Силви Ангелова, публикува в Църква и общество  Силви Ангелова  09 ноември г. 10:45

Живеела на света Любов. И имала, както се полага, Предмет на Любовта.
 Било им добре заедно. Предметът гледал Любовта с влюбени очи и и казвал:"Обичам те!" Тя разцъфвала от тези думи и била за своя Предмет най-въплътената Любов.
 Но времето минавало и Предметът все по-рядко гледал Любовта така, както преди. Сега и се налагало сама да пита:"Обичаш ли ме?"
 "Какво?-отвръщал Предметът.-А, ти за това ... Разбира се. Не вярваш ли?"
 Любовта разбира се вярвала. И доверчиво притискала бузата си до рамото на своя Предмет.
 Така Любовта станала Вяра.
 Тя вярвала безогледно на своя Предмет, даже когато той започнал да се появява все по-рядко вкъщи, даже когато от него започнал да се носи аромат на чужди парфюми.
 А след това Предметът съвсем изчезнал и не останало на кого да вярва.
 От Предмета останали някакви дреболии: зъбна четка, износени пантофи, пукната халба. Вярата нищо не изхвърляла.
 "Това, разбира се, е глупаво-мислела тя.-Безсмислено е даже да се надявам ... Но може би той все пак ще се върне?"
 Вярата, разбира се, не може да съществува без Предмет на Вярата. Така Вярата станала Надежда. Надеждата е безпредметна.
 Тя живее и чака. Живее и се надява. Тя умира последна и не умира напълно.
 Тя не бива да умира, защото след нея идва Ненавистта. Надеждата трябва да се държи до последно.