Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.01.2012 20:16 - ЕВАНГЕЛСКОТО ХРИСТИЯНСТВО - продължението
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 816 Коментари: 0 Гласове:
1



Evlogia Angelova, публикува в Църква и общество Evlogia Angelova created the doc:

"Евангелското християнство-продължение".

Православното мислене за вярата е, че тя е дар от Бога, но същевременно е и акт на свободното усилие на човека да намери Бога.

Това се изразява много ясно от св. ап. Павел:

“Вярата иде от слушане, а слушането от словото Божие” /Рим. 10:17/.

 Протестантите считат, че човек може да се спаси без да принадлежи на Църквата, достатъчна е само вярата в Иисус Христос, позовавайки се на Мат. 18:20.

И в това се крие тяхната огромна заблуда, защото Христос може да бъде само сред членовете на Своята Църква /Мат. 7: 22-23/.

Редно е протестантските богослови да отговорят на въпроса след като двама или трима, събрани в името на Иисус Христос, могат да направят Църква, защо Той заповядва на събралите се двама или трима в негово име да увещават грешника, да кажат за това и на Църквата /Мат. 18:15-17/?

Това доказва, че двама или трима, събрани в името Христово, не правят Църква.

Според Ч. Хаджиев спасението чрез вяра се противопоставя на спасението чрез дела, както и на спасение чрез тайнствата.

За доказателство на своите твърдения Ч. Хаджиев се позовава на изкривената теза на Лутер, изложена в трактата “За свободата на християнина”. Според тази теза двата елемента на Библията – закони и обещания са предназначени да предизвикат у човека покаяние от невъзможността му да спазва законите и вяра, като реакция на обещанията, които Бог дава. Според Лутер благодарение на вярата Христос приема греховете ни “като свои, сякаш Сам ги е извършил.../и/ греховете биват удавени и погълнати в него.” /пар. 12/9 Но пък се дава вече не частна индулгенция, както при римокатолицизма, а тотална индулгенция за сметка на Христовото разпятие.

За Лутер добрите дела са безполезни и безмислени, ако не са извършени като израз и последствие на вяра в Бога. Следвайки реформаторите всички сектанти казват: “Вярвай и ще бъдеш спасен.” За доказателство на своите заблуждения и изкривеното си рационално мислене лъжеапостолите-сектанти цитират кратки цитати, извадени от контекста на свещеното писание за спасението чрез вяра, а също и места, според които “чрез делата на закона няма да се оправдае пред него нито една плът” /Рим. 3:20, 28; 4:1-6/.

Но те заблуждават или себе си, или не знаят, че посочените текстове на Свещеното Писание думите ”делата на закона” се отнасят за старозаветния обреден закон – старозаветните празници, съботата, обрязването, кръвните жертви и други /Кол. 2:16-17/.

А това не са делата, които Христос ни даде с новазаветния закон.

Ако сектантите, проповядващи лъжливо учение прочетат внимателни Св. Писание, но не изкривено от техните проповедници ще видят, че в него се говори, че добрите дела са нужни за спасението на човека /Рим. 1:1-10; Йн. 5:28-29; Еф. 2:10/.

А и вярата ни без дела няма никакъв смисъл /Мат. 7:19-23/, защото “вярата без дела е мъртва” /Йак. 2:14-26/.

Това се потвърждава и от факта, че и “бесовете вярват и треперят” /Йак. 2:19/, но след като нямат добри дела ще бъдат осъдени во веки веков. А това опровергава всички протестански лъжеучения.

 Протестантите не разбират същността на казаното от св. Киприян Картагенски, че “ не може да има Бог за свой Отец онзи, който няма Църквата за своя майка”.

 

Тези думи за тези, които считат, че могат да се спасят само с вяра са неразбираеми. Спасение вън от Църквата не може и няма да има.

Това с особена яснота се показва в книга Деяния апостолски и по-точно случката с Корнилий. Корнилий е угоден и приятен на Бога за своите добри дела /Деян. 10:2/, но те не могат да го спасят без благодатта на Светия Дух, без встъпването в Църквата чрез светото кръщение /Деян. 10:48/.

Сам Господ говори на ония, които не събират хората в Неговата Църква, а ги отделят, че те са против Него /Мат. 12:30/. Иисус Христос е Глава на Църквата, а тя е Негово Тяло /Еф. 1:20-23/.

Не може членът на тялото да живее вън от него /1Кор. 12:12-27/.

Защото, който се отделя от земната Църква, той се лишава и от небесната, обрича се на вечна гибел. Всеки, който отрича Църквата отрича и Бога.

 

Протестантите сериозно се отклоняват от истинското православно учение, защото познават само римокатолическия догмат за Светата Троица, който сериозно се различава от православния.

В основата на западното мислене стой Боециевото мислене за Светата Троица като Троица иманентни, вътрешно-субстанциални релации, в които абсолютно простата и нумерическа единна Божествена същност се намира със самата себе си.

Това е едно изключително радикално обръщане на Трите Лица в три взаимни вътрешни отношения на Божествената същност, в превръщането на Отец, Син и Дух Свети в имена на отношения, а не на самостоятелни субекти.

Това показва западното не разбиране на понятията усиа и ипостасис. Източната формулировка на догмата утвърждава Отца, Сина и Светия Дух като три ипостаси – като три сами по себе си съществуващи и същевременно тези Три сами по Себе Си /ипостасис/ като едно само по Себе си съществуващо /усия/.

Тези Три ипостаси са единосъщни.

Именно това неразбиране от страна на западните богослови на основния догмат на светата Троица кара М. Лутер да издигне основния постулат, че отношението към Бога е изцяло личностно.

Самият Лутер извежда учението за Бога от опита на противоположностите.

За него “Могъществото на човека е разрушено чрез кръста, който в своята слабост скрива Божието всемогъщество”.

Това е много близко до трактовката на блаж. Августин и на Боеций. А това води до едно още по-голямо изкривяване на това учение.

Защото не кръста разрушава могъществото на човека, дадено му от Бога, а греха.

Чрез кръста дойде избавлението на човека, издигането му към Бога.

Лутер разглежда Христос единствено от страна на деянията Му спрямо нас.

А това за православието е неприемливо, защото е едностранчиво и погрешно.

Иисус Христос може и трябва да се разглежда единствено и само като Богочовек.

 Незнанието на православното учение и стремежа за разграничаване от римокатолицизма, кара М. Лутер да изтъква в своята христология, че в Христос се предпреживява парадоксът на нашето оправдание. От тук следват и разбиранията на протестантите, че “в учението за спасение по благодат чрез вяра липсва каквото и да било място за ролята на Църквата като общност от хора в християнската опитност”10

Това е отричане на Църквата като една , свята, съборна и апостолска, чийто невидим Глава е Христос. Защото Христос установи като Църква Самия Себе Си, Своята Богочовешка личност. Поради това Църквата може да бъде само Богочовешка и в Богочовека.

Богочовекът е Глава на Тялото на Църквата, единственият Глава.

Следователно категорично можем да кажем, че Църквата първо е Богочовешки организъм, а след това Богочовешка организация.

Бог във всичко е на първо място, а човекът на второ.

Затова и православните не проповядват от себе си, не се хвалят с човека, а изповядват и проповядват Богочовека.

От Реформацията учението за върховния авторитет на Библията е основна характеристика на протестантството. Г-н Ч. Хаджиев цитира Г. Брей, който дефинира въпросите на вярата така: “ Писанието е единственото правило по въпросите на вярата, така че това, което не може да бъде доказано чрез него, не може да бъде изисквано като предмет на вяра, необходим за спасението.” 11

Този принцип на протестантизма се формира в полемиката на първите протестанти с римокатолицизма като средство на отричане на авторитета на папата и църковната традиция. Но протестантите не се отказват от догмата за ”непогрешимия човек”.

Напротив, те възприемат този догмат в неговата същност и го доразвиват в изключително ужасяващи размери и детайли. По този начин в протестантизма основният принцип на римокатолицизма е приложен в живота на всеки един човек поотделно.

Именно следвайки примера на непогрешимия папа в Рим всеки един протестант е нов непогрешим човек, тъй като претендира за лична непогрешимост по въпросите на вярата. Така Христос се прогонва на небето, а тук на земята остават неговите наместници.

Но тази замяна на Богочовека с човека, както и всяко подбиране от християнството само на онова, което се нрави на индивидуалния човешки вкус и разум превръща християнството в един лишен от какъвто и да е смисъл хуманизъм.

Но именно този принцип за “достатъчност на Писанието”, уповавайки се на човешкия разум, поставя пред протестантизмът проблема за неговото тълкуване и прилагане. Какво означава и говори Св. Писание на всеки протестант днес?

И веднага следва човешкото разрешаване на проблема, изразено в “Уестминстърска изповед на вярата 1647 г.” в гл. 1, точка 7: “

Не всичко в Писанието е еднакво ясно, нито еднакво разбираемо за всеки човек. Независимо от това, нещата, които трябва да знаем, да вярваме и практикуваме във връзка със спасението, са толкова ясно изразени и разкрити на едно или друго място в Писанието, че не само учените, но и неуките, използвайки правилно естествените средства, могат да ги разберат в достатъчна степен.”

12 Тук прозира идеята, че човекът е най-висша ценност и най-висша мярка, а не Богочовекът. Но как ще обяснят протестантите заповедта на св. ап. Павел християните еднакво да пазят, както Свещеното Писание, така и Свещеното Предание, защото и двете са слово Божие. ”И тъй братя, стойте и дръжте преданията, които получихте било чрез наше слово, било чрез наше послание” /2Сол. 2:15/ “Затова и ние непрестанно благодарим на Бога, задето, като възприехте слушаното от нас слово Божие, усвоихте го не като слово човешко, а като слово Божие, /каквото е наистина/, което и действа във вас вярващите” /1 Сол. 2:13/.

Защо протестантите не се подчиняват на тези думи на апостола?Защо ги отхвърлят и същевременно съчиняват свои човешки предания, каквито Христос осъжда /Мат. 15:1-7; Лк.7:13/

Защо приемат Евангелието на св. Лука, който го пише по преданието на апостолите и учениците Христови?

Той пише Евангелието въз основа на известните, конкретните исторически събития така, “както ни ги предадоха ония, който от самото начало бяха очевидци и служители на словото” /Лк. 1:2/.

 

Протестантите не могат да разберат, че единствено и само Църквата, Чийто Глава е Христос може да дава авторитетни тълкувания.

И това е така, защото присъствието на Бога може да ни открие единствено и само Бог.

 

Какъв е принципът на тълкуване? Това е основен въпрос, който си задават още през първите векове. Споровете с еретиците – гностици, манихейци, монтанисти, савелиани, ариани и други, които също се позовават на Свещеното Писание налага необходимостта от повдигането на този въпрос.

И именно в тази сложна историческа обстановка за първи път се призовава авторитета на Преданието. Правилно отбелязва прот. Г. Флоровски, че “Писанието принадлежи на Църквата и единствено в Църквата, вътре в общението на правата вяра, Писанието може адекватно да се разбира и точно да се тълкува.

 

Еретиците, тоест онези вън от Църквата,не притежават ключа, ума, /духа/ на Писанието.

 

Не е достатъчно само да се четат и да се цитират библейски слова – истинският смисъл и цел на Писанието, разбрано като интегрирана цялост, трябва да се разкрие.

Човек трябва да схване /сграбчи/ така да се каже – предварително, истинският образец на библейското Откровение, истинският замисъл на Божия изкупителен промисъл, а това може да се направи само чрез проникновението на вярата.”

13 Това е съборният ум на Църквата. Самата Църква живее в Преданието, Защото устното и записаното предание са само различни начини за изразяване на едно и също Откровение.

Защото в православното изповедание обектът на нашата вяра е Бог, Който Се себеразкрива посредством даденото ни от Него Откровение, което е Свещеното Предание и Свещеното Писание. Това е един единствен извор на вярата, изразяващ се в две словесни форми или два начина на запазване на Откровението.

И както отбелязва руският богослов Вл. Лоски “не може да става въпрос за две плироми, противопоставени една на друга, а за две модалности на една и съща пълнота на Откровението, предадено на Църквата.”

14Следователно Свещеното Предание и Свещеното Писание са пълнотата на Божествените истини. Православието не е философска система, а образ на богоптичастност.

Това се доказва по безпорен начин и ако обърнем поглед към Стария Завет.

Още от времето на Адам стигайки до Моисей не е имало Свещено Писание, но хората истински са вярвали в Бога и достигали до голяма святост само по устно предание.

И дори след появата на Свещеното Писание хората еднакво се учат на вяра, както чрез Свещеното Писание, такаи чрез Свещеното Предание. /Второзак. 32:7; Иоил. 1:2-3/

Библията може да бъде разбрана единствено и само от гледна точка на вярата в Църквата, която се корени в апостолското послание. И тук г-н Хаджиев цитира св. Базил, според който тълкуването на Писанието е възможно “само за онези, на които Духът дава прозрение”, като представя и евангелската позиция, че “просветлението или свидетелството на Светия Дух е необходимо, за да може човекът да разбере значението на Библията”.

Самите реформатори декларират, че запазват уважението си към традицията без обаче напълно да се подчиняват на нейния авторитет.

И в тази позиция се разкрива опитът на протестантите да пригодят Писанието към духа на времето на определен исторически период.

Според тях след като отделният вярващ е храм на Светия Дух и има лична връзка с Бога следователно може да бъде воден от Духа в своето четене и разбиране на Библията.

Този подход обяснява защо при четенето на един и същ библейски текст самите протестантски деноминации имат различни доктрини , които понякога взаимно се изключват. Та нали Духът е един и Той ги води? Как тогава след като Светия Дух води всеки един от тях в четенето и тълкуването на Библията се явяват тези противоречия?

Не свидетелствували това, че тях ги води “бащата на лъжата”? И отхвърляйки авторитета на Църквата при тълкуване на Свещеното Писание те се обръщат и уповават на тълкуването на пасторите и преподавателите по богословие.

И много удачно Алистър Макграт точно и ясно изразява протестантската позиция за тълкуване: “въпросът в крайна сметка се свежда до това, дали човек възприема папата., Лутер или Калвин за тълкувател на Писанието”.

Затова и С. Булгаков правилно отбелязва: “ Професорите по богословие в протестантизма са единственият църковен авторитет: те са вероучители и пазители на църковното предание. В този смисъл протестантизмът е професорска религия: казвам това без всякаква ирония или похвала – просто констатирам исторически факт”.

15 Протестантският фундаментализъм е лишен от историческото дихание и доверието на действието на Бога в човешката история. За тях е важно само изучаването на Божието слово без да се интересуват как хората чуват това слово.

А словото Божие е обърнато именно към хората. Затова колкото повече историята и буквата отстъпват, толкова повече духът придобива надмощие. А в това се изразява и основният принцип на духовния живот. Този въпрос именно за православните представлява основна догматическа предпоставка за правилно разбиране на Новозаветните книги. Още св. ап. Павел формулира категорично и ясно този принцип:

“Защото буквата убива, а Духът животвори” /2Кор. 3:6/.

И по-нататък пояснява тези свой думи “понеже видимото е временно, а невидимото вечно” /2Кор. 4:18/. Важно е да се почертае, че историческите сведения в Новозаветните книги са важни, но те са само и единствено основата, въведението, подготовка за изучаването на тези книги. Главната, изключителна цел на Новия Завет се отнася до живота и действието на Светия Дух в живота на всеки един вярващ, както и на света и се разпространява по духовен начин, т. е. чрез проникването посредством буквата и историята в духовния смисъл на предмета. Като боговдъхновен текст Свещеното Писание на Новия Завет не се ограничава само до писание на вечните божествени истини, които изчерпват Божието Откровение. Свещеното Писание говори за историческите спасителни събития, които Сам Бог извършава и те са първостепенни. И именно в това единомислие, съгласие и съответствие между буквата и истината, изразена чрез тази буква се състой специфичната природа на Свещеното Писание. Само по себе си знанието нищо не прави.

Необходима е именно тази динамична страна. Инициативата е винаги и единствено от страна на Бога. И поради това, че божествената истина е формулирана с участието на човека, който описва тварни, ограничени понятия / но не може да изчерпи вечната Божествена същност/, то Свещеното Писание трябва да има характера на ръководство на търсенето, указанието на Божията воля. Следователно Свещеното Писание е пътеводна светлина към единствената личност и събитие, за което говори, т. е. Иисус Христос.

Свещеното Писание е боговдъхновено записване и свидетелство на Божественото Откровение. Тези, които го записват са боговдъхновени писатели и произлиза от техния опит. Това е класическата позиция на светите отци.

Протестантите не могат да приемат, че Църквата Христова може да запази истинското Предание така, както ни го предават Христос и апостолите.

Те считат, че това Предание е изопачено от хората през отминалите 2000 г. Но по този начин те доказват неверието си в способността на Христос да запази Своето Си.

Затова още ап. Павел говори, че преданието не може да се изопачи в Църквата, защото се “предава на верни човеци, които ...са способни и други да научат” /2 Тим. 2:2/ . Те са хора, които държат за “истинското слово /Преданието/, съгласно учението /Писанието/ Те са “стълб и крепило на истината” /1Тим. 3:15/ и като такива се пазят от Христовата Църква, в която вечно пребивава Светия Дух /Йн. 14:16-26/.

Именно поради тази причина Църквата запазва в пълнота както Свещеното Писание, така и Свещеното Предание, защото Христос пази Своето Си. Това се потвърждава и от цялата история на Църквата Христова, а именно , че от нея се отстраняват всички, които се опитват да привнасят ново, изопачено учение, не отговарящо на апостолското.

Няма как Свещеното Писание да е запазено в цялост и пълнота, а Свещеното Предание да е изопачено. Това от страна на протестантите е съзнателно отхвърляне на Богочовека и приемането на човешкия разум като най-висш авторитет.

Самите протестанти отхвърлят християнската история и считат,че общината е загубил още от апостолско време чистотата на Христовото учение. За тях Христос не е могъл да запази Своето Си през вековете И тук се крие тяхното безумие –това, което те считат невъзможно за Бога е възможно за „реформаторите” –без историческият Христос те създават „новоапостолска църква”.

В заключение можем да кажем, че протестантизмът е извратен и доведен до безумие римокатолицизъм, където Христос е отхвърлен, а на пиедестал е поставен човека с неговия рационален ум. В протестантизмът римокатолическите отклонения от истината са доведени до крайност – частната индулгенция е заменена с всеобща, а апостолското предание е отхвърлено.

Същевременно протестантизмът краде от православието като го преосмисля през призмата на реформаторските принципи. Но вземайки една истина и смесвайки я с лъжа се получава лъжа – това протестантите го правят най-добре. И в това се вижда сбъдването на пророческите думи на св.ап. Павел, който казва:

„Ще дойде време, когато човеците не ще търпят здравото учение, но водени от своите похоти, ще си насъберат учители, които да им гъделичкат слуха” /2Тим. 4:3-4/.

А в спора коя е правата вяра свидетелства Сам Бог със слизането на благодатния огън всяка година на Велик ден в ръцете на православния йерусалимски патриарх. А на това протестантите няма какво да отговорят.

 

 

1. Български тълковен речник. С. 19762. John Stott, ”Evangelical Essentials: An Address for the IFES world Assembly in Korea”, 1999 /превод: Ч. Хаджиев/3. Пак там John Stott4. Пак там John Stott5. Митев, Д. Инославни изповедания. с. 127 6. Митев, Д. Инославни изповедания. с.1467. Светоотеческа формула, приписвана на св. Ириней Лионски8. Виж Хаджиев, Ч. Характерни черти на евангелското християнство: за индивидуализма и ролята на християнската вяра. сп. Българско богословие 6/2006. 9. Пак там10. Виж Хаджиев, Ч. Характерни черти на евангелското християнство: за индивидуализма и ролята на християнската вяра. сп. Българско богословие 6/2006. 11. Пак там12 . Уестмингстърска изповед на вярата 1647 г. С. 1997, с.1013. Флоровски, Г. Библия, Църква, Предание. Православно гледище.С.2003, с.94 14. Лоски, Вл. Предание и предания. Сп. “Духовна култура”, 5/2002, с. 11.15. Булгаков, С. Современное арианство. В: Булгаков, С. Тихие думы. М. 1918, с. 146View Doc




Гласувай:
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 13706818
Постинги: 14720
Коментари: 2351
Гласове: 9367
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031