Evlogia Angelova, публикува в Църква и общество Evlogia Angelova created the doc: "Архимандрит Серафим (Алексиев)- ОСНОВНИТЕ НАЧАЛА НА ДУХОВНИЯ ЖИВОТ"

При нашата затъналост в грехове духовният живот не е нещо самопонятно и леко. Който иска да придобие мирния дух на спасението, за да помага и на други в пътя им към Бога, трябва да постави върху здрава основа своя собствен духовен живот.

Отде започва духовният живот? — От вярата в Бога, Който е дух (Ин. 4:24). Той ни е създал по Свой образ и подобие (Бит. 1:26-27), вложил е в нас духовното начало и духовния стремеж да Го търсим и иска от нас по дух да постъпваме (Гал. 5:25). С вярата в Бога неразривно са свързани надеждата и любовта към Него. “Без вяра не е възможно да се у годи Богу; защото оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува и награждава ония, които Го търсят” (Евр. 11:6). Кое ще те подтикне към духовен живот, ако ти нито вярваш в Бога, нито се надяваш на Него, нито Го обичаш?...

Но излизайки от тези предпоставки на духовния живот — вярата, надеждата и любовта, православният християнин е длъжен по-нататък и практически да се запретне да изгражда духовния си живот. Каква основа той трябва да постави и с какъв материал трябва да гради по-нататък?

1. Смирението. Основата на духовния живот е смирението.

Силата на нашия враг се крие в гордостта. Но там е и неговото безсилие. Денница се извиси към несвойствени за неговата тварност висоти, ръководен от гордост, но и падна от гордост. Чрез гордост той прелъстява и всички човеци. Не случайно при първото грехопадение на-силната примамка за Адам и Ева беше тая — “ще бъдете като богове” (Бит. 3:5). Но това не стана. Получи се обратният резултат: възгорделите се паднаха чрез своята гордост дори по-ниско и от животните (Пс. 48:12 -13; 21).

Ако искаме да победим врага на нашето спасение, трябва преди всичко да се облечем в бронята на смирението. Тя ще ни направи неуязвими за дявола, защото той е безсилен пред смирението.

Господ Иисус Христос, Който “разруши делата на дявола” (I Иоан 3:8), показа чрез Своето смирение най-силното оръжие против поднебесните духове на злобата. Целият земен живот на Спасителя е дивен образец на невиждано смирение. И слизането Му от небесния престол на тая грешна земя, и раждането Му в овчарска пещера, и незабелязаното Му порасване в неизвестния градец Назарет, и безропотното Му послушание към близките Му, и всеотдайното Му служене на другите до себепожертвувателност, и умиването на нозете на учениците Му, и страданията Му, и кръстната Му смърт — всичко свидетелствува за Неговото безкрайно смирение. Но това смирение на Спасителя ни задължава да Му подражаваме. “Пример ви дадох да правите и вие същото, каквото Аз ви направих” (Ин. 13:15) — казал Той на учениците Си, след като им измил нозете.

Който се смирява, поставя единствено правилната основа на духовно-нравствения си живот. Ако човек се впусне в пътя на разните духовни подвизи, но не със смирение, а подтикван от гордост, той рано или късно ще се провали. Единствено подвизите и делата, изградени върху дълбоката основа на смирението, няма да се поклатят.

Колкото по-високо здание искаме да издигнем, толкова по-дълбоки основи трябва да поставим. Тъй е и в духовния живот. Колкото повече искаме да се извисим към Бога, толкова повече трябва да се смиряваме.

В гордостта е могъществото на дявола, но там е и неговото поражение. С гордостта си той е силен, но само пред горделивите, защото над тях само, той има власт. Пред дълбоко смирените гордостта му се оказва безпомощно оръжие за борба. Ледът може да бъде нещо много здраво, но само при сковаващ студ. Грейне ли топлото слънце, той, якият лед, започва безпомощно да се топи. Тъй и гордостта на лукавия е безсилна пред слънчевото смирение на истинските Божии угодници. Те се оказват чрез смирението си най-мъжествени герои. Не е ли същинско геройство това — да те оскърбяват, а ти да не отмъщаваш, да прощаваш и да надвиваш злото с добро (Рим. 12:21)!

Св. Антоний Велики видял някога разпрострени по земята всички примки на лукавия и тревожно извикал: “Кой ли може да ги избегне?!”, но чул глас, който му казал: “Смиреномъдрието”.

Не случайно Спасителят е поставил като основа на блажения духовен живот смирението: “Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството небесно” (Мат. 5:3). Ако ние искаме да придобием мирен дух, с който да помагаме на хилядите вярващи около нас да се спасяват, трябва да започнем духовен живот, като поставяме за негова основа смирението. В тази добродетел на бедните по дух е скрит духовният мир, за който ни говори св. Серафим Саровски. Към този мир постоянно ни подтиква Спасителят, като ни увещава: “Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си” (Мат. 11:29).

2. Самоосъждането

Второто основно начало на духовния живот е самоосъждането.

Кой искрено е обикнал и последвал смирението, това се познава най-добре по самоосъждането. Гордият никога не се самоосъжда. Той все смята себе си за прав. Само смиреният е готов да признае пред себе си, пред ближните и пред Бога всяко свое провинение. Онзи, който се самоосъжда, е само поради това вече в благословена война с “духовете на злобата”, тъй като е скъсал с внушаваната му от тях гордост.

Самоосъждането се изразява на дело в съжаляването за греховете си, което пък намира израз в изповядването им при тайнството Покаяние. За да можеш искрено да изповядаш греховете си, трябва най-напред да ги видиш, да се погнусиш от тях и да се самоосъдиш за тях. Който в порочното си сърце измисля “думи лукави за извиняване грешни дела” (Пс. 140:4), той не е в състояние да поправи дори отделни свои грешки, камо ли пък да тръгне по пътя на системния и постоянен духовен живот.

3. Решимостта да не се повтарят тежките грехове трябва да лежи също в основата на духовния живот.

Самоосъждането не е достатъчно. То трябва да бъде придружено с твърда решимост да не вършим вече предишните беззакония. Иначе няма успехи в духовния живот. Човек ще тъпче все на едно и също място, ако е раздвоен, ако ту се издига, ту пада, и ако ту гради, ту пак разрушава изграденото, според печалното признание на поета Димчо Дебелянов:

“Аз умирам и светло се раждам —разнолика, нестройна душа, през деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша”. (Черна песен)

Представете си, че един размътва кладенеца, а друг го чака да се избистри.

Кой ще надвие? — Явно е, че оня, който проявява злата воля да размътва кладенеца. Тия двама — чакащият и размътващият — се намират събрани в нашата собствена душа. Ние трябва да забраним на злите наклонности у нас да размътват кладенеца на нашето сърце с поривите на греха, и то ще се избистри… Едва тогава ние ще разберем на дело колко верни са Христовите думи: “Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8).

Постоянното самоосъждане и твърдата решимост да бъдем верни на Създателя си омаломощават лошите привички у нас и подсилват добрите. По този път накрая от двойствени човеци ние ще можем да станем единни в душата си и целия си живот на Христа Бога да предадем. Така ще придобием мирен дух за собствено спасение и за спасението на нашите близки, с които Бог ни е поставил във връзка.

4. Ревността.

Четвъртото основно начало на духовния живот е ревността да угодим на Бога. Тя съставлява сърцевината на духовния живот. Няма ли у нас ревност за Богоугождение, няма и духовен живот (4). Затуй и първата грижа на вярващия, който иска да напредва в духовния живот, (ако води такъв), или да постави оттук нататък добро начало на истинския живот по Бога, е да разгаря тази ревност в сърцето си.

— Но каква ревност за богоугоден живот може да има при нашите трудни условия за съществуване? — ще запитат някои.

Слабата си ревност те обясняват с тежките условия, в които живеят. Но правилно ли е това обяснение? От благоприятните условия ли зависи ревността? Но тогава как да си обясним факта, че най-великата ревност — ревността на Апостолите — се проявявала сред най-тежки условия — сред скърби, сред гонения и изтезания (2 Кор. 4:8 -9)?! Ревността зависи от вярата, надеждата и любовта към Бога, а не от външните условия на живот. Немощна ли е вярата, бледа е и любовта. Липсва ли надеждата — слаба е и ревността.

Недостатъчната ревност е като малкото пламъче, което противните ветрове на живота лесно могат да угасят. А силната ревност е като буйните пожари, които не само не угасват, но още повече се разпалват при духането на бурните ветрове.

Един истински вярващ християнин не се смущава от вихрите на времето. Чрез ревността си той прогонва далеч от себе си всеки страх и маловерие, и смело изповядва вярата си в Бога, като помни, че “на страхливи и неверни, на мръсници и убийци… делът им е в езерото, що гори с огън и жупел” (Откр. 21:8). Истинският християнин е неустрашим. Той знае, че неговият Помощник и Покровител Бог е всемогъщ, и затова говори заедно със св. пророк Давида:

“Няма да се уплаша от десетки хиляди люде, които отвред са се опълчили против мене” (Псал. 3:6). “На Бога се уповавам, не се боя; какво ще ми стори човек?” (Пс. 55:12). Той не се бои от нищо друго освен от това — да не го завари смъртта духовно угаснал.Той живее не за земята и за нейните греховни наслади, а за небето и за неговите вечни духовни радости.

Всички свети мъченици и Божии угодници са се отличавали с такава ревност за Богоугоден живот. Благодарение на нея те са извършвали чудните си подвизи, които и днес будят удивление. От ревност по Бога отец Иоан Кронщадски е спал често пъти само по 3–4 часа в денонощието, водел е високо духовен живот и е бил жертвено готов да отдаде и последните си сили в служба на малките Христови братя.

5. Молитвата.

Петото основно начало на духовния живот е молитвата. Ревността и молитвата са тясно свързани помежду си — толкова тясно, че една без друга не могат да съществуват. Има ли ревност — има и молитва. Няма ли ревност — няма и молитва. И обратно, — гори ли в сърцето молитвено настроение, от него ще пламне непременно и гореща ревност. Ако пък молитвата угасне, ще угасне и ревността за водене на Богоугоден духовен живот.

Оттук пък следва заключението: искаме ли да горим от ревност по Бога, трябва често да се молим! Какво би било, ако всеки православен християнин ежедневно молитвено запалваше сърцето си от пламъчето на кандилцето, коетогори пред неговите домашни икони! Тогава той цял би сияел в тая благодатна ревност и с любов би изпълнявал своя висок християнски дълг.

След своя разговор с Бога на планината Синай Мойсей слезе оттам цял пламтящ от сиянието на Божията благодат. Ако и ние се възкачваме често на духовния Синай чрез молитвеното общение с Господа, тогава ще горим в ревност подобно на древните пророци и ще спасяваме и себе си и хилядите свои близки и познати около нас.

Молитвеният подвиг е духовният барометър, който показва какво е времето в душата ни. Имаме ли жажда за молитва — това е добър признак. Той сочи, че душата ни е жива и жадна за Бога. Изчезне ли обаче тази свещена жажда за молитвен разговор с Бога, това е зловещо предзнаменование, че грехът е изпълнил със своя мрак душата ни, и че ние сме близо до онова плачевно състояние, което се нарича духовна смърт. От такава духовна смърт може да ни възкреси само Бог чрез чудото на нашето лично покаяние. То ни връща отно во към молитвата и към ревносттта.

И тъй, ревността се поддържа чрез молитвата, както огънят се поддържа чрез прибавяне на гориво. От искрената молитва се ражда топло чувство към Господа, което се появява отначало рядко, после по-често и по-често, докато у укрепналите то се превръща в непрекъснато чувство за Бога. Това чувство е сладостно и блажено и с първото си появяване те възбужда да го желаеш и търсиш, тъй че да не напуща вече сърцето ти, защото в него е раят” (5). Който иска да влезе в този рай, трябва, по съветите на епископ Теофан Затворник, да следва това правило: когато се моли, да не изоставя молитвата, докато не възбуди в сърцето си някое чувство към Бога: или благоговение, или преданост, или благодарност…, или смирение, или упование” (6).

Когато една вещ дълго стои под слънчевите лъчи, тя се нагрява силно. Тъй става и тук. Когато молещият се стои под лъчите на съзнателното общуване с Бога, сърцето му все повече и повече ще се съгрява с неземната топлина на благодатта, и ревността му ще се възпламенява. Истинският духовен живот започва, когато човек получи тая топлина, тоя благословен огън (7).

Но ревността може да намалее и да се появи на нейно място охлаждение. Всякога ли е гибелно то? — ще запитат някои. Епископ Теофан Затворник отговаря, че има едно временно охлаждение, причинявано от умора или от боледуване. То не е така опасно, защото бързо отминава с отпадането на причината, която го е предизвикала. “Бедствено е обаче охлаждението вследствие на произволното отклоняване от Божията воля (т.е. вследствие на водене греховен живот — в ск.м.). То убива духа и пресича духовния живот” (8).

От това охлаждение ние трябва да се боим като от смърт. То се явява като последица от небрежността в духовния живот. Тая небрежност пък е свързана с поддаване на небогоугодни увлечения с падане в грехове и особено с неизповядването им. Всеки грях скъсва връзката ни с Бога. Единствено чрез покаянието и св. тайнство Изповед, което ни дава прошка на греховете, ние можем да възстановим пак общението си с небето. От искрата на това доброволно помиряване с Бога отново може да се запали огънят на угасналата ревност по Бога!View Doc