Автор Месогийски митр. Николай    
 събота, 29 октомври 2011
Втора част

Разнообразието на явяванията и проявите на Бога

В срещата си с всеки човек Бог постоянно се явява в нови форми. Всяко лице и всяка поява бележи нещо ново, нещо непознато досега. Както при оплождането на една яйцеклетка от един сперматозоид може да се появят многобройни (от 10 до 40) различни зиготи всяка със свой генотип, както човеците, колкото и да си приличаме, нямаме едни и същи образ, по същия начин всеки от нас е дарен със способност и има възможност да даде нов израз на  Божествената Личност в този свят.

И тъй, Бог изглежда далечен, тъй като Неговото проявление в нашия живот и душа още е непознато и несъздадено. Когато обаче срещата с Него се осъществи, тогава се явява едно ново, непознато досега, неповторимо Негово проявление. Тогава Неговото Лице придобива един непознат досега образ, едно уникално и неповторимо Негово подобие. Това означава срещата с Бога. От въпрос, философско търсене и съмнение Бог става опит. От далечен и труден - Той става близък и лесен. Той става „Този, Който е в нас”.

Срещата с Бога означава да вкусваш от някога забранения, но сега благословен  плод. За първосъздадените хора не било нещо лошо да познават Бога, но още не бил дошъл часът за това.  Сега е времето на някога забранения плод. Сега е лошо да не вкусиш от плода. Сега е часът на богопознанието.  Тогава Бог търсил послушание  - сега дава възможност, предлага възможности. Това силно желание за новото, което не познаваме, за непознатото, за което обаче се надяваме, за великото, което се крие, за риска, на който се решаваме, не е нищо друго освен естествената сила, която Бог е вложил в нас, за да Го срещнем, да вкусваме от Неговата божественост, на която ставаме причастни.

Неговото пространство е многоизмерно както вселената, а не е право и плоско. Не е жестоко и неумолимо. То не  е линейно уравнение с едно решение, а пространство с безкрайни измерения, което поражда и оползотворява твоята свобода. Пространство, където доброто престава да бъде добро, когато съществува най-доброто. Атмосфера, където ограничената свобода на избора рухва. Тук свободата не означава да избираш това, което ти се предлага, а в атмосферата на много доброто, постоянно да създаваш най-доброто. Бог е като черната дупка - от тези, които съществуват във вселената. Той не се вижда, а се констатира. Той има такова гравитационно поле, че привлича всички, без обаче да се вижда. Това, което Той излъчва, не е Неговата идентичност, а нашата възможност да Го констатираме, за да повярваме в Него.

Бог е благороден. Той се крие и затова трябва да Го потърсим. Неговата любов се подчинява на нашето самовластие - затова трябва да Го изискваме. Той е много богат и много непознат, затова трябва да имаме дръзновение към Него.

5. Местата на Божествените срещи

Църквата прегръща болката и вярва в ценността на изпитанието. Тя ги признава като удобни случаи. Тя проследява отпечатъците на Бога в тях.  Нейният опит потвърждава тази нейна позиция, а учението й я оправдава.

Там, където спира човешкото, там, където се сриват ефимерните надежди, там, където описуемото губи своята изразност, там, където разумът се опорчава, там, където биологичното одеяние напуска човека, там, където нашият постоянен спътник - времето се лишава от всемогъществото и от този негов смисъл, в критичния час на смъртта, в границите на човека, там се различава атмосферата на Бога, Неговата среда.

На границата между познатото и непознатото, между временното и вечното, между справедливото и несправедливото, между разумното и абсурдното, между съществуването и несъществуването, между живота и смъртта; в дилемите, във въпросите без отговор, в настоятелните колебания, в непреодолимите кризи, там, където грешката се бори с откритието, съкрушителното поражение с победата, неверието с вярата; в болниците, в отделенията за интензивно лечение, в чакалните, в родилните домове, в гробищата, в хосписите, в лабораториите за генетична механика, в местата, където по човешки се създават хора, в пустинните и подвижническите  места, в убежищата на молитвата и на сълзите, там, където ударите на въпроса „защо?”  са по-мощни от сигурността на „какво?”, там, където въпросите имат по-голяма ценност от отговорите, там, където смирението на „дали” и „да не би” рискува да се превърне в негодувание, възмущение и хула - там често ходи вездеприсъстващият Бог. Там стават загадъчни срещи. Там се зараждат великите запознанства...

Ще взема един пример от опита ми през последните години. Заниманията ми с биоетика, разбирана логично, са едно изтънчено безсмислие, прецизно слово без възможност за решения или ясни предложения, безнадежден опит за обективен диалог по дълбоко субективен критерий. Който търси отговори, е на грешен път. Който се движи по логиката на аргументите, ще загуби ориентацията си. Истината не се крие зад верните отговори на някоя Комисия със способни членове и добър имидж. Искам да ви уверя, че истината се крие в прегръдката на един духовник, който заедно с дилемата приема и осъдената душа като свой личен съд. Не говори с дързост, нито мълчи от страхливост и безотговорност. Не контролира, а прегръща. Не аргументира, а обича. Когато започне да говори, излъчва скромност, когато мълчи – вдъхва надежда. Не покрива проблемите, нито щи изучава, за да научи и изкаже мисли и мнения, но с болка потъва в размисъл, за да осъзнае трагедията на човешкия провал и да роди просветлението на Бога.

Когато на 40 се окажеш с дете в скута, без да бъдеш омъжена и имайки други две деца в университета, раздвоението между аборта и социалната безизходица може да те побърка. Какво ще кажеш на децата си? Как ще отговориш на очакванията на родителите си? Какво ще обясниш на колегите си? Как ще се справиш в живота? А и как да извършиш това, което вътрешно винаги си осъждала? Как да станеш участник в нещо, което цял живот си отхвърляла за другите и никога не си свързвала със себе си? Кой съветник, кой свещеник, кой психолог, кой е този, който може да снеме товара ти? Това е само този, който може да ти покаже пътища, които никога не си подозирала, възможности, които за които никога не си мислила, перспективи, към които никога не си се доближавала. Това е само този, който може да ти даде сили, които никога не си имала. Зад престъпленията се крие покаянието, зад безизходиците е поставен „знак”, зад нелогичното се различава загубената, но толкова ценна твоя логика, твоето непознато „аз”, „другият” твой Бог.

6. „Другата логика”

Трябва да открием нашите пътечки, нашите проходи, да открием „другата логика”. Това не е трудно. Самата неорганична природа – казахме и по-горе - обгражда своите най-изкусни тайни посредством метафизичната логика.  Тя се отбранява пред жестокостта на закономерността и чувствата посредством механизми, които откриват закони и принципи, преобръщащи естествената логика.  Затова в микрокосмоса детерминизмът се превръща в неопределеност и неубеденост, докато в макрокосмосът абсолютността на всемогъществото на великите величини се явява като относителност (теорията за относителността).

Следвайки обратната аналогия, логиката на Бога  обръща Неговата привидна неопределеност в убеденост и преобразява относителността на Неговия образ  в абсолютност на Неговата Личност. Бог не е абстрактна идея, в която трябва да повярваш, нито олицетворение на доброто, на което трябва да се удивляваш, нито някаква далечна битийност, която трябва да откриеш. Бог е Личност, която всеки  от нас трябва да срещне. Той е „друг” откъм икона, по образ, който обаче се явява на променилите се по логика и природа.

Логиката на Евангелието се напоява от логиката на Кръста. „А ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство, пък за самите призвани, както иудеи, тъй и елини - Божия сила и Божия премъдрост” (1 Кор. 1-23-24). В православното християнско предание Разпънатият е „Царят на славата”. Логиката на разбойника и на стотника е фундамент на логиката на Бога.  Те не са повярвали в  някакъв учител, в чудотворец или възкръснал човек; те повярвали в разпънатия Бог. Те не били тези, които „не са видели и повярвали”, облажавани от устата на Възкръсналия Христос. Те видели обратното, а не повярвали в ”другото”, което виждали, и затова вечно биват облажавани.

Каква обаче е съвместимостта между думите „който иска да спаси душата си” или на „който иска да бъде пръв, нека бъде последен и слуга на всички”  с  общата човешка логика? Кой е този, който иска да бъде пръв, и се примирява с последното място? Кой е този, който иска да спаси душата си  и се съгласява предварително и съзнателно с нейната загуба?
Кой основател на някаква нова религия, колкото истинна и хубава  би била, би започнал  своето възвание, увещавайки последователите си да се облягат повече на просветлението от Бога и по-малко на своите способности или подготовка? „А кога ви заведат в синагогите и при началствата и властите, не се грижете, как или що да отговорите, или що да кажете; защото Дух Светий ще ви научи в същия час, какво трябва да кажете”.(Мат. 12:11-12)

Нима и облажаването на бедните и плачещите: „блажени бедните... блажени плачещите” или „ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата”(Мат. 5:39) не представлява безумство? Какво друго могат да бъдат това освен основни оси на логиката, която пренася човека от приятелството със страстите и подчинението на смъртта към срещата с Бога?

Как Църквата, която постоянно говори за общността на вярващите, едновременно възпява пустинята на монасите? Как, докато според учението тялото е „храм на Светия Дух, Който е в нас”, тя възприема логиката на „насилниците” над природата и на плътта и дава за пример живота на подвижниците? Как проповедта за мярката и умереността се свързва с удивлението пред крайности спрямо нея?

Свръхлогичната логика няма връзка с претенции, сравнения и висши възприятия. Тя изравнява враговете с приятелите, смъртта с живота, времето с вечността. Тя преобразява „тук и сега” в „сега и во веки”, човешкото безсилие в сила, естествения страх в духовно дръзновение, тревогата във вяра и надежда, „тежките” заповеди на Евангелието в „благо иго”, робството на плътта - в свобода по Бога.

„Рече авва Антоний: идва време, когато хората ще обезумеят и ако видят някой, който не е безумен, ще въстанат срещу него, като му кажат: „ти си безумен”, защото не е като тях”. Идва време, когато хората ще загубят своя разум и ако видят някой разумен човек, ще въстанат срещу него, като му казват „ти си полудял”, защото той не прилича на тях.

7. Рискът

Ще завърша с откъс от  скоро публикувана моя книга: „Света Гора – най-високата точка на земята”. Описанието на среща с човек „с друга логика”, като епилог на тази наша среща  може би представлява най-добрият пролог за срещата с Бога.

„Времето вече минаваше и трябваше да отидем при о. Иродион, румънец, който беше юродив заради Христа или не беше човек. След десет минути стигнахме до. . .неговото бунище. Слънцето вече беше залязло. В едно руина, пълна с отпадъци срещаме един нов герой. Осемдесет две годишен, изправен пред рамката на една врата . . .без врата. Самият той нямаше пояс.  Една вълнена фланела и един дрипав панталон покриваше неговото осветено тяло. Колибата му беше пълна с отпадъци. Подът не се виждаше. Пласт от консерви, костилки, торбички, тапи, капачки от бутилки, обелки, всичко, което човек можеше да си представи,  с дебелина трийсет сантиметра и нагоре, представляваше драгоценното килимче в негово тайнственото. . .палатче и естествено негова постелка, ако разбира се спеше в хоризонтално положение. По стените имаше отпечатъци от плиснато кафе и сок от изхвърлени портокали и вместо домашни животни всякакви видове вредни насекоми, мухи, хлебарки и мишки.

- Благословете, геронта! – каза радостен моя простодушен спътник.
- Господ (да благослови)! – отговори сдържано героичният подвижник без изобщо да излъчва безпокойство за неговата екологично обкръжение.

- Донесохме ти малко дарове, да хапнеш нещо! - продължи без колебание моят приятел-монах.

- О! Добри отци, много благодаря! Благодаря ви! Добри отци. Много благодаря! – отговори той.

И вземайки торбичката с даровете и продължавайки да повтаря тези изречения с особена сила и изразителност, той хвърляше доматите и прасковите над главите ни върху стените на колибата си. Плискащият се сок отпечатваше собствените ми недоумения и аз наведен, за да не ме уцелят куршумите, се опитвах да разбера логиката на неговата благодарност и бидейки напълно стъписан да се опитвах запечатам в съзнанието си съдържанието на неговата своеобразна монашеска перспектива. След като счупи макароните и ги изсипа от опаковката, след като пръсна бисквитите колкото може по-далеч, викайки птичките да ядат; „да ядат птичките”, той започна да говори за Христовия Кръст, за предателството на Йуда и  сред несвързани викове да прославя Божието име.

Беше започнало да се стъмнява. Лека полека обаче всред нощта на моята логика започнах да подозирам, какво се криеше зад планините боклуци, неразбраните думи и най-вече абсолютно непонятната логика на един луд за любовта на Христос. Спомних си за авва Исаак, който казваше за тези героични светци, които живеят "в безредие, бидейки безупречни", и завършва "да ни удостои Господ да постигнем тази святост". Това ли беше логиката, за която ми говореше и старецът Паисий? Върнах се, за да си открадна още един поглед. Грозотата на природата му и грубостта на лицето му светеха преобразено от благодатта на Бога. Толкова силна беше светлината му, че "глинените" ми очи и "невижащото" ми сърце бяха принудени да съзерцават един непознат за тях свят. Тайнственият му образ остана дълбоко запечатан в паметта ми.

Тръгнах си и се потопих отново в моите си боклуци. А той остана там, тъпчейки боклуците на логиката на този свят. Мислех си за него и се възхищавах от героизма и търпението му. И доднес, въпреки че разбирам величието и стойността на неговата логика, не мога да проумея нейната структура. Стъпил на университета на боклуците и лудостта, аз се осмелих да наруша логиката и финеса на моето Харвардско образование. Тогава боклуците започнаха да ухаят като цветя, разхвърляните торбички се превърнаха в дипломи и публикации, а отец Иридион се оказа много по-умен от най-прочутите ми преподаватели! Тяхната логика приличаше на спортен автомобил, а логиката на юродивия заради Христос - на ракета. Първото лети с 320 км. в час, а второто - с 29 хиляди км. в час. Първата се движи хоризонтално, втората - отвесно. В първия случай, ако минеш границата, се сгромолясваш в пропастта. Във втория случай, ако минеш границата, преодоляваш притеглянето на земята, изстрелваш се, освобождаваш се. Първите, логичните, колкото и да тичат, стъпват по земята. Отец Иродион напусна този свят, без да го беше докоснал. Нито пък светът бе докоснал него”.

Превод: К. Константинов


                                        Източник: ДвериБГ