Притчата за лукавия раб (Мат. 18:23-35), изложена в днешното евангелско четиво, повдига твърде болезнени за нас въпроси. Тя завършва един дял в Евангелието от Матей, в който Христос говори подробно какви трябва да са отношенията в християнската общност (църквата). С различни думи и в различна форма Той повтаря една и съща истина – животът в тази общност е най-важното нещо в света и хората, които искат да бъдат нейни членове, трябва да сторят всичко възможно, за да подхранват връзките на взаимната си любов. Нищо – нито завист, нито съперничества, нито страсти – не трябва да пречи на нея. Ако един член на тази общност се отдели като заблудена овца, той трябва да бъде търсен и върнат.

 Петър моли Спасителя да доизясни темата и да каже колко пъти трябва да се прощава на хората, които съгрешават в тази общност. Юдейската традиция повелява да се прощава три пъти, след което следва отлъчване. Апостолът предполага, че Иисус ще увеличи границата на търпение най-много до седем пъти (сакрално число) и остава смаян, когато чува, че прошката трябва да се повтаря седемдесет пъти по седем, т.е. безкрайно.

 Възможно ли е това? Може ли някой от нас да прощава до края на живота си с една и съща готовност и любов, а другите да се подиграват с него, колкото си искат? Представете си често срещания случай. Вие сте определили среща на някого, оставяте си работата, чакате го в кафенето или офиса, той естествено не идва и когато го питате за причината по телефона, той небрежно казва, че бил забравил или се успал. Може ли това губене на време и късане на нерви да се повтаря 490 пъти?

 Едва ли. Човешката природа просто не е устроена по този начин. Ние можем да преглътнем да ни излъжат веднъж, даже дваж, но на третия път този цирк ни омръзва и го прекратяваме. Подсъзнателно правим сметка колко влагаме в отношенията си с другия и колко получаваме в замяна. Ако уравнението е с отрицателен знак, ние се склонни да го прекратим. Никой нормален човек не очаква да дава постоянно и безкористно на другите, а в отговор да получава само ругатни, обиди и побои. Според мен препоръчваното от Иисус прощаване 70 х 7 е антитеза на думите на Ламех, който заплашва, че за Каин ще се отмъщава седмократно, а за самия него – седемдесет пъти по седем (Бит. 4:24).

 Христос допълва Своя отговор на Петър, като разказва притча за един цар, който иска да си разчисти сметката със своите слуги. Той не само е изключително богат, но и предви длив – наел е икономисти, които да водят счетоводството му, и тъмничари, които да наказват длъжниците. Първият раб е взел кредит от 10 000 таланта – невероятна сума, която днес се равнява на около 1,5 милиарда долара. Разбира се, тази сума не може да бъде изплатена, затова царят заповядва да бъдат продадени в робство длъжникът и неговото семейство и имот. Клетникът пада на колене и обещава да плати дълга. Но подобно обещание е абсурдно. Дори ако той работи по 40 часа седмично през следващите 150 000 години, той не може да плати дължимата сума. По някакви причини, известни само на него, царят неочаквано се смилява, прощава му дълга и го пуска на свобода.

 Какво прави дължникът, който има възможност да повтори великодушието на господаря си? Той хуква по улиците, хваща за гушата един свой дребен клиент, който му дължи само 100 динария (днес около 3 000 долара), и го кара да му плати дълга веднага. Онзи му се моли за отсрочка по същия начин, по който кредиторът моли царя. Но големият дължник е жесток и алчен. Той хвърля своя ближен в затвора. Щом царят научава за стореното, отменя прошката си и предава едрия длъжник на палачи, които да го мъчат, докато изплати астрономическия си дълг.

 Елементарното тълкуване на тази странна притча е, че тя въплъщава златното правило: „Прави на другите това, което искаш да ти правят”. Но нещата са по-сложни. Защо притчата започва оптимистично, а завършва песимистично? Кое кара раба да е толкова зъл и неспособен да прости незначителна част от собствения си огромен дълг? Отговорът е, че той просто не е разбрал необятното величие на прошката на царя.

 В много случаи нашата прошка е формална и театрална – например на Сирна неделя, когато често даваме и искаме прошка ритуално, без да сме изчистили лошите чувства към другите от сърцето си. В Америка думата „sorry” (извинявай, прощавай) се произнася толкова често, че се обезсмисля и превръща в кух етикет. На другия полюс са повечето българи, които дотолкова са се отчуждили от християнския морал, че прощават само в краен случай, през зъби, с намусена гримаса, сякаш правят някаква голяма услуга на съгрешилия. Обърнете внимание, че Господнята молитва „Отче наш” не казва: „Прости ни греховете”, а „Прости ни дълговете”. Под „дългове” тук се разбират не само извършените грехове, но и неизвършените добри дела, включително прошката. Пред Бога всички ние сме неплатежоспособни и духовно фалирали длъжници. Затова поуката на притчата не е казаното още от Конфуций: „Прави на другите това, което искаш да ти правят”, а „Прави на другите това, което Бог Отец вече е направил за тебе, като е жертвал на кръста Своя Син за твоите безбройни дългове”.

В древност раби Хилел се хваща на бас, че ще изрече целия Закон, застанал на един крак. Той вдига единия си крак и казва: „Каквото мразиш, не прави на ближния. Това е целият Закон, а останалото е неговото тълкуване”. Хилел спечелва баса. Но Христос ни заповядва не само да избягваме злото, но и да правим добро – въпреки всичко.