Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.03.2012 21:06 - ЗА ЗЛАТНИТЕ КОРОНКИ, КУБЧЕТО НА РУБИК, ИЛИ КАК ДА ОСТАНА В ЦЪРКВАТА
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 789 Коментари: 0 Гласове:
0



Понеделник, 05 Март 2012 06:02
 Автор: Свещ. Андрей Кордочкин

Днес не чуваме гласовете на тези, които си тръгнаха от Църквата. Даже забелязвайки тези, които идват, едва ли забелязваме тези, които си отиват; като в песента – «те отидоха някъде и едва ли някога ще се върнат». «Основно си тръгват тези, които не могат да намерят своето място в Църквата. Вцърковяването често се разбира като изменение на външното поведение по строго определен шаблон: моли се така, пости точно така, по определен начин пали свещи, разговаряй само по точно тези благочестиви теми, с точно такъв «смирен» глас. Проблемите на духовния живот се свеждат само до изброяването на безкрайните «може» и «не може», при това колкото повече са «не може», толкова по-висша е «духовността» ... Днес все повече говорим за мисионерство, но все още ни предстои да решим, къде именно водим хората чрез своите проповеди и какво ще правим с тях след като са дошли», пише Андрей Десницкий. Когато реши да напусне Църквата, човек едва ли съзнателно се отдръпва от Христос. Ако той е мислещ и чувстващ, той не отрича Евангелието, а това, което често изпълва нашия църковен живот - по думите на игумен Петър Мещеринов, «субкултурата, идеологията, политиканството, търгашеството, манипулирането на хората, неуважението към личността, мракобесието, магизма, истерията, а понякога и откровената глупост». Случва се да си тръгнат и тези, които не са дошли истински. Не им е достигнало търпение, вглъбеност, сериозност. Но се случва и друго.

Неотдавна получих следното писмо. «Какво да правя, когато чувствам разочарование от църковния живот? Струва ми се, че много рядко хората, дошли в Църквата се променят истински. Просто там намират удобно място за себе си, държат се по установени правила - но по своята същност си остават същите и по нищо не се отличават от нецърковните хора. И по отношение на себе си виждам същото – повече ми влияят всякакви жизнени обстоятелства, отколкото участието в църковния живот. Това по никакъв начин не е свързано с вярата ми, струва ми се, че тя не намалява, продължавам да съм уверена, че Бог съществува. Но не виждам своето място в Църквата... Навярно всичко това не е много важно за личното спасение, но проблемът е в това, че изгубих всички ориентири – кое е важно и кое – не, какво трябва да изменя в своя живот и кое няма значение... ...По-рано ми се струваше невъзможно да живея без неделните служби, постите, изповедите, Причастието... А се оказа, че е напълно възмжно и всички проблеми се решават и то не по-лошо от преди. С Божията помощ разбира се, това е ясно. Но не се ли получава накак си по протестантстки - човек, Бог и молитва, и като че ли повече нищо не е нужно?». Не, това не е протестантство. Това е вечната Евангелска драма, която доведе и Христос до смъртта, поискана не от безбожниците и не от езичниците, а от религиозния елит; от хората, достигнали съвършенство при прилагането на закона. Това е вечното противопоставяне между формата и съдържанието, между закона и любовта. Много често Православието е за нас или «богословие» или «благочестие». Евангелието предизвиква и първото, и второто. «Колко пъти Господ е възпирал хората, които искат да започнат с Него «богословски» диалог! ... Разговаряйки със самарянката, Иисус прекъсва нейните разсъждения за отношенията между две религиозни общини с повелята: «Иди, повикай мъжа си». Мигновено Той прехвърля разговора от областта на личния живот в областта на личното богословие. Всеки път Той се интересува от самия човек, а не от богословския диалог, който е занятие отвлечено, оставящо Го без съприкосновение с живота и с този човек, с когото говори». (Архим. Василий, игумен на Иверската обител в Атон).

Евангелието поставя под въпрос общоприетите форми на религиозно благочестие в още по-твърда форма - към края на евангелското повествование конфликтът мужду Спасителя и фарисеите достига своя апогей: «Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето затваряте царството небесно пред човеците; защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат. Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето изпояждате домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молите; затова ще получите по-голямо осъждане. Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето обикаляте море и суша, за да добиете един последовател; и кога сполучите това, правите го син на геената дваж по-достоен от вас. Горко вам, водачи слепи, които казвате: ако някой се закълне в храма, не е нищо; но ако някой се закълне в златото на храма, задължава се. Безумни и слепи, кое, наистина, стои по-горе: златото, или храмът, който освещава златото? Също казвате: ако някой се закълне в жертвеника, не е нищо; но ако някой се закълне в дара, който е върху него, задължава се. Безумни и слепи, кое, наистина, стои по-горе: дарът ли, или жертвеникът, който освещава дара? И тъй, който се закълне в жертвеника, кълне се в него и във всичко, що е върху него; и който се закълне в храма, кълне се в него и в Оногова, Който го обитава; и който се закълне в небето, кълне се в Божия престол, и в Оногова, Който седи на него. Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето давате десятък от гьозум, копър и кимион, а сте оставили най-важното в закона: правосъдие, милост и вяра; това трябваше да правите, и онова да не оставяте. Водачи слепи, които комара прецеждате, а камилата поглъщате! Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето чистите отвън чашата и блюдото, когато вътре те са пълни с грабеж и неправда. Слепи фарисеино, очисти първом извътре чашата и блюдото, за да станат чисти и отвън. Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето се оприличавате на варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и с всяка нечистота; тъй и вие отвън се показвате на човеците праведни, а извътре сте пълни с лицемерие и беззаконие. Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето зидате гробници за пророците, украсявате паметниците на праведните и казвате: да бяхме в дните на нашите бащи, не щяхме да станем техни съучастници в проливане кръвта на пророците; с това сами против себе си свидетелствувате, че сте синове на ония, които са избили пророците; допълнете, прочее, и вие мярата на бащите си! Змии, рожби ехиднини, как ще избегнете осъждането за в геената?» (Мат 23.13 - 33).

В неделните дни на църковната година много евангелски поучения се четат по два пъти, но тези изобличаващи думи ние няма да чуем. През последните двадесетина години построихме достатъчно «гробници на пророци» и «паметници на пророци», но в храма няма да чуем това страшно и вечно актуално предупреждение. То като че ли не се отнася до нас. Нашият живот е урегулиран от чинопочитанието, «устава» и «канона» и ние няма от какво да се боим. «Навсякъде, където съществуват точно установени правила за спасение, култ и общинна йерархия, съществува и опасност от разпространение на мисълта, че ако не се отклоняваш от подчинението им, вече си свят пред Бога. Навсякъде, където съществува йерархия на властта и чиновете, традиция и право, съществува и опасността от това да започват да виждат Царството Божие в самите авторитети и в самото послушание... Даже най-благородната мисъл, прониквайки в човешкото сърце е способна да породи у него противоречивост, неправда и зло. Така се случва и с това, което Бог ни дарява. Подредената вяра и молитва, църковната йерархия и дисциплината, традицията и нравствеността – всичко това е благо, но те могат да породят и зло в човешкото сърце и човешкия разум. Навсякъде, където на въпросите за светата истина отговарят с решително «да» или «не», където действа обективната форма на култа, където има йерархия и се признава авторитета, съществува опасност от тържество на «закона» и «фарисейството», опасност от подмяна на вътрешното с външното, опасност от възникване на противоречие между начина на мислене и изречените думи, опасност от покушение върху Божията свобода, когато се основават на това, което е узаконено и закрепено юридически. За всичко това и Христос упреква фарисеите. Историята на Закона е велика предпазливост. Святото, Божието е превърнато в оръдие на злото» (Романо Гуардини. Господ).

В Евангелието виждаме, че Христос с никого не говори за външното, за формата. Той има малко време, Той бърза, Той прониква в дълбочината на душата, Той говори направо за главното. Цялата Евангелска история е урок за абсолютното превъзходство на любовта над закона и съдържанито на вярата над нейната форма. Дали този урок е в основата на нашата вяра или поне предупреждение? На какво учим идващите в Църквата – на съдържание или на форма? Вземете която и да е книга с име като «АБВ на Православието» или «Първи стъпки в храма». Отворете съдържанието: Как да стоим в храма. Как да пишем бележки. Как да се кръстим. Как да пием светена вода. Какви молитви да четем. Всичко – само за външните форми на благочестие и поведение. Нима вярващият ще намери в тези брошурки разяснението кой е Бог за него? Как ще се научи да се моли сърдечно, а не само да чете речитативно поредната молитва? Как трябва да измени своите отношения с окръжаващите, щом е станал християнин? Не, начинаещият вярващ няма да прочете такива неща. Той няма да разбере какво е Бог, няма да узнае какво е молитва и към хората ще се отнася така, както го е учила суровата съветска действителност. Не случайно един мой приятел казва: «ние нямаме етика, а само аскетика». Вие ще ми опонирате, че това са само първи стъпки, че все отнякъде трябва да се започне. Да, човек, който започва своя църковен живот с имитация на външно благочестие, занапред ще се срещне с много нови неща. От популярните пособия за подготовка за изповед той ще разбере, че не трябва да работи като фризьор, да пие газирана вода и кафе, да се храни в ресторант, не трябва да се мие със сапун, освен с домашен, не трябва често да си пере бельото, не трябва да се оглежда, разхождайки се по улиците, не може да киха и да си бърка в носа, не трябва да плаши минувачите и да ходи по нужда, ако има външни хора, не трябва да кара колело и да си играе с кубчето на Рубик, и разбира се, не трябва да носи очила със златни рамки, златни коронки и често да си отваря устата, за да ги показва. Ето това се нарича духовен ръст! И нима отричането на лъжерелигиозното безумие е равнозначно на напускане на Църквата? Какво означава да напуснеш Църквата? Къде тук е Църквата?

От една страна за много хора, намиращи се в храма е сложно да се чувстват част от Църквата; Църквата да тях е нещо, което съществува независимо от тях, от техния живот и тяхното участие. В съвременната практика на Православната Църква хората, които се молят в храма не чуват нито една литургична молитва. И между впрочем, нито една синодална богословска или богослужебна комисия няма да може да обясни «защо «род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина» (1 Пет 2:9), не може да слуша молитвите, които им изпраща Бог?» (Александър Шмеман. Евхаристия). В съвременния църковен живот миряните фактически не участват в богослужението, ако не са на клироса и в олтара. Жените по-лесно преживяват тази бездейност, но при мъжете е по-сложно. «Обикновено енорийският живот е ориентиран към определен психологически тип: от човека очакват повече емоции, отколкото разсъждения, повече търпение, отколкото дръзновение. Тези качества са типични за жени на средна възраст, а младият мъж трудно намира своето място в такава среда, той просто е различно устроен», пише Десницкий.

Свещеник с дългогодишен опит на село споделя същите впечатления: «В малкия град и на село много дълбоко се е установил следния стереотип: за мъжете храмът е място за неудачници. Неудачници във всичко – от успеха с жените до умението да се печелят пари. А светът на село е свят, в който всички се познават и животът им е изложен на показ. Случва се мъж да желае да дойде в храма, но срамът, приказките зад гърба, го възпират. «Какво ще правя там сам с бабичките?» Освен това мъжът е дейно и самоутвърждаващо се същество и само службите и молитвите не са му достатъчни, нужно му е и да прави нещо в рамките на църковния живот». Хората трудно разбират, че Църквата, това са те самите, а от друга страна, ние разпростираме понятието за Църква върху тези, които въобще нямат никакво отношение към нея. В Русия наричат православни всички, които се определят като такива (75%!), от тях вярващи смятат себе си две трети, а членове на Църквата - единици. В църковните среди е прието да се поддържа тази риторика (вижте колко сме много!), а в същото време по-голямата част от хората, чиито деца кръщаваме, които венчаваме и чиито близки изпращаме в последния им път, нямат и не искат да имат нищо общо с литургичното събрание (т.е. с Църквата). Затова и ни е лесно да смятаме, че който си е тръгнал от Църквата, все едно ще продължи да пребивава пасивно в църковната ограда и ще предаде генетично Православието на своите деца.

И все пак какво да се прави, ако чувстваш, че си тръгваш? Как да не изхвърлим Богомладенеца заедно с водата на показното благочестие? И къде в Църквата е това «свое място», за което пише Андрей Десницкий и което не може да намери авторът на цитираното писмо? Смущава те лицемерното следване на Христос от другите хора? Но това не е ли признак, че ти нямаш дълбок, интересен и увлекателен живот? Да оглеждаш «другите» - винаги е признак на липса на собствен вътрешен живот. Бъди честен със себе си. При автора на писмото това се е получило. От една страна - «всички проблеми се решават прекрасно», а от друга - «изгубих всякакви ориентири – кое е главното, кое е на втори план, какво трябва да променя в своя живот, а кое няма значение» - от тези думи навява хлад, струи апатия, прозират нерадостни делници, безсмислен живот. Може би, ти си разочарован от ефемерния «духовен живот» и си разбрал накрая, че животът е един, нераздвоен на «духовен» и «светски»? Значи, ти просто си пораснал. А може би, ти сам си съгрешил с това, от което искаш да се махнеш? Та нали молитвата, постите, изповедта, причастието, всички форми на църковен живот могат да станат безжизнени, ако човек не се отдава до края на това, което прави, пристъпвайки всеки път към тайнството като че ли е за последно. Струва си един път да дойдеш на Литургия, мислено повтаряйки всяка дума на молитвата, която свещеникът произнася от името на всички и веднага ще разбереш, че Църквата – това си ти самия и затова няма откъде да си тръгваш. Мястото, на което стоиш, е точно твоето място и ти си незаменим на него. Не само ти се нуждаеш от Църквата и Църквата има нужда от теб. На Църквата е нужен твоят търсещ ум, твоето чувстващо сърце. Църквата без теб ще се превърне в място за истерички и за неудовлетворени от живота хора, компенсиращи своя житейски провал с постоянното си присъствие в храма. Твоите съмнения и колебания не са дяволско изкушение и път към апостасията; а са ценен опит, който ти позволява да разбереш, кое е наистина важното и кое – не, да разбереш защо живееш. «Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори.» (Мат. 7.7-8).

Източник: Татьянин день

Превод: Презвитера Жанета Дановска



Тагове:   как,   в църквата,   да остана,


Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 13707963
Постинги: 14720
Коментари: 2351
Гласове: 9367
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031