Атакувайки учението за предопределението, каквото го познаваме от времето на протестантската схоластика (особено в прочита, който му дава последователния калвинист Теодор Беза), защото то води с края си оправдаване на злото и неговото съществуване у волята на Самия Бог, а оставим това за предзнанието на Бога, много малко сме направили в защитата и утвърждаването на християнското учение за човешката свобода. На свободата като онтологична парадигма и персонализмът като пърообразуващата реалността воля на личността, както и по отношение на предпоставките и логическите следствия от християнското разбиране за човека като “Божий образ и подобие”….

В желанието си да прославим Бога, което Го превръща за съжаление често в хиперпроекция на наши нагласи, очаквания и мечтания, ние сме склонни да се възмутим, ако някой каже, че „Бог не предзнае“, защото това би бил удар върху Неговото Всемогъщество. Добре би било да се замислим обаче, че ако „Бог знае всичко предварително“, но не насилва човешката воля, а оставя нещата да се случват, лавирайки, за да осъществи плана Си и да постигне крайната Си цел, Той става Заложник на Собственото си предварително знание. Пред такъв бог, жонгльор с обстоятелства и фактори, калвиновият бог, който предопределя, без да дължи за нищо сметка никому, е за предпочитане, защото наистина е всемогъщ, макар и това всемогъщество да се разбира и преживява по човешки… Желаейки да запазим непокътнат и възгледа си за Божието Всемогъщество, и да “смирим” Бога пред изискванията на „своята логика за Него“, отричайки предпределението, но утвърждавайки предузнанието, ние губим и двете – и славата Му на абсолютно всемогъщ, според това как всемогъществото му “трябва да функционира” в човешката фантазия, и приемливостта му за човешката съвест и логика, според изискванията на светските хуманистични концепции, даващи често отпечатъка си върху нашето богословстване.

Ако Бог знаеше със сигурност, че Адам ще съгреши, защо го създаде? Защо не даде живот на някой друг вместо него, на „следващ Адам“, за когото да знае, че няма да съгреши, също както и човешките лекари при метода на изкуственото оплождане избират точно този ембрион, у който виждат „най-добрия бъдещ човек“? “Да – ще каже някой – но Бог е знаел, че ще спаси Адам!”… Но какво тогава става с всички останали потомци на Адам, за които Бог предварително знае, че ще изберат да останат в погибел, защо ги създава пък тях, защо допуска раждането им? Не знам за вас, но мене лично не ме удовлетворява психологизма, с който един православен автор обяснява това, когото наскоро четох – че желанието да бъде Баща превъзхождало “опасенията Му”, че Бог въпреки всичко сътворявал,  решен “да стори всичко възможно погибелта да не се случи”, макар да предзнае края.  Ако Бог знае края предварително и все пак “твори някои хора за пъкъла”, значи Бог е ненормален, Бог е психопат. Ако знае, че Адам ще съгреши, създавайки го въпреки това, Бог първо значи се примирява с възникването на злото и сетне се превръща в заложник на човешкото своеволие, опитвайки се да овладее някак проявленията му на това доброволно допуснато зло, за да постигне в течение на много хиляди години целта Си – неговото финално унищожаване. Такъв бог не е наистина Всемогъщ, това е богът на дуалистичните религии. По точно същия начин в зороастризма Ахура Мазда (Добрият Бог) се бори с Ариман (Злият Бог) и макар да е по-силен от него, а в крайна сметка да е сигурно, че ще победи, силата на Ариман не е никак малка, за да може той сравнително успешно да му се противопоставя достатъчно дълго време. Така и ние, поставяйки Бога в зависимост от нашата свободна воля, Го превръщаме в „сравнително всемогъщ“, но и за да не обидим собствените си представи за божественост, Му пришиваме „задължително предзнание“ – да, Бог знае какво ще се случи, но не насилва волята ни, само я… манипулира… И така учението за пълна човешка свобода, съчетано със схоластическата богословска предпоставка на Божественото предзнание, създава по-сериозна теологична каша, отколкото учението за пълното предопределение, защото в тези две вариации се ограбва по необходимост свободата или на човека, или Божията свобода.  Но, ако във втория (класически калвинисткия) случай, детерминиран, изцяло лишен от свобода, човекът се превръща в сянка на себе си, в първия Бог става на карикатура.

Казваме, че „Бог е Всемогъщ“, за да го отличим и изнесем от себе си (Защото какъв Бог би бил Той, ако е ограничим като нас?!) и миг по-късно, уплашени от всички логически и философски предпоставки и последици от всемогъществото, опитваме да Го обуздаем с уговорки – Всемогъщ е, ама решава да не се налага, просто знае какво ще се случи и манипулира реалността в посока към предпознатия край, Той е Всемогъщ, а предзнанието Му е задължителна предпоставка, за да влезе в нашата представа за Всемогъщество – такъв бог не е всемогъщ, такъв бог е просто… много изобретателен в усилията си да излезе наглава с човешкото своенравие и същевременно си прави един „космически театър“, за да тренира условното си всемогъществото.

Човешката свобода обаче като на родствен с Него, като на „един като Него“ (Битие 3:22) изисква пълна недетерминираност, за да бъде общението между човек и Бог равностойно, Бог твори човека  в тайна, в загадка за Самия Себе Си, защото претворява Себе Си в него, затова и ни очаква Вечност, в която ще се удивляваме един на друг. Не само „Бог вярва в човека“, както казва Митр. Антоний Сурожки, но и се удивлява от него, защото в изненадата е предизвикателството и красотата на общението.

Да, Бог е Всемогъщ, но не, защото „знае предварително какво ще се случи“, а защото знае какво да направи, когато нещо се случи, не изпада в объркване, двоеумие, колебание. Това е една „света променимост, динамичност“, както пише Карл Барт, Той твори и претворява реалност, защото да владееш в динамиката е повече, отколкото да предопределяш събитията или да планираш действията си, съобразно предварително знание за тях.

По същия начин казваме, че „Бог е Добър“… Отваряме Библията, за да опознаем „Добрия Бог“ и още в началото се сблъскваме с Божията… отмъстителност. Бог „закоравява сърцето на Фараона“, та да не би Фараона от страх да се покори на желанието Му, изявено чрез Моисей, след първата язва, Бог го прави, за да се намъсти, да излее изцяло гнева си върху Египет. Бог е засегнат. Бог иска да постеле улиците на Египет с мърша и изобщо не се интересува дали ще остави „добро впечатление“ на “благ и добър бог”, Той не манипулира египтяните, не ги смирява, направо ги съсипва и разорява.

Утвърждавайки съждения относно Бога, казвайки, че „Бог е (някакъв)“, ние винаги трябва да го правим в контекста на конкретни Негови действия, а Същността му да оставим свободна от тях, тя е непознаваема, несводима и неизчерпаема в тях не, защото Бог е безличен, ами точно, защото е Личност и е напълно свободен в следващото си действие да се прояви като различен от това, в което се показал в предходното Си. Настоявайки за пълнота в човешката свобода, ние утвърждаваме в богословието и тази на Бога, защото ако някой от двамата, съществуващи в общение „по общ образ и подобие“, не е свободен, това значи, че не са свободни и двамата.

Следва: Характер и същина на библейското пророкуване