Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.02.2012 21:54 - ЗА ЦЪРКОВНАТА ПРОПОВЕД В СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 722 Коментари: 0 Гласове:
1



За църковната проповед в съвременния свят
27.02.2012 / 16:37
от: Владимир Лихвар
Към дякон Андрей Кураев се отнасят по различен начин. Неговите статии, книги и изказвания често стават предмет на ожесточени спорове. Дякон Кураев, който е най-младият професор по богословие в историята на православието, има множество горещи поклонници и не по-малко ожесточени противници. Но по отношение на едно отец Андрей обединява всички мнения – трудно и практически невъзможно е да се отнесеш равнодушно към неговото слово. Радостни сме да представим на нашите читатели един от най-ярките и известни руски мисионери – дякон Андрей Кураев.

 

- Отец Андрей, казахте, че у вас има някакво разминаване между професионалния ви статус и вашето вътрешно самоусещане. Във връзка с това е и първият ми въпрос: като какъв се усещате, ако не като професор по богословие?

- Рядко се чувствам като професор и то най-малко в Духовната академия, където преподавам. На професорската катедра кацам само при среща със самоувереното и тъпо невежество. Обикновено възприемам себе си просто като популяризатор на Православието.

- Общите христоматийни представи разбират мисионерството външно: човек отива в чужди страни, при далечни народи и ги учи на вярата. Сега наблюдаваме някакво вътрешно мисионерство – за своя народ, даже за православните. Много ли се отличава то от външното мисионерство?

- Мисля, че се отличава и то твърде съществено. Едно е да се обръщаш към човек, който не знае нищо за християнството – за него образът на християнството се създава от думите на мисионера, първият християнин, с когото той се е срещнал. В неговото възприятие мисионер и църква са тъждествени.

А народът, който някога е бил християнски, носи определен негативен бекграунд. Мисионерът, който е попаднал в езическа страна, има информационен монопол – за своята вяра говори само той. В Русия за различните аспекти на църковната вяра, живот и история говорят далеч не само солидарните с Църквата хора. И говорят в това число твърде негативно. Този негативизъм може да е породен от личен или исторически опит, той може да е обективно породен или да е просто вкусова аберация – но той съществува.

Има множество хора, които имат травматичен опит от контакта си с църквата на някакво лично или да кажем енорийско ниво. И се налага да започвам не с това да призовавам другите към покаяние, а с това, самият аз да искам прошка за травмите, причинени от моите едноверци... Налага се да обяснявам: това което се е случило с вас, не е било вследствие на учението на Църквата, а по-скоро е резултат от пренебрежението към църковното учение от страна на един или друг православен мирянин или дори свещеник.

Другата особеност е противоположна – хората могат да свързват с позитивния за тях бранд „православие” всичко, което им харесва в тази минута. И тогава мисионерът трябва да ги разочарова. И да поясни, че идеята за „преселение на душите” не е православна, а „православни екстрасенси” и „църковни астролози” не съществуват. А има и такива, които са убедени, че толстоизма и християнството са едно и също нещо.

И още една крайност – лековерие и неумение да отличиш истинския църковен глас. Защото гласът от църковните порти може да е съвсем различен от гласа на Църквата. Но мнозина отъждествяват тези гласове. Някои се плашат от тях, а други, напротив, с възторг (с одобрение или с протест) ги приемат за учение на любимата или ненавиждана Църква. И след това е вече трудно да обясниш, че в крайна сметка това е суеверие или в най-добрия случай са местни енорийски благочестиви привички, на не и учение на Църквата. Не е лесно да отличиш гласа на Църквата от гласовете, които идват от църквата. Също така не е лесно да обясниш на хората, че има нещо, на което Църквата учи, и има друго, което Църквата само търпи у своите миряни.

- С каква аудитория ви е интересно да общувате – с църковна или светска, с младежка или зряла, с изтънченоинтелектуална или простосърдечна?

- Всички тези измислени опозиции не са съвсем точни – например, аудиторията може да бъде и църковна, и интелектуална едновременно. А да общувам ми е интересно с онази аудитория, с която се намираме в едно и също време и пространство. Глупаво е да мечтаеш за идеалната аудитория на бъдещето. Трябва да живееш сега и да общуваш с тези, които сега те виждат и чуват. Това може да са и семинаристи, и университетски студенти. Поначало колкото повече аудитория е несъгласна с мен, толкова ми е по-интересно. Трудно ми е само с равнодушните.

- Тоест вашата аудитория е тази, която е настроена в унисон с вашите преживявания?

- Всеки човек трябва да усеща радостта от труда си. А това се случва само тогава, когато видиш, че нещо се получава. Моят труд е моята беседа. Ако липсва контакт с аудиторията, не можеш да разбереш какво се случва с хората и как те възприемат чутото, тогава е тежко да работиш. А ако виждаш нормална реакция, дори понякога тя да е опозиционна и дискусионна, това те радва.

- Всяка дейност има своите успехи и поражения. Кое във вашето мисионерство е радост и кое разочарование?

- Основното ми разочарование съм аз самият. В годините на следването в семинарията предполагах, че ще бъда мисионер в един вечен Съветски съюз, тоест ще се обръщам с проповедта за Христос към невярващите хора. А през последните десет дори повече години се налага да отделям значително внимание на полемиката вътре в църковните среди. Защото се оказа, че не е достатъчно да доведеш хорато в църквата. Човек трябва освен това да съумее да живее в църквата, да остане там. Уви в някои енории, манастири и епархии ситуацията е толкова печална, че ти се иска не да призоваваш хората да влезнат там, а напротив, да ги съветваш да не се доближават до тези места.

- Помога ли ви във вашата мисионерска дейност научноатеистичното ви образование?

- Мисля, че да. Тъй като още в началото видях как критикуват църквата, аз добре разбрах и разбирам до този момент за какви възражения и думи се хващат църковните противници, как преиначават нещата в своя полза. Това научава на знание този, за когото е по-добре да избяга в църковния живот.

- Например?

- Например, не трябва да се допуска правото на критика на реалния църковен живот да бъде монополизирано от враговете на църквата. Необходимо е и самата църква да има критичен поглед към своя живот. И още нещо – трябва изключително внимателно да се използват думи от военноагресивния лексикон. За съжаление, дори епископите говорят за „внедряване на курса по Основи на православната култура в училищата”. Думата „внедряване” предполага, че налагаме на природата нещо бурно, което оказва съпротивление, че става дума за някакъв конфликт. И се започва – врагове, спечелени сражения, изгубен или обратно спечелен плацдарм. И Църквата вместо да бъде вестител на мира и изцелението, се превръща в една от партиите, която воюва с всички около себе си.

- Вие приемате христианството в съзнателна възраст. Кой или какво стана мисионер за вас?

- Аз вървях към християнството чрез книгите. Имаше търсене на истината, имаше го Достоевски.

- Кои негови книги ви направиха най-силно впечатление?

- «Записки от подземието» и «Братя Карамазови».

- А в какво е според вас актуальността и значимостта на Достоевски за днешното руско общество?

- Казано честно не знам. Отдавна не съм срещал хора, които искат да си поговорят за Достоевски.

- Тъй като заговорихме за книги, позволете да ви попитам съществува ли непроповедническа, неморалистична литература, която подтиква човека към духовност и към добро не по-малко?

- Безусловно има. Проблемът е в това, че книгата трябва да е не само хубава, тя трябва освен това да намери достъп до книжарниците и след това да стане част от кръгозора на читателите, особено на младите. Мисля, че за съвременните младежи такъв проводник се оказа книгата на Толкин „Властелинът на пръстените”.

- Защо особено за младите?

- Защото на повечето възрастни хора книгите вече не им влияят. Човек на моята възраст взима от книгите само това, което съответства на неговия вече утвърден мироглед. Тук вече няма такава пластичност на душата, готовността на се отвориш за въздействието на художествения текст.

- А в какво е нравствената сила на книгите на Толкин?

- Те са изначално създавани като хриситянско фентъзи. Там има огромно количество сюжети, които са просто непонятни извън цълрковния и библейски контекст. Достаточно е да кажем, че Фродо унищожава пръстена на всевластието на 25 март. В писмата си Толкин пояснява произхода на тази дата. Това е Благовещение – денят на въплъщаването на Христос на земята, денят на началото на Новия завет! Също в ранносредновековната английска традиция, от която толкова се е интересувал Толкин, Пасха (празникът на Спасението) винаги се е празнувала на 25 март.

- Възползвам се от случая да ви благодаря за „Хари Потър”. Благодарение на вас и на вашите статии аз прочетох тази книга. Струва ми се, че заслугата на Роулинг е в това , че тя е съумяла да вкара в благото приказно пространство нашият твърде отдалечен от приказките свят. И ако това се е оказало възможно – да вкараш нашата реалност в художествено пространство, в което доброто е по силно от злото – значи за света има надежда?

- Нека да помислим. Макар че струва ми се начинът, по който поколението на пепсито възприема тази приказка, не е същият като нашия. Те в по-голяма степен виждат там чисто сюжетни завои и приключения. И бедата е в това, че църковните критици на „Хари Потър” способстват този възглед. Тоест вместо да принудят поклонниците на „Хари Потър” да се замислят и да видят в тази книга нещо по-сериозно, отколкото магически фокуси, напротив, те крещят, че цялата книга е безобразна. А нали в нея има нравствена дълбочина и дълбока психология и най-значими там са именно християнските мотиви. В края на краищата в Хогуортс празнуват не Хелоуин и не Валпургиевата нощ, а Рождество и Пасха.

- Казахте, че покрай книгите и музиката в някаква степен събужда и утолява духовните търсения на човека. Иска ми се да ви попитам за рока. Това е гранична зона, някакво много спорно пространство. Мнозина говорят за тясната връзка на рока със сатанизма, с наркотиците, с изригването на страстна и тъмна енергия. Но в същото време в рока има такива групи, такива хора, които действително те предразполагат към нещо добро. В какво е тук тайната?

- Едва ли ще мога да говоря за рока в цялост, не съм толкова потопен в тази среда. Знам едно – рокерите са различни. И рок групите, и създателите на тази култура също са различни. Както и слушателите всъщност. Затова не трябва да ги оцветяваме с един и същи цвят – черен или бял. Не може да има обща диагноза за всички в болницата.

- Завършил сте Философския факултет на МГУ, много години от живота си сте посветил на философията, но в последното си интервю признавате, че в последните години „изцеждате капка по капка от себе си философа». Кое е това във философията, от което трябва да се избавите?

- Отново не мога да говоря за всички философи, ще говоря само за руската философия. Нашият руски стил на философстване е много субективен и незадължителен – човек е готов да прави сериозни обобщения на основата на крайно оскъден и недобре овладян материал. За нашата философия е свойствено без да познава историята да се занимава с историософия, без да познава реалната наука – с наукознание и т.н. А има и друг път във философията – пътят на строгата дедукция, на логическото развитие на мисълта. Но много малко са руските философи, които вървят по този път. За проява на висока философска култура можем да приемем само някои от трудовете на Владимир Соловьов, една работа на Илин «За противенето на злото със сила» и някои късни работи на Семьон Франк. И, разбира се, Алексей Фьодорович Лосев.

- А Василий Розанов?

- Не, това е публицистика. Ярка и интересна, но в крайна сметка е въпрос на вкус.

- Вие се наричате и възприемате себе си като църковен журналист. Искам да ви попитам във връзка с това за следното – понятията журналистика и нравственост рядко се пресичат, а понятията нравственост и религия са практически идентични. Не е ли словосъчетанието «църковна журналистика» някакъв оксиморон, съединяване на противоположности?

- Не, не е. Журналистиката – това е чисто и просто способ за комуникация, както и интернет и телевизията. От човека зависи какво и как ще съобщава. Православният издател може да използва и друг шрифт, не само църковнославянския.

- Още повече, че има такова словосъчетание – «църковна журналистика». Отличава ли се тя по нещо от обикновената журналистика?

- Ако говорим за призвание и идеал, то образът на позитивния журналист би трябвало да е един и същ и тук, и там.

- Има ли сега у нас развита църковна журналистика?

- Мисля, че тя тихичко се заражда, засега в интернет. Тоест в пространството, свободно от цензура. Защото църковният официоз (както и който и да е официоз) – по своя произход и статус е обречен на това да бъде лоша журналистика. Свободна аналитична вестникарска църковна журналистика засега у нас няма.

- Искате ли да се появи такава?

- Това би било полезно. Но такъв вестник трябва да работи за масовия читател, а не за един-единствен, който има митра на главата си.

- Вече много години разказвате на хората за християнството. Тегли ли го съвременният човек към Христос?

- Отново трябва да призная своето незнание. Аз не знам какво е това „съвременен човек”, това е твърде абстрактно обобщение. Ние всички сме различни – нашите съвременници, ние с вас. Така че има такива които ги влече, при това случва се от много неочаквани места и ситуации. А някой не го привлича никакво небе, те предпочитат да внесат своите спестявания в банковата сметка или в кръчмата. Хората са различни. За щастие все още се срещат хора с чисти души, на които завиждам.

Интервюто е публикувано в мисионерския портал на дякон Андрей Кураев

Превод: ГЛАСОВЕ




Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 11610536
Постинги: 14720
Коментари: 2346
Гласове: 9293
Архив
Календар
«  Октомври, 2020  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031