Християнството има един център, една ос, една причина за съществуване, една-единствена любов и надежда – Богочовекът Иисус Христос. Отнемете на християнина Христа, и можете да го превърнете в каквото си пожелаете – атеист, комунист, демократ, анархист, „модерен” човек, националист, теософ. Нещо повече – можете да го превърнете дори в „християнин”; да го убедите, че получава християнската си идентичност по наследство и че тази идентичност започва и свършва с коледните пуйки и великденските яйца. Ако решите да бъдете циник докрай, накарайте го да пролива кръв – своята и на ближните си – за тази своя „вяра”.
И обратно – оставите ли Христос да обитава душата на човека, този човек никога няма да бъде „ваш”, никога няма да успеете истински да властвате над него. Колкото и храмове да разрушите, колкото и вярващи да избиете, до каквато и духовна нищета да докарате народа, тези, които изповядват Христос за Едничък Господ, ще бъдат извън вашата власт, извън вашата юрисдикция дори, защото в най-дълбокото измерение на битието си те са чужденци. Не от този свят. Временно пребиваващи на ваша територия поданици на едно друго Царство.
Всичко започва и всичко свършва с Христа. От Него получаваме живата вода на вярата. От Неговите уста чуваме словата на вечния живот. Неговото Тяло и Неговата Кръв се вливат в нашия човешки състав и ни правят Божии. Затова няма да срещнете православен, който с блеснал поглед и с Библия в ръка да ви попита: „А знаете ли Кой е Иисус?”. За нас този въпрос би означавал да включим Бога някъде (макар и в центъра) на кръга на нашите познати. А познаването на Живия Бог е повече от непредставимо, абсолютно непредаваемо състояние на духа; огън всеизгарящ. И пътеката към това познаване ни е дадена като дар. На всеки, без изключение.
Тази пътека е Църквата. Само по себе си това е удивителен факт, може би една от най-парадоксалните прояви на Божието могъщество и велика милост. Едва ли можем да се сетим за друга реалност в България, където разривът между форма и съдържание да е приел такива абсурдни форми; където, по думите на един мой познат „абсурдът е от такъв порядък, че благодатта се вижда с просто око”. И това е велико духовно предизвикателство: сложете на едната везна всичко отрицателно, което можете да си помислите за нашата църква – всички залужени и незаслужени хули срещу нейните служители, цялото си възмущение от „кирливия пластмасов леген”, в който са кръстили детето ви (изразът е на писателя Георги Мишев), всички слухове, интуиции и преки наблюдения за корупция, занемареност, човешка мерзост и лицемерие; сложете „мрачното нелюбопитство” (Мережковски) и досадата си от поредното „православно” предаване по телевизията. Сложете обидата си. Потреса си от социалистическата театралност и феноменалното безплодие на болшинството наши богослови. Гражданското си негодувание от това как се съсипва пред очите ви една хилядолетна национална институция-светиня поради неспособност за елементарни управленски решения и чувство за отговорност пред нацията. Как всеки си позволява да се гаври със Свещеното, дори и платените му служители (платени? служители?). Как бързеят на празнословието отмива последните островчета на достойнството ни в посока Страсбург, Брюксел и Вашингтон – щом духовните ни водачи за пореден път застанаха в позиция на оплакващи се пред европейските комисари. Как страшно и празно зеят манастирите ни. Как...
...И тук спрете. И сложете на другата везна Непредставимото. Малкото просено зрънце. Бисерът. Неуловимото с човешки средства „единое на потребу”. Крехката си и немощна православна вяра.
Струва ли си да казвам кое трябва да натежи?
Християнският път е път на страданието, via dolorosa, пътека лична, абсолютно и неповторимо твоя. И единствено възможна. При това, забележете, на нас ни е обещано, че тази пътека завършва с поражение за Църквата. Че спасението ни е обещано, но не ни е гарантирано. И още – че от нас се очаква радост, която можем да изпитаме само ако приемем Кръста.
Тук си спомням един кратичък стих, цитиран като илюстрация към трагедията на човешкия избор от братя Стругацки в романа им „Милиард години до свършека на света”: „Рекоха ми, че този път ще ме отведе до океана на смъртта и аз насред пътя свърнах обратно. И оттогава пред мен извиват само криволичещи и глухи околни пътеки...”
Христос казва за Себе си: Аз съм пътят... Ако на нашата везна натежи (привидно абсурдно) просеното зърно на Божието Царство, пътят неизбежно ще ни отведе в Църквата, в Божия дом и в Тялото Христово. Тогава може би ще ни се отворят очите и за истинските неща, скрити зад облъскващата привидност на онова „човешко, твърде човешко”, което ни се представя за Църквата. Тогава може да се удостоим зад евтиното, овехтяло, не особено чисто парче хастарен плат, което ни отделя от олтара, да усетим Присъствието. Тогава само ще се усмихнем мимоходом на наивния (католически и мормонски) кич, изместващ иконите от нашите църкви. Тогава (дори!) ще можем искрено да се помолим за духовно немощния познат свещеник като за своята собствена немощ. Само тогава акумулираната енергия на неофитското ни недоволство, която сме мислели за свещен гняв, ще може да бъде впрегната „за мирни цели” и за истински градеж.
Тогава ще бъдем на Пътя. Тогава ще бъдем Пътя и Пътят – това ще бъдем ние. И няма да говорим за това в пространно-скучни богословски лекции. Няма да се налага да заклеймяваме, да съветваме, да се присмиваме, да се опитваме да помогнем, да пречим, да превъзнасяме, да окупираме сгради, да продаваме сгради, да сме „за”, да сме „срещу”, да изискваме, да настояваме, да си траем, да заговорничим, да хленчим, да пишем опровержения.
Просто ще живеем. И ще живеем просто. По християнски, с онази мълчалива простота, позната само на намерилите пътя и предобразена в стиха на Вутимски:
В далечината ивица извива
пътеката, която води татък,
там песента на птиците е дива,
на пътниците разговорът – кратък.
Пламен Сивов, списание Мирна, бр. 9, 1999 г.
