Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.10.2011 21:49 - ОБРЪЩАНЕ КЪМ ВЯРАТА - РАЗНИ СЛУЧАИ
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 2612 Коментари: 2 Гласове:
1

Последна промяна: 12.11.2011 14:20



Част I. Обръщане към вярата.


                                 Началото

 Сняг, сняг, сняг… Той заслепява очите, а аз с все сили тичам по улиците. Шестнадесетгодишна съм, секретар на училищното комсомолско ядро. Днес нашият самодеен кръжок ще има представление в заводския клуб и аз ще играя главната роля. Научила съм я наизуст, костюмът също е донесен, точно заради него трябва да бързам.

Вкъщи няма никой, баща ми е в командировка, мама сигурно е отишла при баба. Отварям сандъка и изваждам от него полата, която ще облека за представлението - толкова е широка, че не можеш да я обхванеш. Към нея трябва да се пришие волан и галун. Ех, поне Катя да беше тук да ми помогне! От всички мои приятелки тя ми е най-любимата. Тя е дъщеря на свещеник, а аз никога не съм вярвала в Бога. Как може човек да вярва, когато религията е опиум за народа? Катя също участва в самодейния кръжок, но на нея не щ върви — иска да играе главни роли, а щ се падат все най-незначителни. Но тя е намерила изход от положението: учи това, което щ харесва, и го играе за себе си. Другите щ се присмиват, а тя — все едно нищо. Хайде стига, трябва по-бързо да шия, че скоро ще дойдат да ме вземат момичетата и момчетата, за да отидем заедно в клуба. Но защо започна да ме боли така силно главата и да ме тресе? Воланът няма край, а главата така ме боли, че пръстите не ме слушат. Не, не мога да шия повече, ще легна — става ми все по-лошо и по-лошо.

Зад вратата се чуват гласове, тропот от стъпки и в стаята шумно се втурва групата участници в представлението. Като ме виждат да лежа, те започват глупаво да се суетят около кревата ми. Ето че някой ми поставя термометър, някой ми събува валенките, които не можах да сваля сама и ме покрива с одеяло.

— Василий — чувам гласа на Ким, — тичай за лекар! Мая, намери майката на Люся! Катя, извади термометъра! Колко е? — 41 градуса! Ужас!

Идва мама, но на мен ми е така лошо, че не мога нищо да кажа. Ким ми слага в устата таблетка. „Глътни я, сестрата от поликлиниката я изпрати, лекарят вече си беше отишъл — днес е събота.“

Аз с отвращение изплювам лекарството и плача от болка, от тежест в цялото тяло и от някаква мъка, която ме потиска.

Всички отиват в клуба. Катя излиза последна и казва на мама: „Надежда Андреевна, след представлението веднага ще дойда у вас и ще нощувам при Люся, така че Вие ще можете спокойно да постъпите на нощна смяна.“ Да, днес Катя ще трябва да играе моята роля.

В ушите си чувам страшен звън. Колко ми е лошо, сигурно умирам... Мама слага на главата ми мокра кърпа, но аз я хвърлям и се мятам в кревата. Чаршафите ме изгарят, възглавицата също е нажежена. Няма ли малко милост!

Но откъде се появи в стаята тази светлина — ярка и в същото време мека и нежна? Какво е това? В самия център на сиянието виждам Казанската икона на Божията Майка. Познавам я добре — такава има при баба. Само че това не е изображение, а Светата Дева жива и от нея се носят към мен вълни на радост.

— Мамо! — неочаквано силно казвам аз. — При нас е дошла Света Богородица!

Мама се доближава до мен и плаче.

— Детето ми, така ти се струва преди смъртта, ти умираш!

А сиянието става все по-ярко, все по-тържествено и в неговата светлина, вдясно от Божията Майка, аз виждам лика на Христос. Той е нарисуван сякаш на кърпа, виждам даже златните контури по края на кърпата, но едновременно с това чувствам, че образът е жив и ме гледа с кротки и необикновено добри очи.

— Мамо, Сам Бог е тук — шепна аз и отдалече чувам как тя плаче и нарежда.

Мощен прилив на радост обхваща цялото ми същество. Аз губя представа за времето, за това къде се намирам. Иска ми се само едно — това никога да не свършва! Двата образа в неземно сияние и аз — повече нищо, нищо не ми трябва…

Но светлината изгасна така бързо, както се появи. Аз лежа дълго без да помръдна. В мен е влязло нещо ново и аз съм като препълнена до ръба чаша. Притискам ръце до гърдите си и ставам. Но как така, нали бях много болна, умирах, а сега съм съвсем здрава?! Мама изплашено се доближава до мен.

— Люсенка, какво ти е? Легни си, миличка.

— Не, мамо, всичко ми мина. Пипни! Ръцете ми са студени, главата също и нищо не ме боли. Дай да ти помогна да се приготвиш и отивай по-бързо в завода, ще закъснееш! Не се безпокой, аз съм съвсем здрава.

Мама излиза, а аз чакам Катя. Само на нея мога да разкажа какво стана с мен, на никой друг. Ах, дано да дойде по-скоро!

Под прозореца се чува скърцане по снега, бързите щ стъпки. Ето — Катя е вече на вратата. По кърпата и кожуха щ искрят снежинки, лицето щ е гримирано, а очите тревожно гледат към мен.

— Катя, Катя, знаеш ли какво стана? — викам аз. — Слушай само!

Говорихме си с нея цяла нощ, а рано сутринта тя ме заведе при баща си. За първи път аз се изповядах и причастих.

Така започна моят нов живот.


 
                       Живият мъртвец
                 Разказ на граф М. Толстой 

Веднъж, връщайки се с влак от Нижни Новгород в Москва, забелязах в един ъгъл на Владимирската гара монах, който внимателно четеше някаква книжка, както изглеждаше — молитвеник. Видът на стареца ми направи впечатление: сивите му коси и бялата като сняг брада някак особено контрастираха с дълбокия, твърде жив и младежки поглед на големите черни очи. Когато свърши четенето и затвори книгата, аз се доближих до него и завързах разговор, от който узнах, че се казва йеромонах Г., игумен е на N...-ския общежителен монастир и пътува за Петербург по монастирски работи. Монах е вече 30 години, а в предишния си мирски живот е бил лейб-гвардейски офицер от N…-ския полк.

— Как така запитах го аз — от гвардейски офицер решихте да станете монах? Навярно във Вашия живот се е случило нещо необикновено?

— С готовност бих Ви разказал за моя живот — отговори о. Г. — или по-добре да кажа, за великата милост, с която Бог посети мен, грешния, но моят разказ ще бъде дълъг. Скоро влакът ще потегли и ние трябва да се разделим — нали пътуваме в различни вагони.

Преместих се във вагона на новия си познат. За щастие там нямаше никой друг освен нас и той ми разказа следното:

— И болно, и срамно ми е да си спомням за миналото — започна отец Г. - Роден съм в знатно и богато семейство: баща ми беше генерал В., а майка ми — дъщеря на княз Г. Бях на 7 години, когато баща ми умря от рана, получена в сражението при Лайпциг, а майка ми беше починала още преди това.

Като кръгъл сирак ме взе, за да ме възпитава баба ми, княгиня К. Там ми намериха възпитател французин, запален републиканец, избягал в Русия, за да се спаси от гилотината. Този самозван философ нямаше ни най-малко понятие за Бога, за безсмъртието на душата, за нравствените задължения на човека. На какво можех да се науча от такъв възпитател? Да говоря френски с парижко произношение, да танцувам майсторски, да се държа добре в обществото, за останалото сега се страхувам дори да помисля... Баба ми, възрастна дама от висшето общество, и другите мои роднини само се любуваха на своето „отракано“ момче и никой не подозираше колко гнусен разврат и всякакви преждевременни мерзости се криеха под красивата ми външност. Когато навърших 18 години, бях вече юнкер в гвардейския полк и помешчик, господар на 2000 души, а мой настойник беше вуйчо ми, който майсторски умееше да пилее пари и мен научи на това лесно изкуство. Скоро станах корнет* в същия полк, а след две години се сгодих за княгиня Н., една от първите красавици на времето.

Вече наближаваше определеният за сватбата ден. Но Божият промисъл готвел за мен друга участ: явно, че Господ се е смилил над моята грешна душа.

— Няколко дни преди очаквания брак, на 13 септември … г., аз се връщах от караул в двореца. Денят беше прекрасен. Освободих своя бърз ездитен кон и тръгнах пеша по Невския проспект. Чувствах притеснение, необичайна скръб беше стегнала гърдите ми, някакво мрачно предчувствие притискаше душата ми. Когато минавах покрай Казанския катедрален храм, изведнъж реших да вляза вътре. За пръв път откакто се бях родил, ми се прииска да се помоля в църква. Без да зная сам защо, започнах да се моля усърдно пред чудотворната икона на Божията Майка. Молих се за отстраняването на някаква незнайна опасност, за щастие в брака си.

На излизане от църква ме спря жена в стара окъсана дреха, с малко дете на ръце. Тя просеше милостиня. Дотогава винаги бях немилостив към бедните, но този път ми стана жал за нещастната жена, дадох щ пари и тихо казах: „Помоли се за мен.“ След като продължих пътя си, започна да ми става зле - беше ми ту горещо, ту студено, мислите в главата ми се объркваха. Щом стигнах вкъщи, паднах в безсъзнание, за ужас на моя верен слуга Степан, който беше около мен още от детските ми години и често (но уви, безуспешно!) се опитваше да ме предпази от много лоши постъпки. Какво е станало по-нататък, не помня, само като в сън ми се виждаше, че около мен са се струпали лекари и още някакви други хора, усещах, че страшно ме боли главата и като че ли всичко наоколо се въртеше. Накрая изпаднах в пълно безсъзнание. Това продължило, както узнах по-късно, 12 денонощия, после сякаш се събудих. Чувствах се в пълно съзнание, но нямах сили да отворя очи и да погледна, да отворя уста и да издам някакъв звук, да покажа дори най-малък признак на живот, да помръдна нито един член на тялото си. Вслушах се — над мен се носеше тих глас: „Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая; Той ме наставлява на злачни пасбища и на тихи води, подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата, заради Своето име. Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша, защото Ти си с мене…“ (Пс. 22:1-4). А от ъгъла на стаята до мен достигна разговорът на двама офицери, с които служехме заедно.

— Жалко за бедния Б. — казваше единият, — рано му беше още… Какво състояние, какви връзки, и годеницата му красавица!

— Е, колкото за годеницата, не е чак толкова жалко — отговори другият - сигурен съм, че тя се канеше да се омъжи за него по сметка. А за самия Б. наистина е жалко, сега няма да има от кого да вземеш назаем, а от него винаги можеше — колкото ти потрябва, и то за дълго...

— Да, той даваше за дълго време, а някои съвсем не му връщаха. А, знаеш ли, като стана дума, сигурно ще продадат конете му евтино. Не е лошо да купим Пардар (това беше най-добрият ми ездитен кон).

Какво е това — помислих си, — нима съм умрял? Нима душата ми чува какво се говори и се върши около мен, около моето мъртво тяло? Значи в мен има душа? (Бедният грешник, аз за пръв път се сблъсках с тази мисъл.) Не, не може да бъде да съм умрял. Чувствам, че лежа на твърдо, чувствам, че мундирът стяга гърдите ми — значи съм жив. Ще полежа, ще си почина, ще събера сили, ще отворя очи. Колко ще се изплашат и ще се учудят всички!

Изминаха няколко часа. Четенето на псалтира продължаваше. На вечерната панихида се събраха много мои роднини и познати. Първа пристигна моята годеница заедно с баща си, стария княз.

— Ти трябва да имаш скръбен вид, опитай се да заплачеш, ако можеш - каза баща щ.

— Не се безпокойте папа, мисля, че умея да се държа както трябва, но да се насилвам да плача — извинете, не мога. Вие знаете, че не го обичах. Съгласих се да се омъжа за него само защото Вие желаехте това, щях да се пожертвам заради семейството...

— Зная, скъпа, зная — продължи старецът. — Но какво ще кажат, ако видят, че си безразлична? Тази смърт е за нас голяма неприятност: твоят брак би поправил нашето положение. А сега къде ще се намери такава изгодна партия?

Разбира се, този разговор се водеше на френски език, така че четецът и слугите да не могат да го разберат. Единствено аз чувах и разбирах всичко.

След панихидата моята бивша годеница дойде да се прости с мен. Тя силно притисна лице към изстиналата ми ръка и дълго стоя така, като че ли не можеше да се откъсне от мен. Наоколо говореха: „Колко трогателно, колко го е обичала!“

О, връзки в света! Колко нетрайни и измамни сте вие! Ето каква е била дружбата на моите приятели, ето каква е била любовта на моята годеница! А аз, жалък безумец, я обичах страстно и в нея виждах цялото си щастие.

След панихидата, когато всички се разотидоха, чух над себе си плача на добрия стар Степан. Сълзите му падаха по лицето ми. „На кого ни остави, гълъбче? — нареждаше той. — Какво ще правим сега? Погубиха те твоите приятели с вино и всякакъв разврат, а сега хич не ги е грижа. Само ние, твоите слуги плачем за теб.“ И наистина, бяха плакали за мен, като Степан, всички мои селяни от Я... губерния, живеещи в Петербург с паспорти. Те ме обичаха искрено, защото не ги притеснявах и не увеличавах данъка им. Трябва да си призная обаче, че аз постъпвах така само от безгрижие: имах пари в изобилие не само за моите текущи нужди, но и за всички безобразия, които ми идваха на ум.

И тъй, ето къде намерих следи на искрена любов — в сърцата на простите хора, на моите крепостни селяни. Разбира се, и това чувство не можеше да се нарече безкористно, но то поне беше нелицемерно.

Настъпи дълга, безкрайно дълга нощ. Започнах да се вслушвам в четенето на псалтира. За мен то беше нещо ново, непознато. Никога дотогава не бях разтварял тази божествена книга.

„Към Тебе, Господи, викам: твърдиня моя, не бъди безмълвен към мене, та да не би при Твоето безмълвие да се уподобя на слизащ в гроб. Чуй гласа на моите молби, кога викам към Тебе, кога дигам ръце към светия Твой храм. Не ме погубвай с нечестивци и със злосторници... Господ е моя крепост и мой щит; Нему се уповаваше сърцето ми, и Той ми помогна, и сърцето ми се зарадва; аз ще Го прославя с моята песен“ (Пс. 27: 1-3,7). „Господи, в яростта Си не ме изобличавай и в гнева Си не ме наказвай, защото Твоите стрели се забиха в мене, и Твоята ръка тежи върху ми. Няма здраво място в плътта Ми от Твоя гняв; няма мир в моите кости от греховете ми... Господи, пред Тебе са всичките ми желания и моята въздишка не е скрита от Тебе. Сърцето ми трепери; моите сили ме напуснаха и светлината на очите ми и нея няма у мене...“ (Пс. 37: 1-4, 10-11).

Дълбоко се врязаха в сърцето ми думите на псалмите. Аз ги повтарях мислено и горещо се молех. Целият ми изминал живот се разстилаше пред мене като платно, покрито с всякакви нечистоти. Но в същото време нещо непознато, свято, чисто ме теглеше към себе си. Аз дадох обет да се покая и да се поправя, да посветя целия си останал живот на служение на милостивия Бог, стига само да ме помилва. Но какво ще стане, ако не ми е съдено да се върна към живота? Ако това състояние между живота и смъртта не престане, ако мен, жив мъртвец, ме заровят в земята?

Не мога да опиша всичко, което преживях през тази ужасна, незабравима за мен нощ. Ще Ви кажа само, че на другия ден Степан забеляза на главата ми, между русите ми младежки къдри цял кичур бели коси. Даже и по-късно, когато във въображението ми се рисуваше насън тази нощ, прекарана в ковчега, аз скачах като безумен със сърцераздирателни викове, целият облян в студена пот.

Настъпи утрото и моите душевни страдания още повече се усилиха. Аз трябваше да чуя смъртната си присъда. До мен говореха: „Тази вечер ще бъде изнесен от дома, а погребението ще бъде утре в Александро-Невската лавра.“

По време на утринната панихида някой забеляза капки пот на лицето ми и обърна внимание на лекаря. „Не — отговори той, — това е изпарение от топлината.“ Хвана ме за ръката и промълви: „Няма пулс. Без съмнение е умрял.“

Неизразимо мъчение е да те считат за мъртвец, да чакаш минутата, когато ще заковат капака на ковчега, в който лежиш, когато земята ще се посипе отгоре, и да нямаш сили да покажеш, че си жив, нито с поглед, нито със звук, нито с движение. При това аз чувствах, че силите ми са по-малко от вчера... Няма надежда! Ужасно отчаяние ме обхвана, кръвта биеше в главата ми и ми се струваше, че вътрешностите ми се свиват и треперят, а устата ми бяха готови да изригнат потоци от злобни проклятия... Но както се вижда, моят ангел хранител ме пазеше: някакво вътрешно чувство ми подсказваше молитви, съставени от свещените думи, които бях чул, докато лежах в ковчега.

„Боже мой, помилвай ме, пощади ме, загивам... Скверен съм аз, кая се. Големи и безбройни са моите грехове, но Твоята милост е безмерна. Помилвай ме, Господи, защото костите ми... Твой съм аз, спаси ме...“ — така виках към Господа аз, обхванат от предсмъртни мъки.

Изминаха още няколко мъчителни часа. Аз вече не се молех да ми бъде върнат животът — молех само за лека смърт, която да ме избави от предстоящите страшни мъки. Малко по малко душата ми се успокои от усилената молитва. Ужасът на бавната смърт в гроба ми се струваше вече заслужено наказание. Аз напълно се предадох на волята Божия и желаех само едно — прошка за греховете си.

С такива чувства бях изпълнен и по време на последната вечерна панихида, когато хорът пееше над мен: „Образ съм на Твоята неизказана слава, макар и да нося раните на прегрешенията. Помилвай Твоето създание, Владико, и ме очисти по Твоето милосърдие и въжделеното отечество ми дарувай, като ме направиш пак жител на рая...“

Панихидата свърши и някакви хора ме вдигнаха с ковчега. При това те някак си ме разтърсиха и изведнъж от гърдите ми се изтръгна неволна въздишка. Единият от тях каза на другия: „Покойникът като че ли въздъхна.“

— Не — отговори му той. — Така ти се е сторило.

Но гърдите ми сякаш се бяха освободили от спазмите, които ги притискаха. Аз започнах високо да стена. Всички се спуснаха към мен. Лекарят бързо разкопча мундира, сложи ръка на сърцето ми и с удивление каза:

— Сърцето бие, той диша, жив е. Поразителен случай!

Бързо ме пренесоха в стаята, съблякоха ме, сложиха ме на легло, започнаха да ме разтриват с някакъв спирт. Скоро отворих очи и погледът ми попадна върху иконата на Спасителя — същата икона (това разбрах по-късно), която се е намирала на аналоя до главата ми, докато съм лежал в ковчега. Край леглото ми, откъм краката, стоеше Степан и плачеше от радост. До мен беше седнал лекарят и ме увещаваше да бъда спокоен. Той не можеше да разбере моето състояние. Неговата помощ съвсем не ми беше нужна, младият ми силен организъм бързо се възстановяваше. Впрочем, аз съм му благодарен за това, че по моя молба, той забрани да пускат при мен странични хора, под предлог да не безпокоят болния.

Така, в пълна самота, прекарах няколко дни, без да видя нито едно външно лице. Отрада и храна за духа ми бяха божествените песни на Давид. От тях се учех да познавам Бога, да Го обичам и да Му служа.

Много мои познати идваха при мен от любопитство, за да видят оживелия мъртвец. Всеки ден пристигаше бъдещият ми тъст — очевидно се стараеше да не изпусне изгодната партия. Но аз не приемах никого.

Първата ми работа след като оздравях, беше да се подготвя за св. Таинство Причащение с Тялото и Кръвта Христови. Отец N., опитен в духовния живот свещеник, беше мой изповедник. Той ме подкрепи в решимостта да се отрека от света и от всичко, което ме привързваше към него.

Но аз не можах скоро да се избавя от житейските грижи. Преди всичко се отказах от честта да стана зет на знатния стар княз и мъж на прекрасната му дъщеря. След това излязох в оставка, дадох свобода на своите крепостни селяни, разпродадох движимото си имущество и употребих добре своите лични средства, а останалите си имения предадох на законните им наследници. В такива занимания измина цяла година. Накрая, след като се освободих от земните грижи, можах да потърся тихо пристанище и избрах добрата част. Поживях в няколко монастира и накрая се поселих в този, в който сега завършвам дните си. Моя верен Степан освободих и му предложих парично възнаграждение, достатъчно, за да осигури старините му, но той не прие парите и със сълзи на очи ме молеше да не го отпращам. Той искаше да умре близо до мен, прекара остатъка от живота си в нашата обител и почина, без да приеме монашеско пострижение. „За мен, недостойния грешник, ли е да бъда монах? — казваше той. — Стига ми, че се удостоих да живея с Божиите раби.“

Почтеният отец Г. завърши разказа си със следните думи: „Над мен Вие виждате опитно дивна проява на Божието милосърдие. За да грабне душата ми и да я изведе от мрачния сън на греха, Благият Човеколюбец допусна да мина през долината на смъртната сянка и просвети очите ми на смъртния одър, за да не заспя с вечна смърт.“



                             Полицата

 Момиченцето се казваше Сара и беше дъщеря на много богати евреи. Освен нея те имаха още пет деца. Семейството живееше в провинцията.

Бащата имаше суров характер и децата се страхуваха от него, боеше се и жена му.

Веднъж, излизайки по някаква работа, той бръкна в джоба на сакото си и извади оттам сгънат на четири лист.

— Ех, не ми се връща сега! Сара, вземи този документ, той е много важен, и го занеси в моя кабинет — спря той дъщеря си, която тъкмо в това време минаваше тичешком край него. — Сложи го на бюрото и го затисни с някоя книга. Само да не го загубиш, че ще ти откъсна главата! — подвикна след нея той.

Сара пусна документа в джоба на роклята си и се запъти към кабинета, но точно тогава по-голямата щ сестра я повика, за да щ покаже каква шапка щ е подарил нейният годеник. Сара разгледа подаръка, а след това видя, че на двора са се събрали съседските деца и започват някаква много интересна игра. И забравила за всичко, тя се затича към тях. Документът остана в джоба щ, а тя игра и скача до късно вечерта. После прислужницата отнесе за пране роклята, която беше съблякла преди да си легне, а на сутринта щ даде нова.

На закуска бащата попита Сара:

— Къде е документът, който ти дадох вчера?

Чак сега Сара се сети за него. Започнаха да го търсят, но тя знаеше, че е безсмислено: документът беше останал в джоба на роклята, тя не беше го вадила оттам, а роклята беше дадена за пране. Без съмнение хартията се е намокрила и са я хвърлили. Разтреперана от страх, тя призна всичко на баща си. Той я изгледа и натъртено каза:

— Това беше полица за 10 000 рубли. След две седмици трябва да я протестирам. Не ме интересува, че е изчезнала, трябва да я имам. Намери я, където искаш, иначе...

Сара затвори очи от ужас. Баща щ никога не заплашваше напразно.

Заредиха се дни на безцелно търсене и мъки. Отначало в търсенето участваха всички домашни, но като се убедиха, че е безсмислено, отказаха се. Сара загуби и сън, и апетит. Престана да играе с децата, криеше се от всички в най-далечните ъгълчета на двора. Най-много обичаше да седи там, където тяхното имение граничеше с малкото дворче на една стара рускиня. Тя живееше в бедна къщурка, нямаше добитък, само една шарена котка бягаше наоколо и зеленчуковата градинка весело се зеленееше. Три ябълкови дървета люлееха клони и храстите с френско грозде буйно растяха. Жената вечно шеташе из бедното дворче, но често оставяше работата, изправяше се в цял ръст и се молеше. По време на молитвата доброто щ лице ставаше още по-добро. Много пъти от очите щ се стичаха сълзи, но тя не ги забелязваше, а само се осеняваше с кръстния знак. Сара я наблюдаваше през една пролука в оградата. Когато жената се молеше, на нея изведнъж щ ставаше леко и радостно, а страхът от баща щ изчезваше. Но щом жената спираше да се моли, страшните мисли отново завладяваха Сара и тя се запътваше към реката, за да търси на брега място, откъдето да се хвърли.

Веднъж, когато щ бе особено тежко, Сара дойде в любимото си кътче на двора и повтаряйки движенията на жената, се опита сама да се моли. Тя не знаеше как се прави това и като се кръстеше неумело, повтаряше едно и също: „Руски Боже, помогни ми!“ После започна да Му се оплаква от своята беда и пак Го молеше да щ помогне. Тя започна да прави това всеки ден, което обаче не щ пречеше да ходи на реката, на мястото където беше решила да сложи край на живота си. Бащиното наказание беше за нея по-страшно от смъртта.

Двете седмици изтекоха. Настъпи утрото на съдбоносния ден. Сара не бе мигнала. Щом съмна, тя се облече, погледна сестрите си, които спяха в същата стая и тихо излезе от къщи. Слънцето тъкмо изгряваше, на двора нямаше жива душа — толкова рано всички още спяха. Сара хвърли последен поглед към богатия роден дом, към градината, към големия двор, пълен с външни постройки, и се запъти към портата.

Вдигна резето и решително хвана дръжката. Но какво е това? В дръжката беше пъхнат сгънат на четири лист. Сара го измъкна и машинално го отвори. Полицата!... Нима това е същата п?олица, която баща щ бе дал преди две седмици?! Та нали тя се беше намокрила в джоба на роклята и я бяха изхвърлили?! Как е попаднала тук?!

Забравила страха от баща си, забравила всичко на света, Сара с вик се втурна в спалнята на родителите си. Рошав и още сънен, бащата грабна от ръката щ листа.

— Полицата, същата полица! — извика той така, че го чу цялата къща. - Къде я намери?

Цяла трепереща, Сара разказа всичко. Бащата пак заразглежда документа. Всичко беше наред, нямаше за какво да се заяде човек, само по нещо едва доловимо той се различаваше от загубения — като че ли хартията беше малко по-друга или почеркът... В къщата всички се събудиха и се насъбраха в спалнята, радостни и възбудени. Само Сара не се радваше така, както всички — някакво ново чувство за нещо велико и неразбираемо преливаше в душата щ. Тя пак се усамоти в своето кътче на двора.

— Ти направи това, руски Боже — шепнеше тя и не щ се прибираше вкъщи, искаше щ се да седи тук в тишината и да мисли за този необикновен Бог, Който се смили над нея и извърши чудото.

Същия ден бащата на Сара протестира полицата и си получи парите. В къщата бе шумно и весело.

След това събитие Сара много се промени: стана по-сериозна, по-мълчалива. Мисълта за руския Бог не щ даваше мира. Но тя знаеше, че за да се доближи до Него, трябва да се кръсти. Събра кураж, отиде при свещеника и го помоли да я кръсти. Той отказа:

— Вие, госпожице, сте още непълнолетна и без съгласието на родителите Ви нямам право да направя това.

Сара се огорчи и отиде при друг свещеник. Той също щ отказа, отказа щ и трети. Лесно им беше да казват: „със съгласието на родителите“. Сара отлично разбираше, че ако заговори с родителите си за това, отговорът ще бъде само един — проклятие. Баща щ и майка щ бяха ревностни евреи, дядото - равин. Те бяха едни от най-уважаваните и богати семейства в града, бащата постоянно правеше дарения на синагогата, а у дома строго изпълняваха всички изисквания на юдейската вяра.

Във вълнения и тайни молитви към руския Бог измина цяла година. От една приятелка Сара научи, че недалеч от града има женски монастир.

— Иди там и помоли игуменията да те кръстят — посъветва я приятелката.

Сара реши да предприеме тази стъпка и да скъса със семейството си. „Скоро ще стана на 16 години, не съм малка, все някак ще преживея — Господ ще ми помогне.“

Сара събра всички пари, които нейният баща щ беше давал от време на време, някои свои вещи, измъкна се тихо от къщи през нощта и отиде на гарата. Качи се на влака — монастирът се намираше на няколко километра от железопътната линия. После тръгна към него пеша, защото се боеше да не привлече вниманието, ако наеме файтон. Как да стигне, щ бе обяснила приятелката, която неведнъж беше ходила там с баба си.

По пътя Сара имаше късмет — срещна богомолки, които отиваха натам и те щ обясниха как да намери игуменията.

С разтуптяно сърце прекрачи Сара прага на игуменските покои. Една млада послушница я огледа с любопитство и отиде да съобщи за нея. От вълнение Сара едва се държеше на краката си: „Боже, помогни ми! Боже, помогни ми!“ - шепнеше тя, обърната към иконата. В молитвата си не чу как се отвори вратата, как влезе игуменията, спря се и започна да гледа новодошлата. Най-сетне, усетила продължителния щ поглед, Сара се обърна, протегна ръце към нея и разплакана падна в нозете щ.

Игуменията дълго разговаря с нея. Разказът на Сара трогна отзивчивото щ сърце, но тя не можеше да реши сама въпроса за кръщението. Остави девойчето в покоите си и веднага замина при епископа. Той беше пламенен и решителен: „Кръстете момичето, майко, и го оставете при вас, иначе у дома щ ще я затрият. Направете го без да се разчува. Ако дойдат родителите, не им давайте момичето, а ако вземат да заплашват — изпратете ги при мен.“

Изпълниха всичко това, а когато дойдоха роднините щ, казаха каквото бе поръчал владиката. Минаха години. Сара не напускаше монастира, където бе намерила пристан, стана една от сестрите в обителта и пое по трудния монашески път. После прие велика схима и живя дълги години.

Този разказ тя предала на един свещеник, който го разказал на мой приятел, а той — на мен.



                      Изцеляването на атеиста

 При преподобни Сергий в Троице-Сергиевата лавра се стичат хора от всички краища на Русия. С мъки, скърби, печали, болести, с радост, с благодарност...

Веднъж сред множеството поклонници в Троицкия катедрален храм влезе висок снажен мъж на средна възраст. Пред мощите на преподобния се нижеха жени и мъже, старци и деца, често се мяркаха черните униформени кители на учениците от духовните семинарии. А този човек не си отиваше, стоеше близо до раката — до иконата на св. Николай, и не помръдваше. Вече няколко пъти се сменяха монасите при мощите, а той все стоеше с наведена глава. Ако някой се вгледаше в него, сигурно щеше да забележи, че той плаче. Висок, широкоплещест, красив човек стои и плаче, без да обръща внимание на хората около себе си.

Малко преди да затворят храма, той се приближи към дежурния и му каза, че много би искал да се срещне с настоятеля на храма, архимандрит Николай.

И ето каква история му разказал:

Евгений — така се казвал човекът — за първи път попаднал в Троице-Сергиевата лавра преди малко повече от две години. Той бил кадрови офицер, подполковник, и с някои колеги дошъл по работа в Сергиев Посад. Вечерта отишли, както се изразил, „на разходка“ из лаврата. Вече затваряли Троицкия храм, но те измолили да им покажат храма. Започнали да разпитват отец Николай за историята на лаврата, за смисъла на монашеския живот и, разбира се, за преподобни Сергий.

Настоятелят на храма подробно отговарял на всички въпроси. Но най-вече разказвал за св. Сергий, за неговото детство, за основаването на монастира, за многобройните чудеса на светеца по време на неговия живот и след кончината му. Отец Николай особено се стараел да привлече вниманието на гостите с множество поразителни случаи на изцеления при мощите на преподобния и след молитва към него. Той привеждал най-неочаквани и трогателни примери. Но колко са слепи очите ни и колко безчувствени са сърцата ни! Ние гледаме и не виждаме, слушаме и не чуваме, не можем и не искаме да повярваме. Така и те — внимателно и с интерес слушали, задавали въпроси, но не можели да разберат — какво отношение има всичко това към нас днес? Те най-вече се удивлявали на това, че изобщо на света има някакви-си монаси, които живея в тази лавра. Да, всичко това е много красиво, но то няма никаква връзка с живота, как може да се живее с това? Да, това, вероятно, е история, археология, култура — каквото искаш, много е интересно, но да твърдиш, че всичко това е било и е така... Дали е било наистина?

Горе-долу така разсъждавали в себе си Евгений и неговите приятели.

Дълго си говорили военните с отец Николай. Те не спорели — те просто не можели да разберат как може да има такива странни мъже, които водят такъв странен живот зад тези древни стени.

Всичко било много интересно, но било време да се връщат към реалния живот.

На излизане от храма, Евгений кой знае защо се забавил, внезапно се обърнал, бързо отишъл до раката с мощите на преподобния и неочаквано за самия себе си казал на ум: „Свети Сергий, ако съществуваш, ако ме чуваш, направи така, че да се разболея за две години. Казват, че тук мнозина се изцеляват от най-тежки болести, а пък аз искам да се разболея!“

Евгений излязъл от храма, заедно с приятелите си благодарил на отец Николай за оказаното внимание и си тръгнал.

Когато се върнал на работа, Евгений сред множеството дела съвсем забравил за пътуването. А и защо да го помни? Малко ли музеи е виждал през живота си?

След няколко дена Евгений сякаш настинал, но карал болестта на крак. Нищо не казал на жена си — мислел, че е простуда. Бил силен и спокоен човек - защо да тревожи близките си за някаква глупост, ще мине. Но му ставало все по-зле и по-зле. Главата го боляла, кършели го ставите, тялото му горяло. Той търпял, не отивал в медицинската санчаст, само си мислел: „Брей, каква хрема!“ Дотогава той боледувал само от хрема.

След още няколко дена намерили Евгений в безсъзнание на пода в неговия кабинет. Когато дошъл на себе си, видял белия таван, после огромните изплашени очи на своята любима съпруга. Искал да протегне ръка към нея, но сякаш нямал тяло. „Какво е това — рекъл си, — каква е тая работа?!“ Но не можел нито да стане, нито дори да се помръдне.

Колко дни и нощи прекарали така заедно — той, лежейки неподвижно, а тя — винаги до него — така и не помнел. Най-учудващото било, че Евгений не изпитвал такова непоносимо отчаяние, каквото преживявала жена му. Той бил потресен от станалото, но не чувствал подтиснатост и безизходност. Евгений утешавал жена си както можел, а самият той си казвал: „Трябва да се борим! Това не може да остане така. Това е някаква нелепост. Ще се борим!“

Евгений бил уволнен в запаса по болест. След като лежал година и половина в най-различни болници и центрове, най-накрая се върнал у дома. Роднините и приятелите вдигнали на крак всички познати и непознати лекари и професори, доставяли нечувани лекарства от чужбина.

Състоянието на Евгений почти не се променило. Той можел само в полулегнало положение да чете. Прокарвал ръце по тялото си — навремето силно, а сега неподвижно и безпомощно — и се чудел: „Какво значи това?“

По съвет на свои приятели Евгений започнал да изучава източна гимнастика. Изучил всички дихателни упражнения и концентрации и изпълнявал всички достъпни нему препоръки. Евгений бил много дисциплиниран и акуратен човек. След като изчел цялата налична литература по източни гимнастики и медицина, се заел със старателно изучаване на руските народни лекарствени средства. Жена му носела редки книги, рецепти, събирала билки, пътувала за съвет при много известни знахари.

Но Евгений все така лежал. Събуждал се, стриктно изпълнявал различните упражнения и четял, четял, четял. Една пролетна неделна утрин Евгений се събудил необикновено щастлив. „Може би съм се побъркал“ — казал си той. Наоколо било съвсем тихо. През тънките пердета върху неговата постеля падал топъл слънчев лъч.

Евгений искал по навик да започне да се занимава със своите упражнения, но изведнъж почувствал, че не може. За цялото време на боледуването такова нещо никога не му се било случвало. Неочаквано го налегнала смазваща скръб и отвращение към всички упражнения, към самия него, към неговите неподвижни нозе и към тези пердета на прозорците. „Не мога повече!“ — искал да извика той, но сякаш някой го стискал за гърлото. — „Не мога, не мога повече, Господи, какво е това!“ — И за първи път Евгений заплакал, заридал, завикал: „Не мога повече-е!...“ Вратата широко се отворила, тичешком влязла жена му, прегърнала главата му и заедно заплакали. „Знаеш ли — прошепнала тя, - ще отида на църква. Съседката ми каза, че днес е празник — Пасха. Толкова отдавна боледуваме, а нито веднъж не съм отишла на църква!“

Евгений равнодушно щ казал: „Иди“. Той се наплакал и сякаш окаменял от скръб. Изведнъж съвсем ясно осъзнал, че вече няма никаква надежда. Той никога няма да стане на крака. Никога! Искало му се да умре.

Жена му се върнала от църква препълнена с нови и необикновени впечатления. Те сякаш си сменили ролите. До този момент Евгений винаги я утешавал, привеждал щ невероятни примери, цитирал източни и западни мъдреци, шегувал се — с една дума, държал се. А ето че сега той напълно се променил — загубил надежда, загубил сякаш и самия себе си. Жена му говорела, говорела, била някак просветлена, пълна с някакви надежди, а той държал ръката щ и си мислел: „Свършено е!“

Евгений престанал да чете. Книгите в стаята му се сменили — на масичката до леглото му се появили календари, жития на светци, Евангелие. Но той дори не вземал в ръка тези книги с кръстове по кориците. Кръстовете му напомняли за смъртта. А след нея? Било му все едно. Жена му нещо му разказвала, споделяла възхищението си, в речника щ се появили нови думи: отец, бдение, молебен. Той я слушал невнимателно, гледал любимото измъчено лице и си мислел: „Свършено е!“

В събота вечер жена му отишла на църква. Евгений останал сам. Все пак той бил мъжествен човек — не се озлобил, не се дразнел на жена си за нейната радост, не я ревнувал от неочакваното щ увлечение по Църквата; той горещо я обичал. Евгений лежал сам в празния апартамент. Чувствал се подтиснат и започнал да плаче. Напоследък той често плачел, когато оставал сам. Било му жал, че ще умре. Понякога му било съвсем безразлично, но сега му станало така мъчно и болно, че той, стискайки зъби, лежал и стенел. Като се успокоил малко, погледнал към масичката с книгите, равнодушно взел най-горната и започнал да прелиства „Житие на преподобни Сергий Радонежки чудотворец“.

Древни стени, куполи, рака с мощи... нещо познато! Сергий, Сергий... Та той е бил там! И гледайки снимката на сребърната рака, Евгений си спомнил топлата пролетна вечер, колегите, монасите в черни раса, тихия полумрак, разноцветните огънчета над раката, дългия разговор. Да, те бяха стояли именно там!

— Евгений! — чул той.

„Сигурно жена ми е забравила да затвори вратата и някой е дошъл“ — помислил си болният.

— Ставай, Евгений, ти си здрав!

До леглото му стоял човек. Евгений го гледал, но не можел да познае кой е той. Такъв познат никога не е имал нито сред съседите, нито сред приятелите. Стар човек с бяла брада и дълга тъмна дреха.

— Ставай, ставай, Евгений!

Непознатият го гледал право в очите. Евгений почувствал как цялото му същество се изпълнило с нова сила. Станал от леглото.

— Евгений, — чул той отново ласкавия глас. — Днес се навършват точно две години. Помниш ли?

Старецът се движел безшумно, вече бил на другия край на стаята.

— Вече си здрав — били последните думи, които Евгений чул от него.

Изтичал в антрето. Никой. Вратата била заключена отвън. Когато жената на Евгений се върнала, заварила го на пода на колене пред разгърната книга. Тя се спуснала към него, защото решила, че е паднал от леглото. Погледнала го в очите и едва го познала — той я погледнал със светли, някак неземни очи, мълчаливо станал, изправил се, прегърнал я, а после заедно с нея паднал на колене пред книгата. От отворените страници ги гледал преподобни Сергий, Радонежки чудотворец — стар човек с бяла брада, облечен с дълга тъмна дреха.

„Преподобни отче наш Сергий, моли се на Бога за нас!“ — с радост и трепет шепнели те.

Ето по какъв чуден начин Господ призовал към вярата в Христа Евгений и неговата съпруга.

Този необикновен случай ми го разказа архимандрит Никодим, населник на Свято-Троицката Сергиева лавра, бивш надзорник на Троицкия катедрален храм, където почиват мощите на преподобни Сергий.



         Покаянието на един комсомолец безбожник
            Из спомените на княгиня Н. В. Урусова

От детство имах близка приятелка — Н. В. Тя беше малко по-голяма от мен и се омъжи две години по-рано. В първата година (от брака) щ се роди син — Владимир. От самото си раждане момчето беше забележително със своите големи черни тъжни очи и необикновено кротък характер.

На втората година тя роди още едно момче — Борис, което също беше забележително още от появяването си на белия свят, но, напротив, със своя изключително неспокоен характер и живост.

Владимир винаги беше пръв ученик. След като завърши Московския университет, постъпи в Духовната академия и беше ръкоположен за дякон, а след това за свещеник през 1917 г.

Владимир встъпи в пътя, към който се стремеше и за който беше избран от Бога още от самото си раждане. Енориашите му се отнасяха към него с уважение и любов. През 1924 г. той и родителите му бяха изселени в Твер, без право да напускат града. Те трябваше постоянно да се намират под наблюдението на ГПУ. През 1930 г. Владимир беше арестуван и разстрелян в Москва.

Другият брат, Борис, още в началото на революционното брожение се поддаде на пропагандата, постъпи в комсомола, а след това, за голяма скръб на своите родители, стана член на Съюза на безбожниците. Приживе отец Владимир се стараеше да го върне при Бога, молеше го да се опомни и вероятно много се е молил за душата на брат си, но така и не успя да го разколебае. През 1928 г. Борис стана председател на Съюза на безбожниците в гр. Петропавловск, Казахстан, където замина след като се ожени за една девойка комсомолка, също безбожница.

През 1935 г. дойдох за няколко дена в Москва, където случайно срещнах Борис. Той радостно се хвърли към мен с думите: „Господ по молитвите на моя брат, отец Владимир, който вече е на небето, ме върна при Себе Си!“

Ето какво ми разказа Борис:

— Когато се венчахме (което все пак направихме по настояване на нашите родители), майката на моята невеста я благослови с Неръкотворния образ на Спасителя и каза: „Само ми обещайте, че няма да изхвърлите иконата. Макар сега да не чувствате нужда от нея, само не я изхвърляйте!“ Нямахме никакво отношение към иконата и тя лежеше в един сандък с ненужни неща в бараката.

След година ни се роди момченце. И двамата много искахме да имаме дете и бяхме безкрайно щастливи, но детето се роди слабо и болно от туберкулоза на гръбначния мозък. Бяхме успели някак си да спестим пари и не жалехме средства за лекари. Всички те обаче казваха, че в най-добрия случай, при подходящи грижи и лежейки постоянно в гипсов корсет, момчето може да доживее до 6-годишна възраст. Тогава заминахме за Казахстан, надявайки се на по-добрия климат. Там аз станах председател на Съюза на безбожниците и гонех Църквата.

Момчето беше вече на 5 години. Здравето му все повече и повече се влошаваше. До нас стигна слух, че в Петропавловск се намира на заточение прочут професор по детски болести. От нашето селище трябваше да се пътува около 25 километра с каруца до най-близката железопътна гара. Имаше само един влак за Петропавловск на денонощие. Момченцето беше съвсем зле и аз реших да замина и да поканя професора у дома. Когато пристигнах на гарата, влакът замина пред очите ми. Бях закъснял с няколко минути. Какво да правя? Да остана още едно денонощие и да чакам, а там жена ми е сама и представи си, че детето умре без мене? Реших да се върна обратно. Пристигам и заварвам следната картина: майката на колене пред креватчето ридае, прегърнала изстиващите крачета на детето...

Местният фелдшер току-що си беше отишъл, след като казал, че това са последните минути на рожбата ни. Аз седнах до масата срещу прозореца, хванах главата си с двете си ръце и се предадох на отчаяние. И изведнъж виждам, като наяве, как се отварят вратите на бараката и оттам излиза покойният ми брат отец Владимир. В ръцете си, с лице към нас, държи нашата икона на Спасителя. Аз онемях — виждам го как се приближава, как дългите му руси коси се развяват на вятъра, чувам как отваря входната врата, чувам стъпките му. Целият се вцепених и станах студен като мрамор. Той влезе в стаята, приближи се към мен, мълчаливо ми подаде иконата в ръце и изчезна като видение.

Не мога да предам с думи какво изпитах, но веднага изтичах в бараката, намерих иконата в сандъка и я сложих върху детето. На сутринта то беше съвсем здраво. Повикахме лекуващите лекари, а те само вдигаха рамене. Свалиха гипса. Нямаше никакви следи от туберкулоза. Тогава разбрах всичко. Разбрах, че има Бог, разбрах, че брат ми се е молил много за мен.

Веднага заявих, че напускам Съюза на безбожниците и не криех станалото с мен чудо. Навсякъде разказвам за станалото с мен и призовавам към вяра в Бога. Незабавно заминахме в Подмосковието при моите родители, където те се бяха заселили след приключване на заточението им. Кръстихме сина с името Георги.
 *    *    *
 Простих се с Борис и повече не го видях. Когато отново пристигнах в Москва през 1937 г. разбрах, че след като беше кръстил сина си, беше заминал с жена си и детето в Кисловодск, в Кавказ. Борис навсякъде открито говорел за своето заблуждение и спасение. След година, въпреки цветущото си здраве, той неочаквано починал и лекарите не могли да определят причината. Болшевиките го бяха ликвидирали...




                        Барнаулското чудо
Истинска история, станала в гр. Барнаул, Алтайския край

Аз бях безбожница, силно и страшно хулех Бога, гонех светата Църква, водех греховен живот и на земята бях съвсем мъртва духом. Но милостивият Бог не остави Своето създание да погине и ме призова към покаяние.

През 1962 г. заболях от рак и боледувах 3 години. Не лежах, а работех и се лекувах при земните лекари, надявайки се с тяхна помощ да оздравея. Похарчих голяма част от своето имущество за земните лекари, но както някога кръвоточивата жена от Евангелието, изцеление от тях не получих. Изцели ме небесният Лекар, нашият Господ Иисус Христос. През последните 6 месеца от болестта си съвсем отслабнах, не можех даже да пия вода: щом изпиех малко, започвах веднага да повръщам. Постъпих в болница и тъй като бях видна атеистка, заради мен повикаха от Москва професор (Израил Исаевич Нейман) и решиха да ми направят операция. Това стана в 11 ч. през деня на 19 февруари 1965 г. Когато ме разрязаха, аз умрях. Самият процес на отделяне на душата от тялото не почувствах, само изведнъж видях тялото си отстрани, така както виждаме някоя вещ до нас. Душата ми стоеше между двамата лекари и аз с ужас гледах болното си тяло. Целият ми стомах беше в ракови разсейки, тънките черва също. Стоях и си мислех: „Как така сме две? Аз едновременно стоя и лежа.“

После извадиха всички мои вътрешности на масата и започнаха да търсят дванадесетопръстника, но от него беше останала само някаква течност — гнила слуз. Лекарите казаха: „Не е имало повече с какво да живее, всичко е разложено, изгнило, не е останало нищо здраво.“ А аз продължавах да гледам с ужас и все си мислех: „Защо сме две? Защо аз и стоя, и лежа?“

После лекарите небрежно проснаха моето тяло и затвориха корема ми със скобки. Казаха, че то трябва да се даде на младите лекари за упражнения и го откараха в моргата, а аз вървях след него и не преставах да се чудя защо сме две.

В моргата лежах покрита с чаршаф до гърдите. После дойде брат ми с моя малък син. Той беше на 6 години, казваше се Андрюша. Моето момче дотича до мен и започна да ме целува по челото, като непрекъснато плачеше и говореше: „Мамо, защо умря? Аз съм още малък, как ще живея без тебе, нямам татко, а сега и ти умря?!“

Аз го прегръщах и го целувах, но той не ме забелязваше. А аз виждах всичко, виждах как плачеше и брат ми. После изведнъж се намерих вкъщи. Там дойде свекърва ми, майката на моя първи, законен мъж, с когото се бяхме разделили, защото той беше вярващ. И започнаха да делят моите вещи (аз живеех богато, но богатството си бях натрупала с нечист живот). Сестра ми избираше най-хубавите неща, а свекърва ми я молеше да остави нещо за детето. Но сестра ми не щ даде нищо, а започна да се кара със свекърва ми и щ каза: „Момчето не е от твоя син и ти не си му роднина.“ Когато се караше със свекърва ми, видях наоколо бесове, които скачаха и се радваха. После излязоха и заключиха къщата. Сестра ми понесе към дома си огромен вързоп.

В миг аз се намерих във въздуха. Учудих се, че летя като на самолет, чувствам, че някой ме държи, летя и никого не виждам, но се издигам все по-високо и по-високо. Озовах се над Барнаул. След това и градът изчезна и стана тъмно, сетне около мен започна да просветлява и стана съвсем светло. Светлината&nbs




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - ap latin review book
12.11.2011 07:56
iuurr 588 kkk
цитирай
2. анонимен - couture wedding dress shops and what is category management and the fashion industry
14.01.2012 05:55
Hello to everybody,
Global atomic fashion war will come in 29 dec 2012. See you in another life
http://tiny.cc/11w1k
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 13715637
Постинги: 14720
Коментари: 2351
Гласове: 9367
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031