09 Ноември 2011
Единство чрез Евхаристия
Публикувано от Портос Етикети: Сръбски дневници
Пътят към единството няма как да мине през доктринални спорове, още повече, че не знаем как да ги водим. Ако можехме да отграничаваме главното, същностното от второстепенното, може би бихме постигнали някакъв напредък дори в това. Обаче ние се страхуваме въобще да направим такава диференциация – на главно и второстепенно, на важно и периферно. Защо е тaка?
И защото сме неврастеници, постепенно превърнали мислите си и усещанията си в "мерило за всичко", отучили сме се от всяка здрава философска методология, за да направим от тези неща свръхценност. Правим го и от страх да не сбъркаме, да не изхвърлим нещо ценно, защото ни се е сторило "несъществено". Затова на всяко лепим етикета „съществено” и го браним дори с цената на човеци, убиваме заради него, пък ужким, според Исус, по-ценно от човека в очите Божии нямаше, че даже и Закона (Десетословието) беше даден, за да служи на човека, а не обратното. Христос казва, че най-голямата заповед в Закона на Моисей не е друга, ами именно: „Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце” и втора, подобна на нея е „Да възлюбиш ближния си както себе си”. С това цитира еврейския религиозен учител Хилел, който казва същото преди Христос, с тая добавка: „...всичко останало са коментари”. „Единни в главното, във второстепенното свободни, а във всичко любов” съветва пък бл. Августин. Ние обаче днес сме загубили този светъл подход, това себеизпитване, в което търсим същественото. А същественото в нашата вяра като християни е Христос. Христос като Личност и то като Личност, която събира: „И когато Аз бъда издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си.” (Йоан 12:32). Законът разделя и понеже той е бездушен, безличен, затова и твърде леко можеш да му вмениш свои мисли, свои страсти, своя душа, та го оживиш със себе си, да проектираш себе си в него, да бъде той твое оръжие, да опосредиш омразата чрез него. С Христос е различно, защото е Сам Той Личност с мисли, воля, чувства, суверенна Личност и определено знае как да предявява своите права, когато опиташ да нарушиш личните Му граници, опитвайки се да Го употребяваш за целите на собствените си фиксации...
Идеологическата война, боя до изясняване на „всяка чертица” от доктрината, дори да завърши успешно за някоя от страните в нея, няма да породи истинско единство. A единството е предусловие за християнския диалог, понеже Христос се познава като Господ в събранието, Христос се познава чрез участие в живота Му, а този живот се разкрива в Църква, понеже целта му е Църква и за него няма как да се говори, освен в средата, в която истините му се раждат и живеят – в Църква. Как да обясниш някому, да речем, вкуса на сладоледа, ако той никога не е вкусвал сладолед, би се случило като в стария неделноучилищен виц: „Какво има в Рая? – попитало хлапето”, а учителката: „Ябълки, смокини, круши...”, „Друго?”, „Мандарини, портокали...”, „Разбрах! – рекло – Раят е като компот!”. Затова и според псламиста, Бог трябва да бъде „вкусен”, опитан, за да се познае „колко Е благ”. В противен случай диалогът е една обикновена идеологическа война, в която всеки се стреми да наложи на другите своите представи. И дори да допуснем, че наистина неговите представи са „най-точни”, ако успее да ги наложи тези представи, оставайки в областта на абстрактния разум, скоро придобиват свои специфични преобразувания и конотации, получени от „съприкосновението” на абстракцията с реалния живот, с архитипове и нагласи в съзнанието.
Добър пример за последното е случилото се в една баптистка църква в Русия, което разказва дяк. Андрей Кураев в книгата си "Писмо до протестантите за Православието". Постепенно руските баптисти, събрани първоначално с една антиправославна проповед – срещу свещи, свети мощи, иконопочитание, започнали да облепват стените на молитвения си дом с икони. Варненските адвентисти пък например преди години въведоха „особен обред” – представяне на новороденото дете „пред Бога” в молитвено събрание на цялата общност. Помня как „ортодоксалните” адвентисти се стресираха. На въпроса ми защо се дърпат те нямаха отговор, освен: „Мирише ми на православие”. И наистина „миришеше на православие”, нищо, че официалното оправдание на пастора, който го извърши, беше, че алюзията е към случвалото се с младенците в Старозаветния Храм. Познавах едно от семействата, което поиска обреда, те искрено желаеха детето им, ако не чрез кръщение, то по този начин поне да бъде направено „съпричастно на Божия народ”, да бъде представено като част от него, какъвто е впрочем и един от основните смисли на кръщението на деца в Православната Църква... Това е плодът на идеологическата война и пропаганда. Те винаги пораждат отпор. И ако съпротивляващата се страна е слаба, отпорът придобива доста причудливи форми. Никому не можеш да наложиш възгледи и мисловни конструкции, защото абстракциите се раждат вътре в теб при съприкосновение със света около теб и те всякога са белязани от вътрешния ти опит. Всеки различно изразява този опит на ниво абстракции и език, когато е опитът обаче „опит с Христос”, изразите може и привидно да не съвпадат, да се различават и то доста, но е възможен помежду им градивен синтез и това наричаме „многообразна благодат Божия”, макар и единна по същина.
Идеологическата чистота и единомислие дори в границите на самото източно-православие е една химера, една утопия. Което не пречи на някои да „воюват за нея” от нямане какво да правят май... По един начин живеят вярата едни и я разбират, и тълкуват, по друг други. Това се вижда в многообразието на местните традиции – някъде са жените със забрадки, другаде богомолците са прави през цялото време на Богослужението, някъде постят и се изповядват преди Свето Причастие, другаде не непременно. Тези неща даже от град до град се различават, дори от енория до енория. И все пак с събираме около Една Чаша мистически, и все пак всеки, отиващ другаде, разпознава тамошната общност като сродна, но не заради външната унификация или идеологическото съгласие, а заради това, че живее, стремейки се да се съобразява със Същия Христос, а това се разпознава като факт само „в Духа”.... В това е красотата на Православието, ако практиките изтичат от копнежа да угодиш на Христос, тогава нещата са „и-и”, а не „или-или”, защото макар различни, свидетелстват за същия вътрешен опит.
* * *
В текста си „Обединението на църквите в историческа светлина” Карташов се пита кое е главното във вярата ни, кое е това, което ще ни събере, защото е видял в историческия крах на единството как очевидно второстепенни, а понякога и съвсем неважни неща са довели до траен разрив, когато сме се вторачвали в тях. На това Шмеман, Афанасиев и Флоровски отговарят: Евхаристията като Тайнство на събирането в Христос, в която е възможен истинския синтез на различия в Лика на Едного, за да не бъде събирането „безлично обединение на православието с ересите, догматически компромис между истина и лъжа, отричане на църковната непогрешимост” както се опасява Карташов, „Ние изхождаме и от вярата в истинското догматично учение, и от истинския благодатен живот на Църквата” добавя пак той в цитираната вече статия. Но, ако сърцето на догмата е Христос, а благодатният живот на Църквата е „под крилото на Светия Дух” в едно единство, което понякога няма външни измерения, понеже е подвиг, а не даденост, тогава и средството не само за манифестирането му, но и за осъществяването му, средата, в която то е истинско, е Светата Евхаристия.
Следва
Белград, 09.11.2011 г.
