Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.09.2011 13:05 - ЕВХАРИСТИЙНИЯТ ЖИВОТ
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 588 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 08.09.2011 13:08


Евхаристийният живот
 07.09.11  | Архим. Георги Капсанис

 


Всички знаем, че преблагият Бог сътворил човека свободно и от любов, за да може той да участва в Неговия живот. Бог го надарил с редки духовни дарове (харизми) – разум, самовластие, любяща сила - всичко, което съставя богообразността в човека. Бог му дал тези харизми, за да може той да живее в общение с Него, да Го обича, да събеседва с Него, да принася себе си на Него.
 
Всички се сещаме за разказа в Светото Писание, където се описва как човекът в рая, живеейки в любов и щастие, които изпитвал близо до своя Небесен Баща, Който всеки ден го посещавал, събеседвал с Него, чувствал радост близо до Него. Преблагият Бог поставил човека в рая като цар - да използва всички дадени нему блага и да има власт над тях, като ги принася с благодарност (евхаристия) на Бога, а като принася на Бога всички дарове, които Той му дал, същевременно да бъде и свещеник. Така първият човек бил цар и свещеник. Той можел да приема другите и самия себе си като дар от Бога и, благодарейки на Бога, да ги принесе отново като жертва на Бога и своя Баща. Така човекът живеел богоцентрично; той имал Бога като средоточие на своя живот, приемал всичко като Божий дар и отново го въздавал на Бога.
 
С други думи, в рая се извършвала една размяна на дарове. Това бил животът на първите хора, доколкото те живеели в Божия любов и водели евхаристиен живот. Целият техен живот бил едно благодарение (евхаристия), проява на признателност към Небесния Баща, живот в любов. Това, което човекът правел, било израз на любовта му към Бога и ближния. Приемайки всичко като дар от Бога и въздавайки го отново на Бога като Негов дар, първият човек, така да се каже, извършвал Божествена Литургия в рая - една райска Литургия - и служил в нея заедно със светите ангели, които били сътворени преди човека като разумни Божии творения. Ангелите не правели (и не правят) нищо друго, освен да служат непрестанно на Бога, да Му благодарят и да принасят себе си на своя Създател.
 
За съжаление, всички знаем, че човекът бил подмамен от дявола и поискал да обърне Божия замисъл, поискал да постави себе си като средоточие на света вместо Бога и така да живее не богоцентрично и евхаристийно, а антропоцентрично, автономно и егоистично; той пожелал да използва Божиите дарове, другите хора и самия себе си без да ги отнася към Бога, без да благодари, по егоистичен начин. Това отношение на първия човек, което е и неговият грях, допринесло за това той да престане да живее в общение с Бога и да се отдели от Него. Той загубил онова благословение, което имал по-рано, а именно - да се радва на посещението на Небесния си Баща и да се втурва към Него, да събеседва с Него и да изпитва радост от това. След греха Бог като Баща отново идва близо до човека, но човекът вече не може да живее близо до Бога, страхува се, крие се, защото неговият егоизъм вече не му позволява да Го чувства като свой Баща, както Го е чувствал дотогава.
 
Нещо подобно става и днес, когато децата на добрите родители, подмамени от егоизма, искат да се разбунтуват срещу своя баща, понякога нямат способността да се приближат до него, както са го правили преди да се разбунтуват. И дори баща им да ги обича и да отива до тях, те бягат, защото не могат да приемат неговата любов и да принесат своята любов в замяна на бащинската. Така и човекът, когато престане да чувства Бога като свой Баща, престава да чувства и другите хора като свои братя. Той вече не гледа на тях като на дар от Бога, а между него и братята му навлиза подозрителността, страхът. Другият човек става обект на експлоатация, съсъд за наслада, враг и противник. Страстите влизат в нашия живот, който по този начин губи възможността да бъде изпълнено с любов взаимно общение и отношение и се превръща в ад.
 
Припомням ви един съвременен философ – Сартр, който казва, че другият човек е заплаха за свободата ми, той е моят ад. До това води егоизмът. Когато не можем да видим другия човек като Божий образ, като наш брат, тогава гледаме на него като на заплаха за нашата свобода, като на нещо, което заплашва самите нас. Или, понеже не можем да имаме истинско, изпълнено с любов общение с него, в крайна сметка връзката ни с другия човек става ад. Човекът губи възможността да чувства Бога като свой Баща, другият човек - като брат; губи възможността да чувства материалните неща като Божий дар и да ги използва правилно. Така той спира да употребява природата по евхаристиен начин, както по-рано, и започва да злоупотребява с нея. В същото време, след като човекът вече не проявява послушание към Бога, природата от своя страна отказва да му се подчини и въстава срещу него. Природните стихии въстават, животните освирепяват, искат да разкъсат човека. Така се губи равновесието и хармонията, които съществували между природата и човека преди той да съгреши.
 
Човекът губи и своя вътрешен мир. Той се отделя не само от Бога, от другия човек и от природата, а и вътрешно. Той придобива един вид шизофрения, както казва св. ап. Павел, и чувстваме, че в нас има два закона – законът на духа, който ни призовава към духовен живот, но и законът на плътта, който ни влече към порочните неща. Тези два закона се сблъскват в нас и ние не знаем накъде да тръгнем. Именно това вътрешно разделение сме си спечелили, когато сме въстанали срещу нашия Бог-Баща. Когато човекът престанал да живее евхаристийно и богоцентрично и започнал да живее антропоцентрично и егоцентрично, той естествено загубил своите ос и център.
 
Бог е център на света и ако престанеш да живееш с Бога и да свързваш с Него всички неща, тогава светът вече няма център и ос. След това целият живот се превръща в безпорядък. Външният свят се фрагментира, човекът също се фрагментира и губи своето вътрешно единство и мир. Същото става и с отделни функции на живота, които изначално са свързани с Бога. Сега те са разделени и, без да имат център и единство, губят възможността заедно да бъдат общо дело (Λειτουργία), тоест принасяне на цялото съществуване на човека на Бога. Човекът престава да съществува като цар на творението, като литург в творението, като свещеник, престава да съучаства в Божествената Литургия, която се извършвала в рая, където целият му живот бил божествена литургия. Животът губи своя църковен характер, излиза от общността на любовта в Църквата - общността, в която той живеел в рая с Бога и с ангелите.

 Човекът се отделя от Бога и от ангелите, от ближния си; изолира се в себе си и, бидейки сам, в своя егоизъм и изолация, отделен от Бога - своя Баща, от Божиите ангели, от ближния си, става уязвим, подчинява се на дявола, на греха, на страстите, на смъртта. Човекът съгрешава тежко, той е почти мъртъв, заедно със себе си подчинява и природата на тлението и смъртта, защото той обхваща природата, тоест тварния свят, в себе си.
 
Така започва голямото премеждие на човешкия род. Премеждието на отдалечаването на човека от преблагия Бог. Човекът изоставя Бога, но, слава Богу, Бог Отец не изоставя Своето творение, както всеки баща и всяка майка, които обичат детето си чрез Божия благодат - защото благодатта, която имат родителите, за да обичат децата си и да се жертват за тях, е от Бога. Благият Бог, добрата майка не изоставя детето си, въпреки че детето изоставя добрия баща и добрата майка. Така и преблагият Бог, най-добрият Баща от всички бащи, не изоставя детето си, боли Го за човека, който се отдалечава от Него и изпраща Своя Единороден Син – Христос - да изведе човека от този егоцентричен и неевхаристиен живот и да го върне отново в евхаристийния живот, да го изведе от разединението и индивидуализма и отново да го отведе до единение с Бога, до любовта, до братолюбието, да го направи отново свещеник, литург, цар, да го оживотвори и да го възкреси, да го направи причастник на божествения живот, да възстанови Църквата и общението, загубено след падението на човека.
 
Светите отци ни учат, че в рая съществувала първата Църква, но чрез греха на човека се разпаднала. Господ обаче я възстановил със Своето идване, като освободил човека от дявола, от смъртта, от страстите, от греха, което било целта на Христовото дело. Светото Писание нарича Христовото дело домостроителство, което означава "устройване на дома". Бог съградил хубав дом, поставил човека вътре да му се радва, но чрез своя грях човекът разрушил и унищожил този хубав Божий дом и го предал на дявола. Дяволът влязъл в Божия дом. Дяволът изначално нямал власт, но човекът го направил господар, защото му дал власт.
 
И тъй, Христос идва, влиза в този развален Божий дом, за да го поправи, да го възстанови, да го обнови, да изкара дявола оттам, да направи човека отново господар в дома, който Бог му дал, да го направи отново цар в този дом, да го направи отново свещеник, за да служи и славослови Бога. В Новия Завет това повторно устройване на Божия дом се нарича домостроителство, както и възглавяване.
 
Как обаче Господ изгонил дявола - този, който временно имал власт, без да има заповед от Бога за това? Той трябвало да изкупи човека от робството на дявола, да накара човека отново да принесе себе си на Бога - и това станало чрез Неговата жертва. Господ трябвало да се жертва, за да отнеме властта от дявола и да я даде на човека. Цялото Въплъщение на нашия Господ е една жертва и затова Светото Писание го нарича понизяване. Синът - второто Лице на Светата Троица - оставил божествената слава и се облякъл в нищетата на човешката природа. Това е кеносисът, понизяването, унизяването, оскъдняването на Бога, за да обогати отново човека.
 
Христос обеднява, става беден. Това е жертва от страна на Бога. Тази жертва се отпечатва върху Кръста, където Господ водил последната битка срещу дявола, победил го, победил смъртта – изкупил ни от клетвата на закона чрез пролятата Своя честна кръв. Той побеждава смъртта ("със смъртта смъртта потъпка"). Сам Той трябвало да умре, за да победи смъртта - по друг начин това не е можело да стане. Така Той дава живот на мъртвия човек, съединява го отново с Бог-Отец, дава му възможност да се принесе на Бога, прелива му божествен живот. Христос е великият Първосвещеник, Който отново застава между Бога и човека, между творението и Твореца и принася целия свят като жертва на Бога чрез собствената Си жертва.
 
Сега човекът отново може да благодари на Бога, а дотогава не можел да направи това. Бидейки разделен от Бога, той не можел да каже "Благодаря!” на Бога. Чрез Своята жертва Иисус Христос казал това "Благодаря!” на Бога от името на човека, който не можел да го направи. Сега всеки човек чрез Христос може да каже отново "Благодаря!” на Бога за всички Негови дарове и по този начин да се съедини с Бога, да престане да води егоистичен и егоцентричен живот и да започне да води евхаристиен живот. Чрез Иисус Христос човекът отново може да вижда Бога като свой Баща - "Отче наш, Ти, Който си на небесата” – докато преди не можел. Той отново може да каже не "Отче мой”, а "Отче наш”, защото вече чувства, че другите хора са негови братя и чрез Иисус Христос отново чувства другите хора като свои братя. Също така той може да почувства, че всички материални неща са дар от Бога и да благодари на Бога за тях. Всичко това става чрез Иисус Христос, в Чието тяло вече отново можем да живеем евхаристийно. Ще се съединя с Христос и чрез Него и в Него ще мога да живея евхаристийно, а не егоистично. Аз се съединявам с Христос в Неговото тяло, в Църквата, а без Христос, извън Църквата, живеем живота на първия Адам - егоистичния живот. В Христос, в Неговото тяло, в Църквата живеем живота на втория Адам, на Христос, Който е вторият Адам, поправил грешката на първия - живеем евхаристийния живот.
 
В Църквата виждаме как Христос се жертва и се научаваме да се жертваме за братята си. В Божествената Литургия виждаме жертвата на Христос. Христос принася Себе Си на Бог Отец, като се принася и заради нас. Вземете, яжте, Това е Моето Тяло! Пийте от нея всички, това е Моята Кръв! Виждаме, че в Божествената Литургия Христовият етос не е властнически, не е индивидуалистичен, той няма за цел да осигури някаква Негова изгода, а е жертвен и любовен етос. Така и ние се научаваме да обичаме, да се принасяме, да се жертваме, да се смиряваме. Затова централното Тайнство на нашата вяра се нарича Света Евхаристия. Защото в нея Христос се принася евхаристийно на Бог Отец и чрез Христос и ние можем да благодарим на Бог Отец за всички Негови дарове. Затова, когато свещенослужителят започва Анафората, средоточието на Божествената Литургия, той застава на царските двери и казва:
 
Да благодарим на Господа!
 
А народът отговаря:
 
Достойно и праведно е!
 
Достойно и праведно е да благодарим на Господа - и едва тогава Литургията може да продължи.
 
Ако народът не каже "Достойно и праведно е!”, свещеникът не може да продължи божествената Литургия, защото народът не иска да благодари на Бога. Народът трябва да благодари на Бога, за да може свещеникът заедно с хората да съучаства в евхаристийната жертва на Христос. Така в божествената Литургия заедно с Христос можем да принасяме всичко на Бога. Когато свещеникът принася хляба и виното, въздига ги и казва "Твоя от Твоих приносяще о всех и за вся”. В този миг цялата Църква, всички, които сме членове на Църквата, чрез ръцете на свещеника, който е "в образа на Христос”, принасяме на Бога Евхаристията (благодарението) за всички Негови дарове. Ние правим обратното на това, което направил Адам, когато съгрешил. Когато съгрешил, Адам престанал да благодари на Бога. Ние казваме, че не искаме да правим това, което направил Адам, тоест - да живеем егоистично и неблагодарно спрямо Бога. Ние искаме да благодарим на Бога - и отиваме при Божия жертвеник, при Божия престол и казваме:
 
Господи, благодарим Ти за всички Твои знайни и незнайни дарове!
 
Бог ни дава дарове, много от които знаем и които се изброяват в евхаристийната молитва: това, че Той ни е създал от нищото; че докато ние сме отстъпили, Той ни е изкупил чрез Боговъплъщението; че ни дава живот, дава ни всичко. На всеки от нас е дал благодеяния, които може би не сме осъзнали. Затова в божествената Литургия ние Му благодарим за всичко - за това, което знаем, и за това, което не знаем. Дори казваме на Господа:
 
- Искаме да Ти направим подарък. Но какъв подарък да ти дадем? Нашият живот. Този живот Ти си ни го дал. Твоя от Твоих.
 
Това ще рече Твоя от Твоих. От даровете, които Ти си ни дал, искаме и ние да Ти дадем, защото нямаме нищо свое. Всичко е на Бога, нали? И тъй, донасяме от това, което Бог ни дава, и Му Го даваме обратно. Ние обаче искаме да дадем не просто нещо от онова, което ни е дал, а целия си живот. Целия живот, а не просто частичка от живота. Не е достатъчно да дадем някаква част от живота си на Бога. Какъв подарък е това? Ще Му дадем целия си живот! В хляба и виното е целият ни живот. Хлябът и виното символизират и съдържат целия живот на човека. За да приготвим хляба, трябва първо да обработим нивата, да посеем, да пожънем, да смелим житото, да замесим, да опечем хляба. Влагаме труд. Същото става и с виното - за да стане вино от гроздето, влагаме труда си. И тъй, целият ни живот влиза в хляба и виното - трудът ни, работата ни, семейството ни, ближните ни. Няма значение дали днес всички сме земеделци. Значение има, че трудът, който земеделецът влага, за да направи хляба и виното, е труд, който представлява всички нас. Защото ние правим нещо друго, от което земеделецът има нужда. Той прави нещо, което ние не можем да направим. Свети апостол Павел казва, че всички ставаме един хляб, а в един древен текст се казва, че Църквата се събира в светия хляб, както различните зърна от различни места, които съставят един хляб – както хлябът се състои от много зърна, така всички християни присъстваме в хляба и виното, всички ние и целият ни живот присъстваме в даровете, които принасяме на Бога. Следователно, в хляба и виното принасяме себе си, принасяме целия си живот, всички отношения, които имаме, всички и всичко, принасяме целия свят и казваме на Бога:
 
Това имаме. Нямаме какво друго да Ти дадем, и това не е наше, а Твое. И това нямаше да можем да Ти принесем, ако не беше дошъл Синът да се разпъне на Кръста и да възкръсне. Понеже изпрати Сина Си, Който се разпна и възкръсна, Той ни даде право и възможност да можем да Ти благодарим и да Ти принасяме хляба и виното.
 
Затова в онзи миг свещеникът въздига честните Дарове. Както казват богословите, това е моментът, в който Църквата, Божият народ се е въздигнал и се намира пред Божия престол. Всички ние в онзи час стоим пред Божия престол и казваме:
 
Господи, не можем да отидем по-нагоре от това място, където сме сега, близо сме до Твоите нозе, принасяме Ти това, приеми нашите дарове!
 
Това е значението на Твоя от Твоих – за всичко, което си ни дал през всички години на нашия живот.
 
Какво прави Бог в онзи час, Бог-Отец? Радва се, разбира се. Вижда, че не сме направили отново грешката, която първият Адам направил; вижда, че искаме да Му принесем всичко и като го принесем, да се съединим с Него. Той това очаква и иска от нас.
 
Ние Му даваме нашия собствен свят - болния, нищия, смирения; това, което имаме, това, което сме. Болни сме, даваме болното. Той обаче е здрав и пресвят, Той е велик Бог, и това ни дава, великото, което има, богатото, изпълненото с жизненост, със святост, дава ни Самия Себе Си. Той също ни дава не нещо от Себе Си, не само Своето слово, не просто един дар, а Своя живот - това, което е най-висше; дава ни Себе Си - плътта и кръвта на Сина Си. Ние даваме хляб и вино, а Той ни дава Тяло и Кръв Христови.
 
Вижте каква голяма благословия. Пак се извършва размяна на дарове. Ние от любов към Бога Му даваме нашия дар. Той от любов към нас ни дава Неговия дар. Това е божествената Литургия. И не само божествената Литургия, а и самата Църква. Това е животът ни в Църквата - размяна на дарове. Ние даваме на Бога и Бог дава на нас. И когато вземем Божия дар и го направим наш, причастим се с Тялото и Кръвта Христови, тогава, о, какво благословение! Животът на Бога става наш живот. Вече не сме онова болно, незначително, ограничено, човешко същество, а ставаме нещо богочовешко. Този беден и смирен човек е станал бог, бог по благодат. Каква по-голяма слава за човека? Човекът да стане бог по благодат. Да стане Христово Тяло и Кръв. Затова, когато светите отци на Църквата се причастявали, те виждали в себе си и в другите Божията слава, виждали себе си в светлина, техните членове били благославяни като членове на Христовото Тяло. Затова в Църквата чрез Ббожествената Литургия можем да живеем евхаристийно. След Литургията можем да чувстваме Бога като наш Баща. Затова, когато Тайнството свърши, свещеникът казва:
 
"И удостой ни, Владико, с дързновение, неосъдно да се осмеляваме да призоваваме Тебе, небесния Бог Отец и да казваме…”
 
…И казваме "Отче наш”. Сега можем да назовем Бога наш Баща, сега можем да почувстваме човеците като свои братя, сега можем да приемем Божиите дарове, които Господ ни дарява, и да Му благодарим за тях.
 
Кои са тези дарове? Това е нашият ближен - Божий дар, нашият приятел – Божий дар, всички стават Божий дар и всички започваме да уважаваме като Божии дарове. Колко хубаво е това! Да започнем да гледаме в живота си един на друг като на Божии дарове. Я си помислете колко ще се промени животът ни! Да не гледаме един на друг като на безразлични, като на чужди. Ако не чувствам другия като мой брат, ако не мога живея с него, ако присъствието на другия ме дразни, тогава не му прощавам. Когато обаче го обичам, му прощавам и вече мога да живея с него, мога да понасям брата си и неговите странности, мога да го разбера в паденията му, да бъда снизходителен към него; мога да му принеса себе си и материалните блага, които имам, като ги споделя с него. Можем дори да претърпим щета заради своя брат. Можем да жертваме дом, спокойствие заради брата си; можем да уважаваме ближния като образ на Бога. Всичко това извира от Христовата жертва, която живеем в божествената Литургия. В Църквата преставам да бъда аз, ставаме ние, в Църквата спирам да казвам моето и казваме ние. Св. Йоан Златоуст казва: "Не казвай онова хладно слово моето, а казвай нашето!”.
 
Как живеели първите християни в Йерусалим? Като едно семейство - всичко било общо, всички принасяли това, което имали като едно семейство, като един общежитиен манастир, където всичко е общо, всичко принадлежи на Бога, на Църквата, на манастира и всички вземат от това, което принадлежи на манастира - и не го вземат само монаси, а и миряни. Човекът ще отиде, ще яде, ще пие, ще спи, ще отдъхне, защото всичко е на всички. Това действително е истински православен, евхаристиен, общежитиен начин на живот. Така се избавяме от изолацията, от самотата. Вече не можем да злоупотребяваме със света и да го презираме, защото, ако не видим света и материалните блага като дар от Бога, или ще ги презрем, както правели манихеите, или ще злоупотребим с тях, както прави например този, който вместо да пие малко вино и да благодари и да прослави Бога, пие много, опива се и се погубва. Той злоупотребява със света и с един от Божиите дарове. Виното е дар от Бога, но Той не ни го е дал, за да злоупотребяваме с него, а за да го употребяваме с благодарност. Затова св. ап. Павел казва, че всички Божии дарове са добри, когато ги приемаме с благодарност.
 
И тъй, в Църквата се научаваме да казваме "Слава Богу!”; да пием дори само една чаша вода и пак да казваме "Слава Богу!”. Тази чаша вода е Божий дар, но много пъти забравяме да го оценим. Когато утоляваме жаждата си и пием, това не е ли дар от Бога? Водата, която утолява жаждата ни, е много ценна. Ние можем да пием тази чаша вода егоистично, без да почетем Бога и без да кажем "Слава Богу!” и тази чаша вода няма да ни съедини с Бога. Ако пием и казваме "Слава Богу!”, този малък Божий дар става повод да се съединим с Бога, защото сме го приели евхаристийно, а не егоистично. Приели сме го във връзка и по отношение на Бога, принасяме го на Бога с думите "Слава Богу!” и тези думи ни съединяват с Него. Това не е ли пак начин да се съединим с Бога?
 
Каквото и да правим, да благодарим на Бога. И най-малките и незначителни, ежедневни, най-прости неща. Не е нужно човек да прави велики неща, за да се съедини с Бога. Ако прави тези ежедневни и прости неща, казвайки "Слава Тебе, Боже!”, това го съединява с Бога. Живеем така, че да имаме за средоточие Бога, и всичко, което вършим, свързваме с Бога. Така всички отново ставаме свещеници в света. Така човекът става като свещеник, който принася служение и славословие на Бога; отново откриваме единството на света с Бога, премахва се разединението, всичко функционира в организирано единство. Също така се събираме вътрешно, защото, когато човек открие средоточието на света, свърже всичко с Бога и живее в средоточието, тоест в Бога, той намира своето вътрешното единство и вече не е раздвоен. Днес страдаме от това разединение и разделение и затова неврастениите и шизофрениите са се увеличили толкова много. Шизофреникът има раздвоена личност.
 
И така, опитваме се да отнесем и възвисим целия си живот към Бога и тогава животът ни придобива друг смисъл. Какъв смисъл има да се трудиш, без да свързваш труда си с Бога? Когато не свързваш труда си с Бога, трудът става бреме, проклятие, стрес, а когато казваш, "Труда, който върша, тежкия труд, го принасям на Бога, благодаря на Бога за него!” - този труд те съединява с Бога и той веднага получава вечно значение.
 
Същото е и със семейството, с брака. Колко различно нещо е бракът извън Бога, какъвто е гражданският брак, и колко различен е бракът в Бога и за Бога, какъвто е евхаристийният брак в Църквата. Затова за християнина е непонятно да сключва граждански брак. Защото граждански брак означава егоистичен брак; брак, който не се принася на Бога; брак извън благодарението; брак, който има за център не Бога, а нашето его. Колко различно е да гледаш и да се отнасяш към децата си като към дар от Бога, отколкото да гледаш на тях като на собствено владение, като на нещо, което няма никаква връзка с Бога! Колко по-различно гледаш на нещата, когато виждаш всекидневните радости, всекидневните изпитания в живота си като дар от Бога! Колко по-различно човек посреща болката, когато види в нея дар от Бога! И колко много болката го освещава и очиства в този случай!
 
Грешката на нашата цивилизация днес е същата грешка, която направил Адам - целта е да се построи един свят, който има за център не Бога, а нашето его. Затова цивилизацията, която сме създали, е егоистична цивилизация на себелюбието и следователно - цивилизация на необщението. Ние, човеците, реално не можем да общуваме един с друг, да почувстваме другия като брат, да се съединим един с други по един същностен начин. Естествено такава цивилизация става задушаваща; става цивилизация на безизходицата. Човекът вече не издържа и тези, които чувстват това в по-голяма степен, са младите, които са и по-чувствителни, и по-уязвими. Затова днес е налице тази трагедия на децата ни, които не могат да дишат в тази егоистична, неевхаристийна, себелюбива цивилизация, която ние им предаваме, и прибягват до наркотиците, до анархията и до другите прояви, за които знаете много добре.
 
Неприятното е, че тази цивилизация на себелюбието, което е и наша собствена болест и болест на самата цивилизация, ни отвежда далеч от Бога, отвежда ни отново във властта на дявола, а в същото време се прави опит за нейното налагане чрез институции и закони и за нейното разпространение чрез телевизията, вестниците и радиостанции. Това не е отскоро, а е започнало преди доста години. Това е нещо, което вярвам, че виждате, чувствате и за което изпитвате болка. Аз не гледам телевизия, защото на Света Гора няма телевизия. Когато излизаме в света и срещам братя като вас, те изразяват своята болка и ми казват:
 
- Какво са тези неща, които показват по телевизията?
 
Те ми казват в общи линии какво дават по телевизията и аз изпитвам болка заедно с тях, защото виждам, че това, което показват, не е традицията на народа ни, не е православният етос, не е този евхаристиен живот, за който говорим, а егоцентричната и болна цивилизация на западния човек.
 
Живеем в съдбоносна историческа епоха, в която се прави опит да ни се наложи този егоистичен, автономен, неевхаристиен начин на живот. Искат да съградят един свят без Бога. Намеренията им са добри, искат да поправят нещата, да направят подобрения, това е добро. И това трябва да похвалим. Лошото е обаче, че всички тези добрини, които искат да направят, искат да направят без Христос, без Бога; без да ги свържат с Бога - и ние знаем, че всяко нещо, което не е свързано с Бога, носи в себе си смъртта. То няма в себе си Божията благодат и не дава възможност на човека да се съедини с Бога.
 
Позволете ми да се върна към темата за брака. Какво съзнание имат двама души, които сключват брака си в Христос и в Църквата? Те имат съзнанието, че техният брак е път, който ги води към Бога. Действително, чрез подвига в Христос, който двамата извършват в брака, чрез смирението, принасянето и жертвата, молитвата, Тайнствата, бракът става начин, който по който те самите и техните деца се освещават.
 
Други хора сключват брак без Христос, извън Църквата, егоистично. Бракът не е зло, а добро, но дори доброто, каквото е бракът, ако остане извън Божията благодат, ако не стане средство, което да ни свърже с Бога, се превръща в нещо егоистично. Съпрузите, които сключват брак извън Христос, извън Църквата казват:
 
- Аз сключвам брак с другия не като път към Бога, не като нещо, което ще ни свърже с Бога, а за да угодя на себе си, аз да бъда доволен, да угодя на егото си.
 
Разбрахте ли? Един такъв егоистичен брак, който не се отнася и принася на Бога, в крайна сметка отдалечава човека от Бога, отделя човека от Бога и е лишен от Божията благодат.
 
Това става с всички проявления на нашата цивилизация. Вземете образованието. То е Божий дар. Какво е образованието без Христос и без Бога? Нещо, което отделя човека от Бога. Когато свържеш образованието и възпитанието с Бога, те водят към Него. Затова на този опит на хората - които, вярвам, нямат лоши намерения, а просто не могат да погледнат по-дълбоко нещата, за да създадат един по-добър свят - ако този техен опит е разделен от Бога, трябва да кажем "Не!”. Казваме "Не!” не на промяната, нито на подобренията, а на това, че тази промяна и тези подобрения не са свързани с Бога и с традицията на нашия народ, с Православието, което е истинската традиция на нашия народ. Това сме приели от нашите родители, от нашите баби и дядовци. Няма да се отрека от това, което съм получил от майка ми, баба ми, дядо ми, баща ми, защото това е истински живот. Видях, че те живееха истинно близо до Христос. Това е изпитан живот и всички те са се жертвали за него. Това е вярата на св. Козма Етолийски, който укрепил народа и го спасил от турцизиране. Затова чрез Божията благодат ще пребъдваме в тази богоцентрична традиция, Христос ще бъде център на нашия живот, център на нашата цивилизация. Не искаме цивилизация, в която Христос ще бъде в периферията, защото тази цивилизация ще бъде егоистична - цивилизация на себелюбието - и реално няма да помага на човека. Искаме цивилизация, в която Църквата ще приема всички и ще ги освещава. Църквата съществува не за да потиска хората, а за да ги освобождава. Тя кани всички да влезем в нея и да се чувстваме уютно, свободно и да намираме истинската свобода. И затова имаме нужда от Църквата.
 
Ще кажем "Не!" на опита да се раздели света от Църквата и от Бога чрез нашия всекидневен подвиг, като живеем не егоистично, а евхаристийно, като се принасяме на Бога и ближния ни, ще кажем "Не!” чрез участието ни в божествената Литургия, защото всеки път, когато ходим на Литургия, казваме "Не!” на тази тенденция към секуларизация. Ще кажем "Не!” и с начина, по който се отнасяме към нашите ближни и към материалните неща. Когато ходим на църква, но след края на Литургията животът ни не е живот в любов, раздаване, жертва, правда, уважение към свободата на другите хора, тогава казваме "Не!” на истината, а не на лъжата. Затова не само ще отидем в Църквата да живеем Христовата жертва, а и излизайки от храма, ще се жертваме за нашия брат и тогава нашето участие в божествената Литургия ще бъде ценно. Ще кажем "Не!” на опита да се създаде егоистична цивилизация чрез нашата молитва, чрез нашето изповедание, защото днес трябва да изповядаме вярата си. Именно днес, когато толкова хора отричат основите на християнския живот.
 
Ще приключа с думите на един светец - св. Козма Етолийски, който живял в света по този начин - евхаристийно. Така той учил нашия народ да живее и по този начин се жертвал. Както знаете, той утвърдил своето слово, своята апостолска проповед чрез своята кръв, която пролял заради Христовата любов и заради любовта си към ближните. Той копнеел да умре мъченически и не намерил покой, докато не пролял кръвта си заради любовта към Христос. Ще ви прочета един малък откъс от него:
 
"Първо имаме дълг да обичаме Бога, защото Той ни е дарил толкова голяма и широка земя да обитаваме тук временно. Безброй растения, извори, реки, море, риби, въздух, ден, нощ, огън, небе, звезди, слънце, луна. Всичко това за кого го е направил? За нас. С какво ни е задължил? С нищо. Всичко е дар. Той ни е направил човеци, а не животни. Той ни е направил благочестиви православни християни, а не нечестиви и еретици. И въпреки че съгрешаваме хиляди пъти всеки миг, Той като Баща е милосърден и не ни умъртвява и не ни поставя в ада, а очаква нашето покаяние с открити обятия - кога ще се покаем, ще престанем да вършим злини и ще вършим добри дела, ще се изповядаме, ще се поправим, за да ни прегърне, да ни целуне, да ни постави в рая, да се радваме вечно. Такъв преблаг Бог и преблаг Господар и Владика - не трябва ли и ние да Го обичаме? И ако е потребно, да пролеем кръвта си хиляди пъти за Неговата любов, както и Той е пролял Своята кръв за нашата любов?”.
 
Нека Божията благодат ви помага, като всеки ден да преминаваме от егоцентричен към евхаристиен живот.
 
Превод: Константин Константинов


                                      Източник: ПравославиеБг




Гласувай:
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 13706751
Постинги: 14720
Коментари: 2351
Гласове: 9367
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031