В цялото Евангелие се говори за опрощение. И в това е главното отличие от множеството други религии, включително ветхозаветната. Практически всички те говорят по един или друг начин за греха и за отговорността за него и даже за възможностите за прошка. Но само Евангелието прави това опрощаване всеобхватно: разбойникът на кръста, който навярно е извършил множество злодейства и е причинил на хората много мъка, получава пълно опрощение, след като се е обърнал за прошка към Христа! А притчата за блудния син - не стига, че бащата не го наказва, но го и приема като дългоочакван гост и пръв тича към него да го посрещне?

В рязък дисонанс на този фон звучи предупреждението:

«Затова казвам ви: всеки грях и хула ще се прости на човеците; но хулата против Духа няма да се прости на човеците; и ако някой каже дума против Сина Човечески, ще му се прости; но, ако някой каже против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят.» (Мат. 12:31-32; сходно в Марк 3:28-29 и Лука 12:10, като Марко не споменава Сина, а говори въобще за «хуленията»).

Възприемаме този текст чрез призмата на догмата за Троицата. Излиза, че е позволено да хулим Сина и непозволено – Духа. А Отца? И как въобще е възможно това, след като Отец, Син и Дух – това е Единният Бог?

Но в Евангелието Христос не говори с догматични формулировки. Той обикновено дава отговор при възникнала ситуация, на конкретна потребност на конкретен човек.

Има много тълкования на това изказване от Отците на Църквата, и колкото и необичайно да е, на практика те говорят едно и също.

Св. Василий Велики формулира своето тълкувание така: «Хули Духа Светаго този, който приписва на противника действията и плодовете на Светия Дух» (т.е. на дявола).

Св. Йоан Златоуст със свойственото си красноречие пояснява: «Както този, който смята слънцето за тъмно, не унижава това светило, но предоставя ясно доказателство за своята слепота, както този, който казва, че медът е горчив не намалява неговата сладост, а показва болестта си, точно така постъпват и тези, които осъждат Божиите дела… Който богохулства, той нанася рани сам на себе си».

Св. Симеон Нови Богослов даже разширява това тълкувание: «Който казва, че в днешните времена е невъзможно да получим Светия Дух и който хули действията на Светия Дух, казвайки, че тези действия са от дявола, той въвежда нова ерес в Църквата Божия».

Но преди да обсъждаме тълкованията на светите отци е хубаво да се върнем към евангелския текст и да видим в каква обстановка са изречени тези думи.

Лука ги слага в средата на достатъчно дълга реч, която е посветена на участта на човека пред Бога. Но Матей и Марк ги използват във връзка с конкретна ситуация, особено подробно описана от Матея.

Иисус изцелява болни, гони бесовете от бесноватите, с други думи прави чудеса, които е невъзможно да бъдат игнорирани. Но Неговите противници намират обяснение и за това: «Той не изгонва бесовете, освен чрез Велзевула, бесовския княз.» (Мат. 12:24). Според фарисеите, щом бесовете Го слушат, то той е най-главният сред тях!

Иисус показва цялата нелепост на техните твърдения и завършва Своя отговор именно с тези думи за непростимостта към хулите срущу Духа. И в този контекст можем да ги разберем именно така, както са ги разбирали Отците: ругателство, насочено против личността на Иисус, все пак може да бъде простено, както и всеки човешки грях. Но, ако хората за почнат да приписват на дявола това, което очевидно е спасително действие на Бога спрямо хората, какво тогава може да ги спаси?

Да допуснем, че човек е паднал от плаващ кораб зад борда във водата и се дави. Ако той ругае с най-мръсните думи тези, които се стремят да му помогнат и му хвърлят спасителен пояс, той все пак може да използва хвърления пояс и да се спаси нищо, че след това трябва да се извинява. Но, ако той се скрие от пояса и се отдалечи от него, мислейки го за акула, то той се отказва от спасението. На него не му остава нищо друго, освен да загине.

Тогава нещата са изглеждали така: за фарисеите е било дотолкова важно да докажат собствената си правота, че те без колебание обявяват бялото за черно, Божието за бесовско. И става дума не за някаква тънка богословска грешка, неверен словоред, а за напълно ясни и еднозначни твърдения. Възможно е да се съмняваш дали Иисус говори истината по време на проповедта, но е невъзможно да не признаеш, че когото са донасяли при Него болен или са довеждали бесноват, то той си е тръгвал изцелен и че това е било велико благо за човека.
 Чудесата потвърждават, че Той не просто говори за Царството Божие, а го установява тук и сега. Фарисеите предпочитат да приемат това за действие на дявола, само и само да се чувстват прави в своите собствени очи.

Обвиненията в «хули срещу Духа» нерядко звучат при полемиките между християните и днес. Та как иначе, това е такъв убийствен аргумент! На практика, това обвинение се разшифрова обикновено така: «Не ми харесва как ти говориш за Бога». Смятам, че в повечето случаи това обвинение е безпочвено.

Но, когато човек изведнъж започва да нарича «прелест» или «бесноватост», или «ерес» това, което той все още не разбира, но, в което ясно може да различи действието на Светия Дух, – страхувам се, че той се приближава до края на много опасна пропаст.

Главният проблем даже не е в това, че за такива особено дръзки думи след това ще му бъде потърсена строга отговорност (макар че и това не е приятно), а в това, че той рискува да отблъсне протегнатата към него Божия ръка, ако случайно му се стори, че тя е протегната не там, не тогава и не така, както той смята за необходимо. | www.pravmir.ru

Превод: Презвитера Жанета Дилкова