Evlogia Angelova, публикува в Църква и общество Evlogia Angelova 18 февруари г. 04:01
СЛОВО В НЕДЕЛЯ МЕСОПУСТНА /ЗА СТРАШНИЯ СЪД/
Автор: Свещеномъченик Тадей /Успенский/, архиепископ Тверски
Ако някой в тълпата извика: „Пожар!”, няма ли всички тутакси да загубят спокойствие и равновесие на духа, да започнат да търсят изхода, а ако изходът не е обезпечен, то няма ли да изпаднат в ужас, заставящ ги да забравят всичко останало и да търсят само да спасят живота си? Но ето светата Църква вика: „Съдът е при вратите! Огънят на геената вече се е разгорял в много души!” А хората слушат това почти равнодушно, и почти никой не се трогва, за да предприеме макар и нещо за спасение на погиващата души. Ако и насън човек види пламъци на страшен пожар, няма ли да се събуди от ужас? Църквата живописва в ума на хората Страшния Съд и пламъците на геената с всички черти, способни да пробудят от духовния сън, но хората не се трогват от никакви описания и безгрижно продължават да остават в духовен сън често до самия край на живота.
Защо човек така нехае за погиващата си душа? Очевидно, защото не вярва на всичко, което светата Църква чрез устата на Самия Христос и апостолите възвестява за Страшния Съд и геената. На човек му се струва, че някак-си геенските ужаси ще го подминат: нали всички живеят така, както и той, и не са проникнати от особени страхове. Наистина, по нищо в това свое разсъждение човек не се отличава от глупавата овца от стадото, която върви след стадото, отива там, където и всички, и почувства ужас, когато сама види в очите приближаващата се гибел. На човек му се струва, че геенските ужаси някак-си ще го подминат. Защо? Не се ли уповава той на само на безсмисления „късмет”, с който винаги и в житейските си дела иска да оправдае своето безгрижие, нехайство и леност? Безгрижието е плод на неверие във вечните мъки. Ако би била жива вярата във вечните мъки, ако човек би знаел, че мъките са неизбежни, как неизбежно ще изгори човекът, не отдръпващ се от близкия огън, то нима не би започнал да се предпазва? „Помни за твоя край, и вовеки не ще съгрешиш” /Прем. Сир. 7:39/ - за него биха се сбъдвали тези думи на Премъдрия.
Хората не вярват във вечните мъчения или вярват, но мислят, че всичко не ще бъде така страшно, както се говори в Евангелието. Защо? Нима не може да има вечни мъки? Нима е невъзможно да се допуснат тези мъки? Нали вечните мъки започват още на земята, човек ги носи в сърцето, още не преминали в задгробния живот. Невярващите във вечните мъки нека кажат, кой от тях не се е мъчил никога, живеейки на земята? Кой прекарва дните си напълно щастливо, доволно и безпечално? Нали щастието е рядко цвете, което напразно търсят цял живот хората и не намират това, което са желали. Ако пък намерят, то колко скоро цветето ще увехне. Както най-пламенната страст скоро избледнява, пресища човека, и той търси да я удовлетвори иначе. Даже най-силните радости, изпълващи душата с възторжено блаженство, като, например, щастливата любов, - колко скоро тя посърва! Освен това, колко мъки влече след себе си, когато на пътя й стоят препятствия. Колко мъки от ревност, от разни подозрения, от опасения да не загубиш това, което ти е скъпо.
Хората като че ли са така често жизнерадостни, смеят се, веселят се всячески, но кой от тези веселящи се не се измъчва понякога от усещането за душевна пустота, с нищо незапълнимо, от чувството на разочарование, недоволство, мъчителна, убийствена скука. Ако щастливите не броят часовете, то колко скучно тече времето за мнозина и за всекиго почти в много дни и години от неговия живот. Как му се иска да „убие” това мъчително за него време! Кого не го гложди тъга? Кой не чувства никога, че нещо не м,у достига в живота? И тази тъга или усещане за недостиг на нещо нужно, при цялото видимо щастие, нима не помрачава щастието на живота? Нима зародишът на задушаващата мъка в душата не е зачатък на вечната мъка? А какво да кажем за мъките на съвестта? Кой не ги е изпитвал? Нали всяко дело, противно на съвестта, оставя в душата горчива утайка, разстройство, тревога, мъка! А колко такива тревоги са ежедневно? Колко от тях се натрупват в течение на целия живот?
Във всяка човешка радост е забележим за внимателния поглед отблясъкът на сълзите, усеща се диханието на печалта, на скръбта и мъката, ако човек малко се съобразява със съвестта си и не размишлява за евангелските повеления. Обратното, погледнете истинския християнин, как той, въпреки големите лишения, е със светло лице и с настроение на духа, как той никога не изпада в безпросветно униние, във всичко намира източник на примирение. В неговите сълзи вече е забележим отблясъка на висшата неземна, вечна радост. Щастието на човека грешник е красива ябълка с изядена от вътре сърцевина; печалта на праведника е неголяма драскотина на кората на тази ябълка при здрава сърцевина; щастието на първия, при видима постоянна радост, се разяжда непрестанно от червея на измъчващата го съвест; вторият търпи в света скърби, но безвредни за самото сърце, носещо в себе си зародиша на вечния живот.
И такива тревоги и мъки на съвестта на грешника с нищо не са утолими. Дори многото тревоги тозчас почти да улягат, като пробягващи по морето вълни, но това не значи, че те са пропаднали безследно, както и вълната после се явява на друго място. Нали и разстройствата на телесното здраве не пропадат безследно, но постепенно се натрупват и пораждат, накрая, общо разстройство на здравето, болест и смърт. Нали, ако не би имало разстройства, то какво би пречило на човека да живее вечно? Така и в душата никакви тревоги не изчезват безследно! И до каква степен те се натрупват, когато причиняват общо разстройство в живота на душата! Каква мъка тогава се наслагва душата! Наистина, каквото човек посее, това и ще пожъне. Той в самия себе си, в самите си дела носи мъка, „той яде и пие своето осъждане”, по думите на светия апостол /1 Кор. 11:29/, живеейки „недостойно”.
В душата нищо не пропада безследно, даже това, което тя е възприела почти безсъзнателно, - например, така ни влия заобикалящата ни среда, хората и обстановката. Може би, целият живот на някои хора се формира под влияние на тази среда. И ако постоянно човек приема в душата си съблазнителни мисли, а мислите пораждат в душата чувства, желания и дела, несъгласни със съвестта, то колко повече се натрупват такива лоши следи в душата, които човек е възприемал ежедневно, ежечасно, ежеминутно в дългите години на своя живот? Нали с всички свои постъпки и тайни помисли човек чертае, създава като че ли своя бъдещ образ подобно на живописец или фотограф, и ако този образ засега още е тъмен, непроявен, то той ще бъде някога проявен, подобно на фотографския образ, от Господа на Страшния Съд, когато Господ „ще изнесе на виделина тайните на мрака и ще извади наяве намеренията на сърцето” /1 Кор. 4:5/.
Наистина, „неумиращият”, „незаспиващият” червей, за който говори Господ, не е някакво изобретение на човешкия ум; този червей се заражда и расте в мъките на съвестта още по време на земния живот. Нали самоубийците са така много! Не затова ли те са свършили със себе си, защото не са могли да понесат нетърпимите, неутолимите мъки на съвестта, мъките на разбитото щастие, мъките от измамените надежди, разрушението на желания начин на живот? И геената не е призрак; нали огънят на страстта, заключаващ в себе си мъката, вече е и начало на геенския огън, който ще гори и не угасва, ако човек не се погрижи по време на земния живот да го угаси.
Ето защо светиите така се старали да помнят винаги за съда и геената огнена, както, например, преподобни Ефрем Сирин, който, провиждайки съда, горчиво ридал. Ето защо нашите предци така държали винаги в паметта си Страшния Съд; с паметта за Страшния Съд излизали винаги от храма, над чийто вход изобразявали Страшния Съд, оживявали паметта за него с картини по стените на домове, с духовни стихове и т. н.
И обратното, отслабвайки в помненето на Страшния Съд, по-късните потомци започнали да забравят и заветите на Христа! Те повече помнят това, което ги занимава, което им е по-приятно. За Страшния Съд те забравят, защото паметта за него би могла да разруши радостта от земния живот, забравят, мислейки, че до съда е още далеко и неговото време е неопределено. Както хората не се тревожат за земетресение, което ще настъпи, както те мислят, не скоро и в неопределен срок, така не се безпокоят и за приближаването на Съда, неверието укрепва в състояние на такова безгрижие. Както хората пред всемирния потоп не искали да вярват в проповедта на Ной, така и днес хората пребивават в безгрижно неверие, още повече, че науката на този век нерядко внушава, че и всемирния потоп, и вечния огън са празни приказки. Как, мисляат понякога те, може да има Съд толкова страшен, ако Съдията бъде Христос, изпълнен с толкова велика любов към хората, с кротост и всеопрощение? Но нали тази кротост именно и ще усили страхът от Съда. Ако грешниците, живущи на земята, така се боят от праведника, така се стараят да го заобиколят и да не се срещнат с него, то как ще срещнат лице в лице с Христос, кроткия безгрешен Праведник, помнейки все свои дела, с които всеки ден са Го прогневявали? Нали кроткият лик на Христа ще бъде най-чистото огледало, в което особено ясно ще се отрази цялата нечистота и неправда на техния живот! И макар ликът на Господа да остава неизменно кротък, не ще ли събере именно тази кротост „горещи въглени” върху главите на грешниците /Притч. 25:22; Рим. 12:20/? Горко на този, у когото тези въглени не разпалят в сърцето му пламенно разкаяние по време на земния живот, у когото вследствие на вкаменено сърце се обърнат в пламъка на неугасващата геенна огнена!
Колко е нужно и за нас неотслабващо да пазим паметта за последния Страшен Съд Христов и за мъките в геената огнена! Как нужно е, живеейки на земята, да плачем и да се радваме съвсем не за това, за което обикновено плачем и се радваме, да заменим безполезните печали на този век със скръб, полезна за душата в нейния вечен живот, пред суетните, мимолетни радости да предпочетем несвършващите радости в Христа! Как нужно е, въздишайки от дълбините на сърцето, да се молим: „Молитвата си ще излея пред Господа и Нему ще разкажа мъките си, понеже душата ми се преизпълни с нещастия, животът ми се до ада приближи” или с думите от песента на днешния празник: „Горко ми, мрачна душо! Дълго няма да отстъпваш от злото? Дълго ли ще живееш безгрижно? Защо не мислиш за страшния час на смъртта? Защо не трепериш от Страшния съд на Спасителя?” и още: „Размишлявам за страшния ден и плача за моите лукави деяния, какво да обещая на безсмъртния Цар? С какво дръзновение аз, блудният да погледна към Съдията? Благоутробни Отче, Сине Единородне, Душе Светий, помилуй ме!” Амин.
Превод: прот. Йоан Карамихалев
