ЧЕРНАТА ОВЦА

Автор:   Десислава Шаркова
 
 Добрият Пастир - "не бой се малко стадо"

 „Три воли ръководят живота: Божията, вражеската и нашата човешка, и никой не ще освободи човека от борба за избора, кого да последва...” Арх. Йоан Крестянкин

Човек се променя.

„Напред” или „назад”, осъзнато или не, но все пак се променя. Променя се, дори и когато си мисли, че не е така. Аз не търсех съзнателно промяната. Но тя се случи. Случи се така, че нищо в мен вече не е същото.

„Обръщане” – това е терминът, който вярващите използват, за да опишат състоянието на невярващия, който по неведоми пътища Господни е бил докоснат от вярата. Не коя да е вяра. А тази, от която боли и която променя. Която те кара да се погледнеш „в очите” и да имаш смелостта да видиш онова, което криеш дори и от самия себе си.

Когато се опитах да споделя с най-близките ми случващото се с мен, чувах горе-долу следното: „Прекаляваш, залиташ в опасна посока!”, „Какви толкова са греховете ти?”, „Не преувеличавай и не се самонаказвай за глупости!”, „Гледай си семейството и си живей живота...”

Откакто „залитнах”, разбирам, че човек не може да осъзнае редица неща, когато е извън вярата. Тогава сетивата му са затворени за исконни истини, което „приспива” съвестта му и човек живее в привиден мир със себе си, в привидно нормален свят, с привидно нормални хора, които не „залитат” в духовни терзания, защото нямат време за тях от многото грижи и проблеми в своята болезнено материална действителност.

Откакто „залитнах” усещам, че някой преднамерено и организирано държи част от нас далеч от истинската, спасителната вяра, било чрез съзнателно възпитаван атеизъм, било чрез налагане на криворазбрана или изкривена вяра. А това води до избора да стоим далеч от православната църква (за този избор ние вярваме, че е изцяло и единствено наш и не допускаме, че всъщност ни е внушен!). Явно някой иска това! Защото се страхува, че там, като в истински Божи дом, ще намерим истината, която той на всяка цена не иска да намираме. Затова подхвърля в главите ни мисли и въпроси, които ние приемаме за свои: „Църквата е просто една институция, която цели подчинение на масите!”, „Кой гарантира, че Библията и всички писания са наистина автентични и не-манипулирани от написалите ги?”, „Такава йерархия и жажда за власт цари в църквата, каквато не можеш и да си представиш...”, „Ако всичко в църквата беше от Бога, защо има различни видове вяра, защо се водят войни за вярата, защо едни други се отричат?”

Откакто „залитнах”, си дадох сметка, че преди това съм била лишена от способността да виждам, осъзнавам и разбирам греховната природа на своите действия и постъпки. Логичният резултат от това е греховете да станат естествен и постоянен спътник в живота ми. В повечето случаи ние нито разбираме, нито допускаме, че проблемите в живота ни са естествен резултат именно от греховността ни, дори и когато връзката между тях е пряка и почти очевидна. В духовната си слепота предпочитаме да свързваме нещастията, неудачите, болестите, проблемите си с нещо, което винаги е извън нас – лошия ни късмет, лошите хора, лошата система, лошите времена... Успокояваме се, че когато все пак вършим нещо нередно, го правим, защото сме принудени от обстоятелствата, а не защото сме грешни! Просто се опитваме да оцелеем... С подобна „вяра” се живее много удобно. Имаме оправдание за всичко. Имаме своите причини да не се „самонаказваме за глупости” и „да си живеем живота”, като вярваме, че сме жертви на обстоятелствата...

Откакто „залитнах”, разбрах, че уж си същия, а вече не си. Уж си жертва на същите обстоятелства, а вече не се чувстваш невинен. Уж знаеш, че не си лош човек и все пак се плашиш от скритото ти „Аз”. Уж си сигурен, че всяко твое съмнително действие е имало своето „логично” оправдание и все пак то започва да те отвращава...

Все едно си бил сляп и си прогледнал. С очите, с които може да вижда само сърцето, когато бъде докоснато от вярата, чрез Божията любов и милост. А наоколо – същите хора, същите проблеми, същата удобна псевдо-вяра, според която ти си невинен, а лоши са всички останали... Само че в сърцето ти вече „тупти” друга вяра. Вяра, която е жива. Вяра, която те променя. Вяра, от която боли, защото ти показва онова, което някой съзнателно не е искал да видиш. Вяра, която те изпълва с различно съдържание и те превръща в „черната овца” на общността, в която живееш и в която обичаш. Онази общност, чиято внушена псевдо-вяра те правеше спокоен в слепотата ти и чийто „пастир” е онзи, който те е ослепил. Онзи, който обърква представите за добро и зло, който подменя ценностите, който внушава, че богове сме самите ние... Онзи, който в самото начало превърна греха в наш естествен спътник и вече хиляди години се наслаждава на резултатите от това. Онзи, който в гордостта си реши, че е по-велик от Великия! А общността го последва, защото е лесно и удобно да се живее без само-обвинения, без нужда от изповед, без потребност от причастие, без Бога, защото някой бил казал, че Той не съществува... Последва го в гордостта, злобата, омразата и духовното невежество. Следва го в собственото си унищожение...

Вече разбирам думите на стареца Йоан Крестянкин (11 април 1910 - 5 февруари 2006) за трите воли, които ръководят живота. Докато бях сляпа, вярвах, че единствено моята воля е тази, от която зависи моята съдба, че волята на Бог може и да съществува, но е твърде абстрактна, за да се осланям на нея, а третата воля е просто измислица, която днес успешно продава пикантни истории за дяволи и техните слуги във вид на филми, книги, реклами и пр.

„Черната овца” в моето „сляпо стадо”... Понякога ме сочат с пръст, друг път ме упрекват или просто се правят, че не забелязват „чернотата” ми.  А аз ги обичам, както и преди. И много искам да им кажа, че да си „черната овца” не е страшно, ако си с верния Пастир...

„...И от нищо не се бойте в живота, само от греха.
Само той ни лишава от Божието благоволение и ни предава във властта на вражеския произвол и тирания.
Обичайте Бога!”

Арх. Йоан Крестянкин