Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.06.2011 22:27 - ГРЕХЪТ НА ДУХОВНАТА ГОРДОСТ
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 1062 Коментари: 0 Гласове:
3



Грехът на духовната гордост
20.06.11 | Уилям Гърнъл

 


Една особена духовна гордост, която пониква като плевел в жито и която сатаната използва, за да напада християнина, е да се възгордееш с благодатта, която имаш. Даровете ни подготвят да правим, благодатта ни подготвя да бъдем. Тук ще говорим за мярата на благодатта или на божествените качества, които Бог дава на човека. Знаем, че всичко, което притежаваме в този свят, подлежи на тление – християнинът нищо не притежава и нищо не постига сам, и все пак червеят на гордостта се заражда в него. Гордостта е най-честата причина нашата благодат, която е много нетрайна, да бъде толкова уязвима. Не природата на нашата благодат, а солта на Божия завет запазва нейната чистота.
 
Тогава, по какъв начин един светец може да се възгордее поради своята благодат?
 
На първо място, като разчита на силата на благодатта си. Да си горд поради благодатта си означава да се довериш на силата на собственото си добро. По този начин отказваш да бъдеш беден духом - нещо, което Христос толкова често препоръчва (Мат. 5 гл.). Ние сме призовани да признаем собствената си духовна нищета и да се осланяме само на Него за всяка своя нужда. Павел беше такъв човек. Той не се срамуваше да признае пред целия свят, че Христос се грижи за него: "Способността ни иде от Бога" (2 Кор. 3:5).
 
Какво се случи с Петър, когато се хвалеше със силата на собствената си благодат? "Дори и всички да се съблазнят, аз обаче – не", похвали се Петър (Марк. 14:29). Той самият предизвика дявола и бе посрамен, дори още преди да излезе от двора на първосвещеника. По Своята милост Христос остави сатаната да стъпче благодатта на Петър, за да му покаже истинската й природа и да го свали от височината на гордостта му.
 
Молете се Той да бъде също толкова милостив към вас, ако ви види да се изкачвате по стълбата на собствения ви духовен успех. Когато Йоав видя, че Давид се възгордява поради мощта на царството си и иска да извърши преброяване на населението, той му каза: "Господ, Бог твой, да умножи народа… стократно… но защо моят цар-господар иска това нещо?" (2 Цар. 24:3). Може ли конярът да се възгордява, когато язди коня на своя господар или градината да се надува от това, че слънцето я огрява? Не трябва ли за всяка глътка милост да кажем това, което младият човек казал за онази брадвичка: "Ах, господарю! а тя беше взета назаем" (4 Цар. 6:5)?
 
Ако се уповавате на силата на своите собствени добродетели, ще станете небрежни в задълженията си към Христос. Осъзнаването на собствената слабост ви предпазва от това да се отдалечите твърде много от Него. Когато видите, че собственият ви склад е празен и че всичко, от което се нуждаете, е в Него, вие често ще прибягвате при Него, за да ви "зареди". Но душата, която мисли, че може сама да се грижи за себе си ще каже: "Имам много запаси за дълго време. Нека съмняващата се душа да се моли, моята вяра е силна. Нека слабите да ходят при Бог за помощ; аз чудесно си се справям сам". Какво тъжно състояние – да предположим, че вече не се нуждаем във всеки един момент от поддържащата Божия благодат.
 
Надценяването на собствената ни добродетел ни кара не само да отбягваме Божията помощ, но и да бъдем дръзки и безразсъдно смели. Вие, които се хвалите със собствената си духовност, вероятно ще попаднете в различни опасни ситуации и след това ще се похвалите, че можете да се справите с тях. Мислите си, че сте толкова здраво вкоренени в истината, че цял отбор еретици не може да ви отклони. Ще отидете там, където християнинът не трябва да ходи; ще слушате това, което християнинът не трябва да слуша и през цялото време ще настоявате, че всеки друг може да предаде Христос, но вие никога няма да го направите. Петър показа същата глупава увереност в навечерието на Христовото разпятие - и знаете как завърши това. Вярата му щеше да бъде погубена на място, ако Христос не Го беше спасил с пълния Си с любов поглед.
 
Арогантната увереност в силата на собствената благодат ще ви направи също така критични и бездушни към вашите ближни християни, които са наистина слаби - а това е много грозен грях. "Братя, и да падне човек в някое прегрешение", казва ап. Павел, "вие духовните поправяйте такъв с дух на кротост" (Гал. 6:1). И ако се чудите защо вие, които си мислете, че сте безупречни, трябва да се наведете и да помогнете на падналия брат, ето ви една чудесна причина: "като се пазите да не би и вие да бъдете изкушени".
 
Бог ви предупреждава за самонадеяната духовност. Какво прави хората немилостиви към бедните? Това, че си мислят, че те самите никога няма да са такива. Какво кара християните да съдят сурово другите? Това, че се доверяват прекалено много на собствената си добродетелност, смятайки, че никога няма да паднат. Бернар, когато чувал, че някой брат е извършил скандален грях, казвал: "Той падна днес, аз мога да се спъна утре". О, да можеше всеки един от нас да има такъв дух на кротост!
 
Вторият начин, по който можем да се възгордеем поради собствената си благодат е като се осланяме на нейната стойност – мислейки си, че можем да сме достатъчно добри, за да угодим на Бога. Писанието нарича присъщата ни благодат "своята правда" и я противопоставя на праведността на Христос, Който е наречен "Божията правда" (Рим. 10:3). Когато се доверяваме на собствената си благодат, ние я възвисяваме над Божията благодат. Ако тя наистина беше съвършена, то тогава някой светец, отивайки на небето, би могъл да каже: "Това е градът, който аз построих, който моето благочестие купи".
 
Това би направило Богa наемател, а Неговото творение – хазяин! Смешно, нали? Макар, че това е отношението, което показваме, когато си поставяме за цел да спечелим Божието одобрение чрез собствени усилия. Как само Бог на вселената търпеливо понася такава гордост в собствените Си низши създания!
 
Ако изобщо разбирате Божието Слово, то вие знаете, че Бог е определил нашето спасение да се извършва по начин, далеч по-различен от това ние да си го изработваме. То е по благодат – но никога от нашата собствена благодат. Всъщност, то е по Божията божествена благодат. Всяка благодат, която ни е присъща, има своето място и задължение да "води към спасение" (Евр. 6:9), но не и да го осигури. Това е единствено и само дело на Христос.
 
Когато Израил очакваше Господ на планината Синай, той беше ограничен. Никой човек не можеше да се качи на планината и да говори с Бог, с изключение на Мойсей. Народът не можеше дори да се допре до планината, иначе щеше да умре. Ето я духовната метафора на нашата благодат. Всички благодатни дарове са дадени, за да разширят делото ни за Бог, но никой не идва да оспори вярата като основа за Божието одобрение. Вярата – необременена от дела – е благодатта, която трябва да ни представи пред Христос за спасение и очистване.
 
Оправданието чрез вяра е получило повече нападки, отколкото което и да е друго учение в Писанието. Всъщност, правени са и много други грешки, но хитрият подход на врага е да подкопае истината. Когато сатаната не може да я скрие, той работи, за да скрие практическите й приложения. Така можете да видите християни, които говорят в защита на оправданието чрез вяра, макар че отношението и действията им противоречат на това, което казват. Подобно на Авраам, когато влязъл при Агар, те се опитват да изпълнят Божията цел чрез плътски план. Всички тези усилия изглеждат толкова благородни и наистина обосновани, но техните корени са в гордостта.
 
В основата си гордостта поради собствените способности е онова, което ви кара да изработвате своята праведност. Опитвате се да се молите по-усърдно, да работите, за да бъдете по-добър християнин, стараете се да имате повече вяра. Продължавате да си казвате: "Аз мога да го направя!". Но скоро ще откриете, че собствената ви благодат е недостатъчна дори и за най-малките неща и радостта ви ще избяга през пролуките на неизпълнените ви задължения и недостатъчна благодат. Езикът на гордостта копнее за завета на делата. Единственият начин да избягаме от този капан е да оставим новия завет да среже въжето на стария и да признае, че Христовата благодат превъзхожда делата на закона.
 
Сатаната използва два вида гордост, за да ни кара да се осланяме на заслугите на собствената благодат. Единия аз наричам възпитана гордост, а другия – гордостта на самовъзхитата.
 
Възпитаната гордост се промъква, дегизирана като смирение. Душата хлипа и тъгува за падналото си състояние, но в същото време отказва утешение. И наистина – никой от нас не може да почерни достатъчно греховете си, за да ги оправдае. Но си помислете само как дискредитирате Божията милост и заслугата на Христос, когато казвате, че те не са достатъчни, за да ви дадат извинение. Не можете ли да намерите по-добър начин да покажете усещането си за грях, отколкото да подценявате Спасителя? Не искате ли да сте задължени на Христос за спасението си, или сте твърде горди да просите Неговата прошка?
 
Ужасна е гордостта на просяка, който избира да умре, вместо да поиска помилване от страна на състрадателния владетел. Но има и нещо по-лошо – гордостта на душа, която линее и загива в грях, но отказва Божията милост и протегнатата ръка на Христос, Който иска да я спаси. Бог казва, че няма душа, която да не може да спаси. Ако продължавате по този нерешителен начин, вие Го наричате лъжец. И сте били подмамени да вярвате, че сълзите ви имат по-силен очистителен ефект, отколкото Христовата кръв.
 
Друга форма на духовната гордост, която показва, че се осланяте на това колко струва собствената ви благодат, е гордостта на възхищението от самите себе си. Това се случва, когато сърцето тайничко се възгордява и си казва: "Може и да не съм съвършен, но със сигурност съм по-добър от повечето християни, които познавам". Всеки такъв поглед на душевното зрение е прелюбодеен – в действителност, идолопоклоннически. Всеки път, когато се поклоните на собствената си праведност с вътрешното поклонение на вашата увереност и доверие, това наистина е голям порок. Идвате да отворите небесната порта със стария ключ, когато Бог е поставил нова ключалка.
 
Ако наистина сте християнин, трябва да признаете, че първото ви влизане в състоянието на праведност е било по чиста милост. Вие бяхте: "оправдани даром, с Божията благодат, чрез изкуплението в Христа Иисуса" (Рим. 3:24). Бидейки примирени, на кого сте задължени сега – на собствената си доброта, на послушанието си, на себе си или на Христос? Ако Христос не ви води във всичко, което правите, със сигурност ще намерите вратата на благодатта затворена. Защото "правдата Божия се открива от вяра във вяра… праведният чрез вяра ще бъде жив" (Рим. 1:17). Ние не само сме съживени чрез Христа, но живеем чрез Христа. Пътят към небето е постлан с благодат и милост от начало до край.
 
Защо Бог толкова настоява да използваме Неговата благодат, а не своята? Понеже Той знае, че нашата благодат не съответства на задачата. Това е истината: доверяването на собствената благодат носи единствено беди и сърдечни болки; доверяването на Божията благодат носи траен мир и радост.
 
На първо място, доверяването на собствената доброта вероятно ще я разруши. Вродената благодат е слаба. Ако я насилите да понесе игото на закона, рано или късно тя ще се катурне настрани, поради непосилната задача да носи тежкия товар на старата ви природа. Това, от което имате нужда, е игото на Христос, но вие не можете да го понесете, докато не изхвърлите онова иго, който ви държи привързани към делата ви.
 
Това ще стане, когато се откажете от всякакви очаквания към себе си. Ако сте някой от онези, които с години претендират, че са християни, но виждате малко плодове в живота си, вероятно ще трябва да копаете дълбоко до корена на вашата вяра и да откриете дали семето, което сте засяли, е било отгледано в безплодната почва на легализма (законничеството). Ако е така, незабавно го изкоренете и засадете отново душата си в плодородна почва – Божията милост. Давид разказва как той е успял, когато богати и известни хора изведнъж изсъхнали и погинали: "Ето", казва той, "човек, който не полагаше в Бога своята сила, а се надяваше на многото си богатство… Аз пък съм в Божия дом като зеленееща се маслина, и се уповавам на милостта Божия навеки" (Пс. 52:7-8).
 
Вие не само смачквате собствената си благодат, като я карате да носи тежестта на вашето спасение, но и се лишавате от истинската утеха в Христа. Евангелската утеха извира от евангелския корен, който е Христос. "защото истинското обрязване сме ние, които духом служим Богу и се хвалим с Христа Иисуса, и не на плътта се уповаваме" (Фил. 3:3). Първата стъпка към получаването на евангелската утеха е да отстраним всички утешители, които идват от самите нас. Лекарят иска от пациента си да спре да ходи при всеки друг лекар, който се е занимавал със здравето му и да му се довери за изцелението. Като ваш духовен лекар, Светият Дух иска душата ви да отпрати старите лекари – всяко задължение, всеки друг начин на послушание – и да се осланя само на Него.
 
Вика ли душата ви от дълбините си за вътрешен мир? Тогава проверете от какъв съд черпите утешението си. Ако е от вашата самодостатъчност, то изворът е ограничен и скоро ще пресъхне. Такава утеха е примесена или замърсена и, следователно, не особено хранителна. Но тя най-вече е крадена – ако настоявате, че е ваша собствена и не признавате, че е Божи дар за вас. Е, колко утеха можете да очаквате от крадени стоки? И колко е глупаво да се правите на крадец, когато вашият Отец има да ви даде толкова много и по-добри неща, отколкото вие можете да отмъкнете в живота си! Каква умна заблуда от страна на сатаната – да ни кара да искаме да крадем, но да бъдем твърде горди да молим за милост от Божията ръка... | vatopaidi.wordpress.com
 
Превод от английски: Алексей Стамболов


                                          Източник: ПравославиеБГ




Гласувай:
3



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 12552593
Постинги: 14720
Коментари: 2351
Гласове: 9353
Архив
Календар
«  Септември, 2022  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930