Автор: Светльо Ангелов

Мнозина преживяват, мислейки за Бога, Божието предварително знание за процеси и събития от човешкия живот и история като истински препъникамък във вярата си. Ако Бог знае предварително всичко и постъпва според това знание, тогава животът ни е лишен от онази екзистенциална драма на Богопознанието и Богообщението, която е условие и среда на всяко творчество, а поради това и на Богоуподобяването ни, понеже Богоподобието е именно в приликата ни с Бога като Творец, в способността на човек да твори реалност, своя реалност, избрана свободно. Ако тази реалност е детерминирана, предварително съществуваща в Божия ум и насочвана неумолимо от плана Му, това е краят въобще на идеята за подобие между Бог и човек, на идеята за нашето с Него родство.

В Библията обаче виждаме как човек непрестанно се измъква, отхвърля детерминантите, дори когато те имат очевидно произхода си в Божията ясно заявена воля. Старозаветният Патриарх Яков се сдобива с първородството и отеческата благословия не само въпреки волята на баща си Исаак и силата на брат си Исав, но даже „въпреки Бога“, в борба, в конфронтация с Него (Битие 32-а гл). С пост, молитва и покаяние жителите на Древна Ниневия осуетяват Божието слово, което е категорично в устата на св. прор. Йона: „Още четиридесет дни и Ниневия ще бъде съсипана” (Йона 3:4). Давид е царепомазан и се възцарява не само въпреки, че е най-малкият от синовете на баща си в собствения си дом, но и без родствена връзка с Вениaминовото племе, от което е първият Израилски цар Саул, Христос става „Първосвещеник довека“, според Посланието на Павел до Евреите, макар да е от Юдиното племе, а от потомците на Юда Закона на Моисей не предвижда ни левити, ни първосвещеници (Евреи 7:14). Св. ап. Яков, брат Господен, печели предимство в авторитет и духовна власт пред св. ап. Петър в Йерусалимската Църква, макар на Петър именно Христос да казва: „Паси овците Ми“ (Йоан 21:17), Яков го прави не толкова заради семейната си връзка с Христос, колкото чрез лична праведност, която респектира дори необърналите се към Христос юдеи, при все, че не е „един от Дванадесетте“. Нещо подобно демонстрира Павел в Галатийските Църкви, „смирявайки“ Петър (Галатяни 2:11,12) чрез личната си харизма. Римската Империя, която св. Йоан Богослов в Апокалипсиса уподобява на Блудница, наричайки я Вавилон, Содом и Египет, а владетелите й пък на зверове, бесове, антихристи, се превръща сетне в Християнско Царство, в среда за създаване и разгръщане на християнска култура, право, изкуство, политика, цивилизация… Бог не детерминира човешкия живот и история, защото… Бог “решава да не знае”, желаейки да вижда в човека  свободен, “един като Себе Си”.  Не само Христос заявява, че “не знае” (Матей 24:26), но и никое Старозаветно пророчество всъщност не носи характера на предсказание, на предвещание.

Един въпрос се ползва често като „дъвка за ума“ и той е – Можеше ли Юда Искариотски да не предава Христос? Отговорът е: Можеше. Следва другият въпрос – Нямаше ли да се осуети така пророчеството, че Спасителя ще бъде предаден от близък човек? Нямаше. Такова „пророчество“ просто не съществува. В една от песните си Давид пее за Семей, който бил ял от залъка му (на трапезата му), докато Давид е бил силен, а когато властта на Давид се разклатила временно, Семей „пръв вдигнал пета срещу него“ (II Царе 16:5, Псалтир 41:9). Ако Юда не беше предал Христос, това нямаше да бъде „пророчество“, щеше да си остане една разтърстваща, горчива Давидова песен, с каквито Псалтирът е пълен. От това псалмът нямаше да има по-малка литературна и религиозно-нравствена стойност, но нямаше да е пророчество. Като пророчество Апостолите разпознават тоя псалом по-късно, след предателството, пост-фактум, с духовна интуиция, водена и просвещавана от Светия Дух, те откриват аналогия в преживяното от Давид и Христос още по-точно казано, а не „предсказание на Давид за Месията“. Защо тогава Христос през цялото време на мисията Си знае как ще бъде предаден и от кого, а твърди пък, че не знае „денят и часът на Собственото Си  Второто Пришествие“? Защото това е част от Неговия свободен избор как да протекат събитията в живота Му като Човек (в съгласена с Божията воля човешка воля), Христос познава и твори реалност именно като Човек (в съдействие с Божията благодат), Той избира да прави това, за да подпечата с живота Си човешката свобода, да я превърне в първообразуваща парадигма. Христос (предузнава) познава в Юда предателя възоснова на личностно взаимоотношение, Боговдъхновена интуиция, а не на статично предварително знание, добито свише, точно както и Бог познава личностно „съобразните с образа на Христос“ (Римляни 8:29) като резултат от общението Си с тях, а не на предварително решение.

още по темата в друг нейн аспект:
 “Алтернативния план за спасението”, Митр. Йоан Зизиулас