http://www.glasove.com/bulgarskite-zheni-i-vuzhodut-na-bulgariya-v-nachaloto-na-xx-vek-19640

Българските жени и възходът на България в началото на XX век

05.03.2012 / 10:06
от: Д-р Александър Пепеляков

„От всички ориенталски момичета, сред които живях по време на деветгодишния ми престой в Близкия изток, българките в най-голяма степен събудиха интереса ми. Те вероятно са най-малко ориенталските от осемте или повече националности, които можете да срещнете в Цариградския колеж, където преподавах“. Това пише през 1915 година Хестър Доналдсън Дженкинс на страниците на американското списание „Нешънъл Джиографик“. Дженкинс посвещава обширен материал на българските жени и на България, в който разказва за прекрасните си впечатления. Прочетена почти 100 години по-късно статията на американката ни разкрива един изчезнал свят на една вече не съществуваща и модерна за времето си България.

Дженкинс пише, че едно от най-красивите момичета, които някога е виждала е българка – с великолепна гъста и вълниста коса с меден цвят, чиста бяла кожа, красиво разположени сиви очи, деликатна уста, малки бели зъби и с осанката и движенията на принцеса. Тя споделя, че българските студентки са ярки и разсъдливи, което ги различава от капризните, сантиментални и надарени с по-слаби нерви момичета от другите националности на бившата Османска империя.

Американката пише, че българските ученички в Цариградския колеж са сред най-добрите. Тя ги описва като здрави, трудолюбиви и амбициозни и ги определя, като най-интересната група за преподавателите. Според нея най-силни способности българските колежанки развиват в областта на езиците и историята. 

Дженкинс разказва за ролята на българките в Червения кърст по време на Балканската война. Тя разказва как по време на войната няколко турски войници попаднали под опеката на българските медицински сестри. Те не били свикнали с женската грижа и очаровани от красотата на българските сестри си мислели, че са убити във войната и са попаднали в рая, където хуриите им въздават награда.

В материала си за „Нешънъл джеографик“ американската преподавателка в елитния Цариградски колеж разказва и за бурните темпове, с които се развиват българската държава и нация след освобождението си от османско владичество. За българите тя пише следното: „Тъй като турчинът имал зъбите и ноктите на тигър, гръкът бил принуден да усвои качествата на лисицата. Ако турчинът в най-лошата си светлина е подобен на тигър, а гръкът има природата на лисицата, то българинът, който е упорит, здравомислещ и лишен от хитрост – може да бъде сравнен с булдог. Този селски народ има много здрави качества, които трябва да го отведат далеч и да не му позволят да се върне назад – тъй като всяка придобивка, която е получена с постоянство и упорит труд, не може да бъде загубена, като получената с хитрост. Българите притежават инициатива и сила да се организират, които са необичайни за своенравния и фаталистичен ориент. Българинът наистина е син на полето, обречен на неотстъпчивата земя, чиито качества изглежда е извлякъл в своето всекидневие – ненадминатата упоритост и твърдост в поставената цел, комбинирани с най-практични възгледи, обещават голямо бъдеще на този народ. Въздържан и мълчалив, той не притежава нищо от лекомислената жизнерадостност на румънците и експанзивността на събрите“.

Само три години след като Хестър Доналдсън Дженкинс пише, че българите не могат да загубят придобивките си, защото са ги постигнали с труд, през 1918 г., България излиза като губещ от Първата световна война и стига до своята втора национална катастрофа.

Интересно звучат днес впечатленията на американката за българската образователна система от онези първи години на XX век. По този повод тя пише следното: „Въпреки, че последни от народите на Балканския полуостров се освободиха от турска власт и че няма и четиридесет години, откак отхвърлиха османското робство, все пак неграмотността сред българите е по-малко разпространена в сравнение с всички други страни в региона. През 1880 г. само един от десет войници в българската армия можеше да чете и пише; сега само един от всеки двадесет не може. Установена е прекрасна система за обществено обучение, обхващаща почти 5 000 основни и голям брой средни училища, както и университета в София. През 1912 г. похарчените за образователни цели средства бяха 1,20 долара на глава от населението в сравнение с 67 цента в Сърбия, 50 цента в Гърция, 40 цента в Черна гора и 20 цента в Турция.“

Към тези разсъждения на Хестър Доналдсън Дженкинс е добре да се прибави, че през 1912 г. България е водила две войни, а през 1915 г., когато е писан очеркът е била в трета. Въпреки това, тогавашните общество и държава са считали образованието за прекалено важно, за да отделят достатъчно средства за него.

Американската авторка обръща внимание и на икономическото развитие на младата българска държава. Тя пише, че в България няма нито богати безделници, нито тънещи в крайна нищета хора и добавя: „Както висшите класи, така и обикновените хора водят прост живот и е трудно да се намерят предмети на лукса. Животът е много евтин. София е кръстена „Малкият Брюксел“, също както Брюксел в мирни времена беше кръстен „Малкият Париж“. Преди петдесет години нямаше български градове – само големи и пръснати турски села. Сега вече има редица заслужаващи похвала модерни градове. В София се вижда твърде забележителен растеж. Когато посетих подредения нов град, първото ми чувство беше на разочарование: тъй като той е равен, лишен от живописност и на пръв поглед безинтересен. Но все пак нима не е интересно, че един народ, който толкова доскоро се състоеше от угнетени роби и живееше в хаос, сега вече има град с павирани и осветени улици, удобни къщи, тук там по някой паметник, прост и солиден царски дворец, обществена градина и добре оборудвани хотели и магазини.

Най-забележителните неща в София са наистина полезни и прогресивни фактори в модерния градски живот – а не галерии, музеи и базари. София няма минало, което да иска да запази. Старите и високо ценени традиции в България са свързани с древната столица Търново и прочутия Рилски манастир, но за модерната и развиваща се България те означават много по-малко от неромантичната София“. 

В заключение Хестър Доналдсън Дженкинс пише: „Не може да има съмнение, че ако на българите бъде позволено да развиват себе си и своята страна – а те ще го направят, ако могат да се насладят на предимствата на дълъг период на мир и добри търговски връзки със своите близки и далечни съседи, - то бързият прогрес на този народ по всеки един начин ще учуди света и (това е най-малкото, което може да се каже) ще извади от заблуждение умовете на мнозина, които сега си мислят, че България е повече или по-малко дива държава , населена от раса, която предпочита войната пред мира. Това развитие е осбено вярно по отношение на българските жени, които – бидейки надарени с бърз и буден разум – отговарят незабавно на предимствата на образованието. Сигурна съм, че техните сестри по целия свят няма да имат основания да се срамуват от тях“.