субективизъм и емоционализъм, всяка моментно и ефимерно вдъхновение[9]. В и чрез тази молитва, която е била формирана и завършена, имайки за главен фактор подвижническият и монашески опит, Църквата участва в тайната на общото спасение, създава православното предание и проявява своята мисия. Литургичната молитва и нейните последования са истинни литургични актове за цялата църковна общност, съществена част от изкупителната мисия на Църквата в историята. Тя е дело на цялата църковна общност в определено пространство и време, тоест в конкретни исторически обстоятелства. Тя е историческо дело на Църквата, чрез което, както отбелязахме, светът получава закрила и истински съществува, освобождава се от робството на разделението и объркването, на сквернотата и абсурд, връща се в общността на божествената реалност и участва в освещението, преоткрива своята онтологична основа и предназначение. Това е историческо дело, чрез което се подготвя окончателното преобразяване на света и раждането му в Царството, неговото окончателно спасение и обожение с идването на „новото небе и новата земя”[10].

Днес проблемът – както и в нашето православно пространство -  е връзката на човека с молитвата и особено с литургичната молитва. Хората от нашето съвремие, бидейки любопитни и бездейни, затворени в задушаващ свят и изчерпани в плосък живот, поробени в самите себе си и замаяни сред своя безизходен  светски дух, са загубили истинския смисъл на времето.  Хората не могат и не знаят как да скъпят, осветят и насочат времето, как да се освободят от злобата на деня, от натиска на абсурда и заблудата на демоничното, с една дума,  не могат и не знаят как да се молят. Очевидно те забравят, че молитвата и днес би могла да освободи човека от неговото робство и страсти, от скуката и лесното отчаяние и отново да изпълни неговото сърце и живот с парусията на Възлюбения, Който всеки ден идва да го спаси, отново да му отвори пътя на любовта и радостта, да го накара да се надява за един реален живот с истинско бъдеще.

Особено литургичната молитва, в самата общност на вярващите, е загубила своята богословска основа и еклесиологично измерение, както и своето неподправено и автентично антропологично и социологично значение.  Бидейки отчуждена от съзнанието за догмата и за съборната истина, тя се разглежда като проекция на индивидуалното благочестие, като индивидуално религиозно задължение, което удовлетворява индивидуални желания и служи на индивидуалното спасение. Тя се разглежда като някакъв религиозен романтизъм, който приповдига чувствата, като някакъв съкровище от миналото, което ни прави меланхолични, именно защото е само минало и не може да бъде настояще. Също така тя се ограничава до някакво разнообразие от богослужебни форми и символи, факт, който я отделя от живата реалност на човека, на живота и  на света, който я обезсилва и я изопачава, особено сред социалното пустославие на градските християнски общества. Така тя се принизява – това също е ужасяващо – до работа на клириците, тяхна „професия”, знак за дълбоката секуларизация на Църквата, форма на безлични отношения между клира и вярващия народ. Православието има – но трябва да го преоткрие – истинско литургично схващане за света и за живота, истинско богослужение, което може да бъде отговорът спрямо съвременния човешки проблем: „Само Този истински Бог, в Неговото истинско богослужение, създава истински човеци”[11].

[1] G. Florovski, Θέματα ορθοδόξου θεολογίας, σελ. 160 εξ.

[2] Αυτόθι, σελ. 172 εξ.

[3] Αυτόθι, σελ. 172 εξ.

[4] Ol. Clement, ένθ. Άνωτ, σελ. 179 εξ.

[5] Al. Schmemann, Σύγχρονος κόσμος καί εκκλησιαστική λατρεία, Βλ. Σύνορο, № 37, σελ. 11.

[6] Αρχ. Ι. Πόποβιτς, Ανθρωπος καί Θεάνθρωπος, σελ. 99,179.

[7] Αυτόθι, σελ. 99.

[8] P. Evdokimov, ένθ. ανωτ. Σελ. 256.

[9] P. Evdokimov, ένθ. ανωτ. Σελ. 256. Ιδίου, Η Ορθοδοξία, σελ. 323.

[10] 2 Петр. 3:14; Откр. 11:1; P. Evdokimov, ένθ. ανωτ. Σελ. 179 εξ.

[11] Αρχ. Βασιλείου, Εισοδικόν, σελ. 95.

превод от гръцки: Константин Константинов