Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.02.2012 20:48 - ЦЪРКОВНАТА ЙЕРАРХИЯ - КЛИР И БОЖИЙ НАРОД
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 878 Коментари: 0 Гласове:
0



Църковната йерархия – клир и Божий народ 

 This entry was posted on 17/02/2012, in Катехизис. Bookmark the permalink. Вашият коментар

автор: проф. д-р Здравко Пено

В живота на Църквата от еднаква важност са и клирът, и Божият народ. Разликата между клира и народа не е и не трябва да бъде последица от духа на клерикализма (1), тъй като произтича от самата природа на Евхаристията като икона на Божието царство. В Православната църква и клирът, и народът — всички заедно — са членове на едното Тяло Христово и както в едно тяло съществуват различни функции, които правят това тяло да бъде живо, така и в Тялото Христово — Църквата — има различни служения и дарове, които правят Църквата да бъде жив и действен богочовешки организъм. Разликата между клира и народа има функционална природа, в смисъл, че клирът е този, който предстоятелства евхаристийното събрание, а лаикът (принадлежащият към лаоса — към Божия народ) е онзи, който потвърждава евхаристийното приношение със своето Амин (2). И народът, и клирът извършват едно и също дело на принасянето и на преобразяването на света в Христос. Те са свързани помежду си до такава степен, че свещеникът не може да служи без народното Амин, както и народът не може да прави нищо в Църквата без служението на свещеника.

Единството на Църквата — единство в служението
 От тези думи става ясно, че единството на Църквата е преди всичко евхаристийно, а след това — и йерархично. Църковната йерархия не трябва да се разбира законнически, а още повече по административен начин. Такава опасност съществува, когато йерархията се разбира йерархически — в смисъл, че епископът притежава цялата благодат, а останалите „степени” — не, с други думи, когато презвитерът и дяконът се смятат за по-низши степени в сравнение с епископа. Това схващане е под силното влияние на римокатолическото учение, че всички дарове в Църквата извират от един дар и от едно служение — свръххаризмата на римския папа, който, като Vicarius Christi и наместник Божий на земята, е единственият пастир, който има служението на апостол Петър, и иска да ръководи всички останали дарове и служения. Тук може да се говори за йерархична структура, над която доминира волята за надмощие, а не за кенотично служение и взаимно проникване на даровете в Единия — Господ Христос, Който е извор на всички служения и дарове в Църквата и Който няма нуждата от никакъв посредник и застъпник, защото Той е този Ходатай (1 Тим. 2:5).

Равенството на служенията — равенство в любовта
 Разделянето на даровете (= харизмите) на висши и низши е погрешно и това се вижда от факта, че молитвата при хиротонията за „висшите” йерархически степени не предполага нуждата от съществуването на „низши” степени. Молитвата при хиротонията на епископа не се отнася до „този презвитер”, а към „този, който се ръкополага”, към „Твоя раб”. Същото е и с молитвата при хиротонията (= ръкоположението) на презвитер, както и на дякон (3). Това потвърждава посочения факт, че не съществуват „висши” и „низши” степени на йерархията, а различни служения и дарове и пълно равенство между тях, когато те действат в съгласие с Божията воля. Следователно разликата има функционална, а не онтологична природа. Получаването на „по-висш” дар предполага напредването в любовта като един по-превъзходен път (срв. 1 Кор. 12:31), който, ако се прояви като жертване и служение на ближния, изпълва всеки дар и всяко служение в Църквата. Това е любовта, която има за основа смирението, защото само със смирение можем да приемем другия като по-голям от нас (срв. Фмл. 2:3; срв. Рим. 12:10).
 Всяко отделяне и налагане на някакъв дар или служение спрямо другия е пагубно не само за единството на Църквата, но и за съществуването и действието на този дар. Затова Църквата, съгласно свидетелството на св. Игнатий Антиохийски, е единна, когато и епископът, и презвитерите, и дяконите са събрани заедно (4) с верния народ на едно място (5). За да се запази единството на Църквата, св. Игнатий съветва: „Всички следвайте епископа, както Иисус Христос — Отца, а презвитерите — като апостоли, а дяконите почитайте като Божия заповед. Нека никой от онези, които принадлежат към Църквата, да не прави нищо без епископа” (6) . На друго място той подчертава, че верните трябва „да се подчиняват на епископа като на мъдър по Бога; всъщност не на него, а на Отца на Иисуса Христа — Епископа на всички” (7). Единството на Църквата съществува, когато епископът е в съгласие с Божията воля, когато във всичко следва Господ Христос, т. е. когато е „в съзвучие със заповедите (Божии), както струните на арфата” (8).

Първенството на епископа в саможертвеното служение
 За да може епископът да следва Епископа на всички — Бог Отец — и за да подражава на Христос във всичко, той трябва да е кротък и смирен {Мат. 11:29), а неговият живот да носи печата на кенотичното и саможертвено служение на Църквата като общност. Първенството на епископа има есхатологична природа, той е първи не като „свръхестествен пазител на божествените истини” (9), а като такъв, който тук, в света и историята, постоянно и отново се разпъва заради поверените му люде, потвърждавайки по този начин есхатологичното си предназначение да е „във волята (вярата) на Иисус Христос” (10).
 Потвърждение на есхатологичното предназначение на първенството на епископското служение се открива в устройството на древната Църква. От най-ранни времена и до днес това свидетелство е живо в Църквата — в олтара е имало трон (престол), на който е седял епископът, и синтрон (съпрестол), на който са седели презвитерите. Този образ показва, че в историята Църквата е събрана около епископа, както в Царството Божие ще бъде събрана около Христос. Св. Игнатий подчертава значението на епископа, като казва: „Където е епископът, там нека бъде и множеството верни, защото където е Христос, там е съборната Църква” (11). Тези думи на св. Игнатий не трябва да се разбират в смисъл, че Църквата е събрана първо в епископа и след това в Христос. Верните трябва винаги и във всичко, а особено в евхаристийното събрание, да следват епископа, като следват Христос, а не обратното.

Епископското служение — подражаване на Христос
 Според ранните свидетелства на Църквата ролята на епископа е преди всичко в това, като предстоятелства евхаристийното събрание, да изобразява (иконизира) Христос. Затова още в началото на християнството е установено, че е истинска само онази Евхаристия, „която се предстоятелства от епископа или от онзи, на когото епископът позволи (да предстоятелства)” (12). Цялото човешко приношение на Бога в Евхаристията минава през ръцете на епископа, който по думите на св. Игнатий Богоносец е „на мястото на Бога” (13), т. е. на мястото на Христос, тъй като е „образ на Отца” (14), т. е. икона на Господ Христос. Епископското служение е автентично, когато то в истински и автентичен смисъл е подража-ване на Господ Христос, а не административно управление. Подражанието на Христос от страна на епископа е както в служението, така и в принасянето на сътворения свят на Бога. Поради това, че в Евхаристията цялото творение преминава през ръцете на епископа и той принася материалния свят на Бога, епископът получава и правото да взема решения относно материалната страна на църковния живот, т. е. да управлява поверения му свят.

Развитие на епископското и презвитерското служение
 Институциите на епископа и презвитера са се развивали исторически. У апостол Павел (срв. Тит. 1:5-9) тези две степени се отъждествяват, защото като епископ презвитер Тит е призван да ръкоположи новите епископи презвитери като предстоятели на отделните евхаристийни сбрания. Изобщо апостолите като съ-презвитери Христови по думите на апостол Петър (срв. 1 Петр. 5:1) имат задачата да работят за запазване на единството на Църквата в Христос. От това се ръководил и св. Игнатий Богоносец, когато е отъждествявал презвитерите със събора на апостолите. Епископът — първоначално като поместен епископ презвитер и впоследствие като епископ, различен от презвитерите — изразява онази „част” от дара на апостолството, която проявява единството на Църквата в Христос.
 В този етап от развитието на йерархическите служения — поради първенството на хиротонията или на духовността — се стига до неговото отделяне на един презвитер спрямо останалите и той става епископ. Така отделеният епископ е пръв между презвитерите, а неговото първенство, както беше казано, има есхатологична природа и се състои в служението и подражаването във всичко на Господ Христос.
 Докато в един град е имало едно евхаристийно събрание, епископът като глава на събранието е бил заобиколен от презвитерите. С разпространението на християнството евхаристийните събрания са се умножавали така, че през четвърти век се е стигнало до появата на енориите, в които Евхаристията е била предстоятелствана от презвитер в името на епископа. Епископът не е престанал да бъде център на евхаристийното събрание, тъй като със своето уникално служение на обединител на целия живот на Църквата в Христос и след това потвърждава единството на всички евхаристийни събрания и благодатта на светите тайнства. Затова неговото име е трябвало да се споменава по време на Евхаристия. Освен това презвитерът е служел на антиминс, подписван от епископа. В първите векове е съществувал и т. нар. ферментум (лат. fermentum ‘част от Агнеца, т. е. Тялото Христово’), който епископът — когато е служел Евхаристия — изпращал в енориите. Презвитерите са го смесвали със светите дарове, които са принасяли, така че събранието на енорията е било в жива връзка и единство с Евхаристията, извършвана от епископа.
 И днес в Евхаристията преди Причастие в олтара свещеникът взема една част от Агнеца и го слага в потира, като казва „пълнота-та на Светия Дух”. Тази практика е остатък именно от древната литургическа практика, според която в потира на всяка Евхаристия във всички енории се е слагала част от Агнеца като символ на пълното единство с епископа. И ако служещият не е в това единство, не може да има единство с Христос.

Дяконското служение — следване на Христос
 Важна роля в Църквата има и дяконското служение, което, както се вижда от самото название, носи подчертания белег на служението. Първоначално ролята на дяконите като част от събранието на апостолите е била в това да подражават на служението на Христос. Господ Христос е дошъл в тяло, като е приел образа на раб (срв. Фил. 2:7) и с целия Си живот, като истински Раб Господен (Евед Яхве), е дал образец за всяко служение в Църквата. Дяконското служение се проявява особено в евхаристийното събрание на Църквата. Дяконите, от една страна, са „удължените” ръце на служещия (епископ или презвитер), а от друга — са „удължените” ръце па народа. Тяхното литургично служение се състои в това да отнесат даровете, които народът донася в Църквата, на предстоятеля на Евхаристията, след това да се молят заедно с народа и да преподават осветените дарове на народа. В своето най-дълбоко значение дяконското служение е служение на Словото (Логоса) и свидетелство на Истината, т. е. на единството на Църквата в Истината, и това се вижда най-добре в примера на св. архидякон Стефан. Със своята мъченическа кръв той потвърждава свидетелството си за единството на Църквата на Стария и Новия Израил и за откриването на пълната Истина в Христос.

————————————————–

Бележки:

1 Молитвата Никто же достоин… е особена в смисъл, че свещеникът, за разлика от всички останали молитви, я произнася за себе си и лично, а не в името на всички, събрани в Църквата. Протоерей Александър Шмеман вижда в погрешното тълкувание на тази молитва източник на клерикализма, на противопоставянето на свещеника и народа и на отъждествяването на служението единствено със свещенството. Това разбиране „отдавна е проникнало от западното в нашето богословие и е възприето от ежедневното благочестие. Нима не е общоприето, че думите служи, извършва, принася се употребяват само за свещеника, докато миряните се преживяват като пасивен елемент, който участва в службата само с молитвеното си присъствие”. Такова схващане за служението „преживява Църквата преди всичко като свещеническо обслужване на миряните, като задоволяване на духовните нужди на вярващите от страна на клира…
 Именно в това преживяване на Църквата трябва да се търси причината на двете хронични болести на църковното съзнание, които непрекъснато преминават през цялата история на християнството: клерикализма и лаицизма (който обикновено взема формата на антиклерикализъм)”. — Вж. Шмеман, Ал. Евхаристща. Хиландар, 2002, с. 88-89.

2 Ζυμάρης, Φ. Κουρά και cursus honorum μεχρϊ την εποχή τοϋ Φωτίου ίστορικοδογματική μελέτη τοϋ φαινομένου // Κληρονομιά 34. Α’-Β’. 2002, Θεσσαλονίκη, 2004,125-145.

3 Frere, W.X. Early Ordination Services // JTS 17, 1915, 324. Чак до втората половина на VIII в. е имало примери да се избира римски епископ директно от чина на лаиците. Последният случай е бил изборът на папа Константин (767 г.), на когото са подражавали някои политически кръгове и който е бил папа само една година. След този опит през 769 г. Римската църква е свикала събор да се възпрепятства изборът за римски епископ директно от чина на лаиците, за да може в бъдеще да се избегнат подобни ситуации (налагане на хора от водещи места в Църквата по политически причини). Вж. Gibaut, J. St. Η. The Cursus Honorum and Western Case Against Photius, Logos // /ECS, 37, 1966, 35-73.
 И на Изток съществуват свидетелства за директна или непосредствена хиротония на лаици за епископи. Наследникът на константинополския патриарх Таласий — Никифор (806-815) е хиротонисан така. Съборът от времето на патриарх Фотий (879-880) дава ясни свидетелства, че мнозина в източните области са поставени на архиерейския престол директно от чина на лаиците. Вж. Mansi 17, 489 А. [Вж. на бълг. език: Поптодоров, Р. Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века. ВТ, 1995. - Бел. ред.]

4 Св. Игнатий Антиохийски, Послание до филаделфийци, 4, ΕΠΕ 1994, 4, 124.

5 Деян. 2:1, Кор. 11:20; св. Игнатий Антиохийски, Послание до ефесяни, 5,3, ΕΠΕ 1994, 4, 80.

6 Св. Игнатий Богоносец, Послание до смирнещи, 8,1, ΕΠΕ 1994, 4,138.

7 Св. Игнатий Богоносец, Послание до магнезийци, 3,1, ΕΠΕ 1994, 4, 94.

8 Св. Игнатий Богоносец, Послание до филаделфийци, 1, 2, ΕΠΕ 1994, 4,124.

9 Λουδοβίκος, Ν. Άποφατική έκκλησιολογία τοϋ ομοουσίου. Αθήνα, 2002, 36.

10 Св. Игнатий Богоносец, Послание до ефесяни, 3, 2, ΕΠΕ 1994, 4, 78.

11 Св. Игнатий Богоносец, Послание до смирненци, 8, 2, ΕΠΕ 1994, 4,138.

12 Пак там, 8, 1, 138.

13 Св. Игнатий Богоносец, Послание до магнезийци, 6, 1, ΕΠΕ 1994, 4, 184; 1-2, 180.

14 Св. Игнатий Богоносец, Послание до тралийци, 3,1, ΕΠΕ 1994,4,104.

източник: “Основи на православната вяра (Катихизис)”, Пено, Здравко М., изд. “Синтагма”, В. Търново, 2008 г., превод от сръбски: д-р Свилен Тутеков

                               ИЗТОЧНИК: ЗАДРУГАТА НА ПРЪСТЕНА




Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 13709485
Постинги: 14720
Коментари: 2351
Гласове: 9367
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031