Светецът до нас     Автор Златина Иванова, сп. "Християнство и култура"      Един съвременен богослов, Кипърският митрополит Атанасий Лимасолски, изрича провокативните слова, че ако християните не могат да докажат своята вяра, то те нямат право да настояват пред света за нейната истинност. Но за какви доказателства става дума, какви аргументи могат да направят безспорно Божието присъствие сред нас, след като Самият Той не пожела да направи очевидна Своята Божественост, когато преди 2000 години ходеше сред нас, пълен с благодат и истина (Йоан 1:14) Христос умали себе си, смирявайки се и ставайки един от нас – така направи Своята Божественост безспорна само за сърцата, очевидна само за очите на ума. Тогава какво излиза - че Бог е пожелал да укрие Себе си от света? Не, ни отговаря Евангелието: „Никой не крие светило под съд или под одър, но го слага на светилник” (вж. Лука 8:16) Бог не иска да се крие от Своето творение, но иска това да стане по единствения правилен начин – чрез личния, неповторим опит на Срещата. Тази Среща между човека и Бога и между творението в цялост и Неговия Създател е най-великата тайна на вселената. Нейната врата открехват пред нас светците.  Нашето общество не може да разпознае светостта, защото не вярва в Срещата. Нищо друго не може да я подмени – нито майчината любов, нито саможертвата, нито светостта на живота сам по себе си, нито която и да било човешка ценност, която хората считат за „свята”. Тази святост е относителна, тя остава метафорична и може лесно да бъде оспорена, ако зад нея не прозира нейният Източник  - Бог. В този контекст може да разберем казаното от св. Григорий Палама преди шест века „На думите ще противопоставиш думи, но на делата какво ще противопоставиш”? И тук не става дума за някакви благородни постъпки, които възприемаме като „свидетелства за вярата”. Защото за човека е присъщо да върши такива дела, тъй като е създаден по образ Божи и е подчинен на закона на съвестта. Сами по себе си обаче моралните дела не свидетелстват за Срещата на човека и Създателя му, а единствено за образа на Твореца у всеки от нас. За делата на вярата, каквито ги виждаме в живота на светците, съвременният човек слуша като за приказките на Шехерезада – екзотични мъже и жени разговарят с животни, подчиняват природните стихии, променят физическите закони... Всичко това е красиво, но с красотата на детската вяра в приказките. Затова медиите обичат да ни припомнят за светиите и техните чудеса по време на празници, когато всички се нуждаят от доза приказна атмосфера – за подобряване на настроението и „преживяване на празника”. За секулярната държава и нейната идеология това е безопасно – в приказките никой „не вярва”, житията са непонятно четиво, а светците са някъде там в миналото, безкрайно далеч от нас, на границата на мита. Приближаваме ги само по конюнктурни съображения – с надеждата да получим конкретна помощ или дори „чудо”, чрез което да преодолеем по-голям или по-малък проблем. След това отново забравяме – до следващия празник или следващото житейско изпитание. По един парадоксален начин, обаче, светостта не е разпознаваема и в Църквата. Да, и това е най-големият парадокс. Християните, които имат на разположение цялото Свещено Предание на Църквата (което не е нищо друго, освен историята на срещата на човека и Бога), които четат житията на светците, търсят тяхната молитвена помощ, причастяват се с неописуемите Христови Светини по време на Евхаристията и които поради всичко това са вкусилиблагодатта – тези хора също не разпознават светостта. Бъркат я с религиозното благочестие, с високия морал, с догматическата чистота на християнското учение. И това в по-добрия случай. В по-лошия, който за съжаление е твърде често срещан, светостта се подменя с някаква имитиция, която отговаря на всички външни „критерии” за святост, но липсва сърцевината – същностната среща на конкретния човек с Христос. Зад идеологията на светосттасе крият лъже-старците, фарисеите, егоистичните „ревнители на вярата”, които заради Божиите свещени права са готови да убият ближния си – профан в техните очи. Превърната в идеология, светостта е удобна и за националистите. Затова в Русия днес може да открием десетки „святи старци”, при които ходят хиляди хора, и в чиито монашески килии редом с Христовия кръст стои портретът на Сталин... Става дума за разнообразните прояви на най-лошата фантазия – религиозната. Църквата днес е пълна с религиозни фантазьори, които си представят, че имат някакви по-особени отношения с Бога, понеже познават по-добре учението Му, спазват по-добре църковните правила или пък са получили някакви по-особени харизматични дарове, които другите не притежават... С други думи, „по-верни” са на православната идеология от останалите. Вариантите са безброй, но всички те имат едно общо нещо. Образът на живот, който водят религиозните фантазьори, може да бъде съвършено добре организиран и без лична връзка с Христос. Живият Христос е подменен с красива идеология, окичила се с откраднатите съкровища на църковното Предание, в което диша светостта. Както казва с болка един скромен монах от Кричимския манастир: „Няма по-опасно нещо от религиозните хора. Най-много се страхувам от тях”. Но защо се получава така? Ако за света е очаквано да не познава светостта в своето устремно бягство от Бога, то как може да обясним това в Църквата, която се храни от Божията трапеза? И то не от трохите, падащи от нея, а редом до Самия Цар, който ни кани всеки неделен ден на Своята трапеза.  Бихме могли да кажем, че светостта не е разпознаваема днес поради дълбоката църковна криза, но си спомняме за онези думи в Евангелието, изречени по адрес на Спасителя: „Кой, Този ли е Господ?! Та ние Го знаем, Той е синът на дърводелеца!” (вж. Мат. 13:55) Те свидетелстват за дълбоко вкоренената склонност в човешката душа да отхвърля светостта, да се бои от Светия Дух. Както Адам съгреши и веднага се скри от Бога (Бит. 3:8). Както съвременниците на Господа, които не понесоха близостта Му: „Иди си от нас, защото сме грешни хора...” (вж. Мат. 8:34, Марк 5:17) Оказва се, че светостта може да бъде и непоносима. Да причинява болка, която човек не е готов да понесе. И тук няма значение дали човекът е религиозен или не – всички без разлика сме болни от греха, всички без разлика се нуждаем от лечението на Светия Дух. И всички без разлика сме егоисти и не обичаме да ни боли. А болката, която причинява светлината на Светия Дух в сърцето е повече от непоносима за човешкото его, чувстващо се уютно в старите си и познати дрехи. Но тук вярващият човек има едно преимущество – ако познава Христос, той Го обича и се стреми да се съедини с Него. Този стремеж прави болката на умиращото старо „аз” желана, възраждаща, отваряща вратата за една нова и непозната радост, пред която всичко останало бледнее. Когато обаче неописуемата красота на Божията Личност е скрита зад примамливата и прелестна „православна идеология”, то човек губи от погледа си главната цел и започва да се лута в дебрите на едно необятно „предание”, в което може да се удави, без дори да зърне Христовия лик. Корективът на тези имитации на църковен живот винаги са били светците. И то не светците като литературни персонажи, от които може да се поучим и на които да подражваме, а светецът до нас. Светецът до нас не може да бъде хванат в примките на църковната идеология, защото нему е присъща свободата като най-висша духовна категория. Бидейки наш съвременник, той е от плът и кръв, един от нас е, син или дъщеря на дърводелеца, учителя, овчаря, на съседа от другия двор. Светците винаги са били за своите съвременници една истинска провокация – за приоритетите им, за критериите им за добро и зло, за същността на вярата им. Чрез тях Господ ни изпитва. Изпитва Църквата Си всеки век, всяко едно поколение – ще познае ли Неговите хора, ще им повярва ли или ще ги отхвърли и поругае. Този изпит се провежда вече 2000 години без прекъсване и горко ни, ако спре, защото това ще означава, че Църквата е престанала да дава най-красивия си плод: плода на светостта.  Ако се вгледаме в живота на светците, които за щастие все още просияват в Църквата, ще открием, че всички те имали една-единствена мисия: да направят възможна срещата на човека с Бога. Не да го направят добър християнин, който изпълнява „всички заповеди и правила”, а да му покажат целта, заради която Бог го е призовал в Църквата Си. Това е посланието на цялото църковно предание – разкрито в богослужение, в слово, в образ. Но без живия пример на някого, който е познал лично Христос, преданието лесно се превръща в буква, която убива, а не животвори. И вместо да насърчи човека да тръгне по своя неповторим, красив, но и рискован път към Спасителя, то се превръща в някакво житейско верую, с което човек се чувства хем удобно в старите си дрехи, хем угодил на Бога. Естествено, на всяка една система от възгледи може да бъде противопоставена друга. Затова вярата ни, принизена до обикновен мироглед (един от многото) изглежда толкова уязвима днес и толкова малко плод принася полемиката дори на високо образовани християни. Отново си спомняме за св. Григорий Палама: „На думите ще противопоставиш думи, но на делата какво ще противопоставиш?” На делата няма какво да противопоставим – пред делата на вярата човек може само да замълчи. И да направи избор – да приеме истината или да я отхвърли, да изповяда Христос или да Го отрече, към Бога или срещу Него. И това важи в еднаква степен за всички – и за тези, които са в Църквата, и за тези, които са извън нея, защото изпитът е общ за всички. ΧΧ век даде на Църквата много светци. Той е напоен с кръвта на мъченици и изповедници, но в голямата духовна безпътица Господ не остави Своя народ и без пастири, без Свои свидетели, без хора, които да показват Лика Му на другите и да казват: „Натам тичайте, натам!”. Един такъв светец на нашето съвремие е старецът Паисий Светогорец. Той е един от многото подвижници, просияли през ΧΧ век на Света Гора, която по Божия милост е толкова близко и до нашата страна. Четейки за живота му, човек с удивление разбира, че небесата са отворени. Че духовният свят е на една ръка разстояние, че чудото всъщност е ежедневие за онези, които са се съединили с Христос. За разлика от много други светогорци, по Божи промисъл подвигът на стареца Паисий прераства в служение на хората по целия свят. Почитан като светец приживе и след смъртта си, той все още не е канонизиран, но това не се отразява на църковната любов към него. Образът му е изписан в десетки църкви, хиляди молитви от всички краища на света се отправят ежедневно към него и той помага на хората така, както е помагал винаги. Може би тук е мястото да си зададем въпроса, на какво се дължи тази популярност и тази църковна почит него, след като причината явно не е официална канонизация от страна на Църквата. Детски и юношески години Старецът Паисий е роден на 24 юли 1924 г. във Фараса, Кападокия, в бурните времена на малоазийската катастрофа. Той имал още осем братя и сестри. На 7 август 1924 г., една седмица преди жителите на Фараса да тръгнат за Гърция, старецът бил кръстен от св. Арсений Кападокийски, който настоявал да му даде своето име, „за да остави калугер след себе си”, както многозначително се изразил. Впоследствие, вече в Гърция, Арсений завършил училище с много добър успех и показвал ясен стремеж да тръгне по монашеското поприще. Така например, той си водел тетрадка, в която записвал всички чудеса на св. Арсений, а родителите му се шегували: „Нека първо ти порасне брада, а после ще те пуснем”. Личната му връзка с Христос се проявявала още в тези ранни години. Първият му досег с Дарвиновата теория за еволюцията предизвикал потрес в детската душа. Както сам разказвал той по-късно, започнал настойчиво да се моли: „Ако Христос е Бог, сега ще ми се яви, за да повярвам!”. И тогава молитвата му сякаш секнала. Минали сякаш безкрайни часове. Тогава си казал простосърдечно „дори и само човек да беше Христос, пак си струва да Го обичам, да Му се подчинявам и да се жертвам за Него!”. След тази мисъл веднага му се явил самият Христо, в нетварна светлина, погледнал го с много любов и му казал: „Аз съм възкресието и животът. Който вярва в Мен, няма да умре, но ще живее!” Докато постъпи в армията, Арсений работел като дърводелец. И тогава се проявявала неговата чувствителност към болката на хората, която станала основен белег на неговия житейски път – например, когато му поръчвали ковчег, Арсений никога не вземал пари и състрадавал много на опечалените, подкрепяйки ги с молитвата си, която по чуден начин докосвала душите им и облекчавала скръбта им. „Свързочникът на Бога” В армията Арсений постъпил през 1945 г. по време на Гражданската война в Гърция и служил като свързочник. Такава била неговата молитва към Христос – да му отреди такава служба, че „да не убие нито един човек”. Когато обаче се случвало да участва във военни действия, искал да е на първата бойна линия, за да не отидат там онези войници, които имали семейства. По-голямата част от времето си в армията обаче прекарал като свързочник, затова в много от неговите жития е наричан „Свързочника на Бога”. Това прозвище получил от разговора си с един войник, който отричал необходимостта от монашески живот, а Арсений му отговорил, че монасите са „свързочниците на Бога”, имайки предвид т.нар. умна молитва и грижата им за останалото човечество. Уволнява се през 1949 г.  В градината на Богородица Веднага след уволнението си, Арсений отишъл на Света гора, но се върнал отново в света за една година, за да помогне на сестрите си, които имали нужда от него. и да приключи със светските си задължения. След една година, през 1950 г. се върнал отново и се установил в Кутлумушкия скит на св. Пантелеймон, в килията „Въведение Богородично”. Там се запознал с добродетелния старец Кирил, който имал дара на прозорливостта и бил игумен на манастира и когото следвал вярно. След това отишъл в манастира Есфигмен, където бил постриган за монах с името Аверкий. Там се отличил с работливост, любов и разбиране към братята си, послушание към стареца и смирение. Много се молел с Иисусовата молитва, постел строго и четял непрекъснато, особено авва Исаак. През 1954 г. напуснал Есфигмен и се отправил към манастира Филотей, който бил идиоритмичен и където бил монах и неговият чичо. След две години бил хиротонисан за „ставрофор” и получил „малка схима”. Тогава именно му било дадено името Паисий в памет на митрополита на Кесария Паисий II, който бил от неговия роден град Фараса.   Разрушеният манастир Монах Паисий копнеел да се отдели за пустинически живот в местността Катунакия, на Света Гора. Но през 1958 г. му се явява света Богородица и му заповядва: „Няма да отидеш в Катунакия, а в манастира Стомиу”. Така старецът напуснал Света Гора и отишъл в манастира „Рождество Богородично” в Коница,  Епир, където останал четири години. Там възстановил разрушения през 1943 г. от немците манастир. Бил обикнат от населението в района заради грижата си за другите и благия му нрав. В града действала евангелистка секта – старецът се запознал с нейното учение, написал брошура за него и я давал на посетителите в манастира, убедил много хора да преоткрият Православието и да се върнат в Църквата, мнозина евангелисти взимал на работа на строежа, а с водачите на сектата се срещал и ги убедил да не проповядват повече тук. Обградил с обич и загриженост мюсюлманите в Коница. Помагал им в нуждите им и всеки петък ги събирал в някоя тяхна къща и разговаряли. Някои от тях днес са кръстени.  Синай – на 2000 метра надморска височина От там, отново по заповед на св. Богородица, отишъл на Синай и то не в прочутия Юстиниянов манастир, а в килията-пещера на св. Галактион и Епистимис, която се намирала на 2000 метра височина. Там се подвизавал с оскъдна вода и храна. Молел се и водел духовна бран, известна само на него и Бога. Известно е изкушението, с което го нападнал сатаната на това място. Той му се явил и казал „Скочи от тази скала, Паисие! Аз ти обещавам, че няма да ти се случи нищо” С това искал да го накара да скочи и да се убие. Но старецът хвърлил един камък в пропастта и казал: „Айде, да ти мине помисълът!” Тогава сатаната се опитал да го поласкае, казвайки: „Такъв отговор и Христос в пустинята не ми е давал. Ти по-добре отговори!” А Паисий му отвърнал: „Христос е Бог, а не като мене смешник. Махни се от мен, сатана!”. В килията работел като дърводелец, а припечеленото давал като милостиня на бедуините, предимно под формата на храна и лекарства. Завръщане на Света Гора През 1964 г. се върнал на Света Гора, откъдето не си тръгва никога вече. Този път го приел скитът Ивирон. През 1966 г. се разболял сериозно и били частично отстранени дробовете му. Докато се възстанови от операцията, живеел в манастира „Св. Йоан Богослов” в Суроти. Върнал се на Света Гора през 1967 г. и се установил в Катунакия. Оттогава започнал да приема много посетители. Името му станало известно далеч извън Света Гора и всякакви измъчени хора се отправяли към него, щом научили за харизматичния монах на име Паисий. Нямало болест, която старецът да не можел да излекува с молитвата си, нямало житейско изпитание, което той да не превръщал с молитвата си в благословение и ново начало. Общувайки с него, хората недвусмислено разбирали, че Христос е до тях, че и „космите на главите им са преброени”, всичко далечно, за което били само чели в житията на светците, оживявало, ставало близко, родно, преживяно. Следващата година старецът се преместил в манастира Ставроникита, където помогнал много за възстановяването на обителта. Често пеел и като псалт в скита на „Св. Йоан Предтеча” на стареца Тихон. Двамата старци станали добри приятели и дружбата им прекъснала със смъртта на стареца Тихон през 1968 г. Паисий останал в неговата килия в продължение на 11 години, каквато била волята на приятеля му преди да почине. През 1979 г. отишъл в манастира Кутлумуш, в чието братство бил вписан като εξαρτηματικός монах. В местността Панагуда имало един запустял скит, където Паисий работил усърдно, за да го възстанови и останал в него до края на живота си. Тук потокът от хора, които го посещавали, се увеличил. Дотолкова, че пътят към килията му бил указан със специални табели, така че поклонниците да не притесняват другите монаси, търсейки го. Освен това получавал и много писма. Разказвал, че те много го притеснявали, защото от тях получавал новини само за разводи, физически и психически болести. Въпреки натоварената си програма, продължавал аскетичния си живот и спял само по два-три часа на ден. Свикнал да изготвя щамповани малки икони, които подарявал на посетителите си като благословия. Болестите Парадоксът на светците е, че докато те просто не можели да останат безучастни към човешката болка и измолвали от Бога изцеление на нелечими болести за стотици хора, за самите себе си те не просели здраве. Нещо повече, гледали на своите страдания като на благословение – като на възможност да съучастват в болката на хората и поне малко да се докоснат до Христовите страдания за нас. Старецът Паисий имал много и различни болести, страдал от рак на много органи. След 1993 г. получил кръвотечение, но отказвал да се лекува с многозначителните думи „всичко ще се оправи в земята”. За последен път през ноември същата година старецът Паисий напуснал Света Гора и отишъл в Суроти, в скита „Св. Йоан Богослов” за празника на св. Арсений (10 ноември). Там му станало лошо и в болницата диагностицират рак на дебелото с метастази в белия дроб и черния дроб. Старецът пожелал да се върне в Света Гора, но състоянието му не му позволило. През последните седмици от живота си не вземал успокоителни, въпреки големите болки. Починал на 12 юли 1994 г. Бил погребан в любимия си скит „Св. Йоан Богослов” в Суроти край Солун. Оттогава всяка година на 11 срещу 12 юли в скита се отслужва вечерно бдение с участието на хиляди вярващи. Както приживе, така и след смъртта си е почитан като светец заради своята личност, духовност и многобройни харизматични дарове (прозорливост, разсъдителност, дар за изцеление и др.), които той притежавал според свидетелствата на хиляди. В съгласие с църковната традиция, местният епископ на Маратон Мелитон (Кавацклис) е предложил вписването му в диптисите на Православната църква като светец. Светостта и чудесата на стареца Според Църквата чудесата никога не са били доказателство за святост, но светостта е невъзможна без чудеса. Приживе и/или след смъртта си светецът преживява страданието на ближния си като свое собствено и не може да остане безмълвен пред Бога свидетел на чуждата болка. И Бог чува молитвата му, защото светецът дотолкова е обикнал ближния си, че е готов да жертва нещо от себе си и дори самия себе си заради другия. Това е същността и на Христовото дело, на което всички в Църквата трябва да подражават. Ето част от разговора на стареца с негово духовно чедо по този въпрос: Да обичаш другия като себе си - Отче, в писмото си до начинаещите във вярата пишете: „Въпреки че истинските монаси разбират, че това, на което се наслаждават в този живот е само част от радостта на Рая и че в рая тя ще е много повече, при все това искат поради голямата си любов към ближните си да живеят на земята, за да помогнат на хората с молитвата си, та да се намеси Бог и хората да получат помощ”.    -  Напиши: „Искат да живеят на земята, за да страдат заедно с хората и да им помагат с молитва”. - В другия живот, отче, истинският монах няма ли да помага с молитвата си на хората? - И в другия живот ще помага с молитвата си, но няма да страда, докато сега страда с другите – не си прекарва радостно тук, „с весел вид и блеснал поглед”. Колкото повече обаче страда с ближния си, толкова повече е възмездяван с Божието утешение и това по някакъв начин е и откровение, че другият е получил молената помощ. Тази райска радост е Божията отплата за болката, която чувства за брат си. Говорене на чужди езици – една постоянна Петдесетница Живеейки в Светия Дух, старецът преживявал постоянно чудото на Петдесетница. Не само той, но и други съвременни светци на Църквата, свидетелстват, че дарът за говорене на чужди езици, който апостолите получили на Петдесетница, не е изчезнал от Църквата и днес. Но като всяко Божие чудо, то се случва само тогава, когато наистина има нужда от него, естествено и ненатрапчиво. Въпреки че знаел само гръцки език, старецът Паисий общувал с англичани, французи, германци и т.н. на техния роден език. Свещеник Е. К. разказва: “Веднъж заедно с други трима посетители и един французин бях в килията на стареца. Французинът не знаеше и дума гръцки. Когато дойде неговият ред да говори със стареца, отидоха по-настрана и петнадесет минути си говореха седнали на пъновете. Гледахме ги с интерес как си говорят. Как общуваха, след като нямаха общ език на общуване? Чужденецът си тръгна радостен. Удовлетворението се четеше явно на лицето му”.  Ще имаме и бедуини в рая... За разлика от теоретиците на вярата, отец Паисий бил отзивчив и помагал на всички, независимо от вероизповеданието им. При това не се опитвал да убеди иноверните или инославните на всяка цена, че не са прави. Разговарял с тях за това, което ги вълнувало и вътрешно се молел за тяхното просвещение. По този начин още в младините си обърнал 80 семейства в Коница от една евангелистка секта в православието. Помагал на мнозина, които се били забъркали с йога и разни източни религии, въпреки че самите те, докато не са запознаят с него, считали, че в Гърция се е появил някой нов йога. Имал ясно съзнание за истинността на православната вяра, която живеел на дело и затова изобличавал всякакви форми на религиозен синкретизъм. Но нему е бил чужд и фанатизмът, и надменното заемане на Божието място на престола на Съда. Ето какво споделя в книгата си „Бедуините – непознатите архонти на пустинята” монах Михаил Хаджиантониу:  „..Сигурност в спасението има само в Църквата. Възможността за спасение обаче не изключваме за никого. Какво ще прави Светият Дух с хората, които принадлежат към друга религия, си е Негова работа. Този въпрос поставих и на стареца Паисий, когато отивахме в един скит в пустинята (Синайската, бел. ред.). Далеч, зад едни възвишения видяхме палатки на бедуини. Показах ги на стареца и го попитах: „Аскезата на бедуините, скромният им живот и любовта им към свободата имат ли някаква стойност за Бога?” „Имат”, ми отговори той.  „И това, - попитах аз пак, - Бог приема ли го за добродетел или е естествена последица от начина им на живот?” „Мислиш ли, че те постигат това без борба? Скромността си те постигат с усилие и ограничаване на желанията си. И това ги прави красиви и естествени”.  „Тоест, - подхвърлих аз, - говорим за спасението на бедуините?” Старецът почука нервно с бастуна си. „Винаги правиш една стъпка повече отколкото искам. Знаеш ли колко объркани и различи стават думите, които казвам? Невероятно е да ги слушам! Една шега да кажа, чувам после цяла история за пророчество, което съм направил” „Не, - уверих го аз. – Аз ще ги предам точно, както ми го кажете. Ще имаме ли и бедуини в рая?” Той поклати глава утвърдително. „Да, ще имаме и бедуини в рая”, отговори той сериозно. „Това, че не се възползват от житейски възможности, за да напуснат пустинята и да живеят някъде по-удобно, е ценено много от Бога”.  „Във всеки случай, - казах аз на стареца, - те са толкова мирни и спокойни, че раят много им отива”.  „Да, - съгласи се той, - така е”. Най-голямото чудо: духовното възкресение Но безспорно най-голямото чудо, което вършил старецът, било възраждането на човешката душа. Да извадиш човешката душа от безизходицата, от отчаянието и даже повече – да събудиш желание да търси Бога, след като нищо в човека до този момент не е говорело за Него, е по-трудно от преодоляването на природните закони. Старецът се явявал на километри разстояние, когато някой бил в опасност, отговарял на мисли, узнавал намеренията на хората, бъдещето и миналото им. Но никой физически закон не е толкова непреодолим, колкото упорита е душата в своя грях, навик, в противенето си на Бога. Човекът страда от всичко това, изпада в житейски безизходици и отчаяние и изглежда че никой и нищо не е в състояние да й помогне. Нито обичта на близки и приятели, нито помощта на специалисти психиатъри и психолози, нито лекарства... В такъв момент срещата със стареца Паисий или молитвеното му призоваване вършела чудо – уморената и остаряла в грехове душа оживявала, възраждала се, ставала като новородена и в тази нова, за първи път вкусена радост, се обръщала към Бога. „Никой не си тръгвал от стареца неутешен”, пише в житията му. Забележително е, че това се случвало не само при лична среща с него, а дори само при прочитане на книгите му. Един от многото младежи признава: “Преди шест години бях анархист, вземах наркотици. Някой от компанията ми имаше една книга на отец Паисий и ми я даде. От любопитство я разгърнах, събуди интерес в мен и за една нощ я прочетох. От тогава животът ми се промени”.  Клеветите Някога при Христос се стичали хиляди, които получавали помощ от Него, а за чудесата Му знаели всички, но въпреки това мнозина не Го познали. За фарисеите и всички като тях Той си останал „синът на дърводелеца”, който направил Себе Си Бог. Нещо повече – тези хора отхвърлили Христос, оклеветили Го и Го убили. „Ако мене гонеха и вас ще гонят” каза тогава Господ на Своите последователи и така ни разкри една тъмна тайна на човешката душа. Тяхното осъждане било готово, но не защото не са признали чудото, а защото сърцата им не са усетили онова, което е носел у Себе Си Иисус Христос и което е правило възможни чудесата Му – не са познали Бога, отхвърлили са Светия Дух. А този грях, ни свидетелства Евангелието, не се прощава. Старецът Паисий не правел изключение – грехът не понася светостта, бори се с нея, защото го изобличава. А особено гордостта се чувства най-уязвена, защото тя е антипод на истината. Както обикновено се случва, най-безмилостни в нападките срещу стареца били не външните на Църквата хора, а църковници и негови събратя монаси. Неговите смирение и чистота били изпитани с безчестия, укори, клевети и неправди. Един светогорски монах дори написал цяла книга срещу него, в която обяснявал, че дарбите на стареца не са от Бога и учението Му не е православно. Старецът, като научил за публикуването й, казал: „Ето това е книга, а не като онази, другата...” (в която го хвалели). Един друг пък се опитвал да отклонява поклонниците от килията му: “Къде сте тръгнали при тоя Паисий?” И го засипвал с клевети. Старецът научавал това, но не се притеснявал, не му искал обяснения. Това му харесвало повече от похвалите. “Съвършеното смирение е да понасяш с радост лъжливите обвинения” (Авва Исаак). Освен това той изпращал и подаръци на своя хулител. Но при все че приемал клеветите безстрастно, не можел да понася лицемерието подобно на Христос, Който бил безкомпромисен само към фарисеите и лицемерите. Веднъж старецът срещнал по пътя своя хулител, който понечил да му стори поклон с престорено благоговение, наричайки го “свети отче”. Тогава старецът му казал: “Друг път бъди по-искрен”.  Крайното ожесточение и открито отричане на светостта ще срещнем все пак у по-малко хора – при такива, които имат някакви „лични” мотиви конкретният светец да не бъде всъщност такъв. За войнстващите атеисти, например, хора като стареца Паисий са непоносими, защото по един безспорен начин – не с думи, а с делата си, сриват фундамента, върху който воюват срещу Бога. За нароилите се окултисти, магове и любители на „неконфесионалната” религиозност, той също е непоносимо изобличение, защото свидетелства за тъмната страна в живота им и сърцата им знаят това. Църковните зилоти и „ревнители” на вярата и особено разколниците-старостилци също се чувстват изобличени от неговия живот и изобилните свидетелства на Бога, че този човек Го е познал.  Но в една различна степен страхът от изобличението на Светия Дух е характерен за всеки един от нас. Затова срещата със стареца, както приживе, така и след смъртта му, може да стана причина не само за духовно обогатяване и дори за преживяване на чудо, но и за лична криза. Когато някое слово на стареца, постъпка или просто полъхът на Светия Дух в сърцето постави на преоценка наша заблуда или дори фундамента, на който стоим. В такива моменти се изпитва стремежът ни към истината, верността ни към Бога. Който отхвърли изобличението на Светия Дух и предпочете сигурния комфорт на навика и старото „аз”, ще отхвърли и намрази този, чрез когото му е пратено това изобличение. А който го приеме, ще преживее онова „добро безпокойство”, за което обичал да говори отец Паисий и в което се зачева истинското покаяние и духовно обновление. Дай Боже, по молитвите на стареца Паисий, всички да преживеем онова духовно възкресение, което са преживели стотици хора по целия свят и което му е носело най-голяма радост.                                                                                   *** Духовното завещание „Аз, монахът Паисий, според както изпитах себе си, видях, че съм нарушил всички заповеди на Господа, извърших всички грехове. Няма значение, че някои са извършени в по-лека степен, нямам никакво оправдание, понеже Господ много ме облагодетелства. Молете се Христос да ме помилва. Простете ми, и простени бъдете всички, които мислите, че сте ме огорчили. Благодаря много и пак: молете се. Монах Паисий” Този текст, написан собственоръчно от стареца, бил намерен в “Панагуда” след неговата кончина.                                             Източник: ДвериБГ

А какво ще отговориш ако те питат дали не е умрял от грешен живот - за това е бил наказан с рак и много болести? Изобщо какво е обяснението на това? После ще ти кажа моето..

но за Божията слава. И какво отговори Бог на апостол Павел, заради тръна от сатана? Отговори му, че в безсилието е, където Силата безпрепятствено действа. Ами болестите на праведния Йов? Ние не можем да кажем, кога някое страдание е вследствие на изкупление на личен грях, или заради наследствен грях, или просто за изпитание на вярата. Затова Христос ни учи да не съдим. Във всеки случай този, който познава болката, има милост към тези, които страдат. Обратно, тези, които са здрави и не познават болката, понякога се присмиват, понякога не проявяват милост и не помагат в необходимото от помощ състояние на страдащи хора.
Преди години една "много работна" колежка се присмиваше на болните жени, като ги наричаше "болни Трени", но... дойде и нейният ред. Всичко е до хората. Не е необходимо да ги виним. Наистина много болести са и от неправилен живот, т.е. от греховете ни, но нека оставим на Господ да съди, защото само Той знае какво е, и само Той опрощава грехове, и лекува, и обръща сърцата към себе Си!
Това е моят отговор!