"Средновековно" vs. "средновековно"    

 Автор Марио Коев   
петък, 25 март 2011

Конкретният повод за текста станаха смехотворните “дебати” за или против Ванга и Дънов, разгорели се по медиите. Статията обаче има малко по-широки цели, които ще изкажа чрез определени твърдения и обобщения, без да се впускам в подробности, тъй като форматът на сайта не позволява по-големия обем, който би се получил, ако ги разгърна.

На първо място ще се опитам да споделя едно мнение въобще за повдигането на такъв род въпроси. Естествено е, че Църквата не може и не бива да мълчи, когато е нападана от какви ли не самоназовали се “феномени”, “пророци”, “учители” и “светци”. Проблемът не е в това, а че в днешния свят дебатите по същество се провеждат в медиите, което моментално ги профанизира и лаицизира до такава степен, че за огромната част от хората нищо не става ясно. Те всъщност се “съгласяват” с онова, с което са предварително съгласни, и никакъв медиен дебат няма да промени в обществен план това. Медията си е присвоила ролята на място за сериозни дебати, но не е в състояние да я изпълнява поради ред причини, на които тук няма да се спирам. Те произхождат включително от специфичния лозунг “право на мнение”, чиито измерения са невъзможни за изказване накратко.

Например разпространеното журналистическо твърдение, че “хората имат право да знаят”, няма никакъв собствен смисъл, то е чисто алиби, при това в голяма степен безсъзнателно. Тук думата “право” се използва прекалено свободно и без никакъв по-сериозен ангажимент. В края на краищата хората “имаме право” на какво ли не. Например аз “имам право” да се самоубия, но изобщо не възнамерявам да го сторя, т.е. това “право” не ми е нужно. Макар и да го “имам”, в екзистенциален смисъл аз практически го “нямам”. Нямам-го-в-себе-си. Същото в малко по-различен контекст се отнася до “правото ми да знам”. “Да знам”, че някоя известна актриса е родила дете – нещо, което ежедневно се случва на хиляди други жени, за които, изглежда обаче, “нямам право да знам”. И така нататък. Нека се замислим следователно и какво значи изобщо изразът “имат право да знаят”. Да знаят какво – ерго, да имат какво мнение.

Тук се сблъскваме с някои своеобразни феномени на съвременния свят. Те са екзистенциални, културни, образователни и т.н. Най-просто изразено, ако си спомним стария софистичен парадокс: “Аз знам, че нищо не знам”, сега той би прозвучал така: “Ние не знаем какво всъщност искаме да знаем”.

Така следващото понятие, тясно свързано с горепосоченото незнание, което се използва днес, е, разбира се, “духовността”. “Духовността” е нещо, което също няма собствено значение и съдържание. По-точно – то има толкова значения и съдържания, колкото типове културни стереотипи могат да бъдат открити. С други думи, нейните различни значения и съдържания на практика правят “духовността” безсъдържателно слово. “Звук”, който не се превръща в чист “шум” само защото все пак е конструиран според езикови правила. Един кратък пример:

И до днес (в контекста на “духовността”) много хора твърдят, че Бетховен е “разбираем” за разлика от Шьонберг, който е “неразбираем” (или пък обратното, но то обикновено е класическата хватка на сноба, който не слуша “общоприетото”, а “модерното”, но пак без да го разбира). Както посочва Адорно, всичко това обективно е измама. Дисонансите, които плашат слушателя, всъщност разкриват собственото му състояние и поради това му изглеждат непоносими. Всъщност съдържанията на Бетховеновата музика са толкова далеч от нас днес, че ние ги възприемаме като даденост, от което правим съвсем произволния и неверен извод, че я “разбираме”. Разбирането изисква музикално познание. Изисква подготовка, която все пак е в голяма степен специализирана. Така че апетитът на консуматора е заинтригуван не от чувството, което творбата изразява, а от онова, което тя възбужда, от придобиването на насладата. Това е въпрос на измамливо чувство за сигурност, но не и на разбиране.

В голяма степен същите принципи могат да бъдат открити и по отношение на останалите културни динамики, които се определят днес под името “духовност”.

Нека видим сега как са свързани тези бегло нахвърляни феномени с посочения “дебат”.

Първото, което направи впечатление, са яростните обвинения в “средновековно мракобесие”. Най-интересното тук, на което никой не обърна внимание – а най-малко самите обвинители – е, че “феномените”, които те защитават, СА СЪЩО ТОЛКОВА “СРЕДНОВЕКОВНИ”, колкото и Църквата (според това тяхно разбиране) е “средновековна”. Те се впускат следователно в един спор между Църквата и различни нецърковни и антицърковни учения, който има прекалено дълга и сложна история, за която всъщност нямат никаква представа, никакво познание. Твърденията им са чисто емоционални и, така да се каже, съответно сублимират и се изразяват чрез културно-идеологически клишета.

Второто – и то ми е по-интересно – е, че в този спор ясно може да се види тясната връзка между атеистичния комунизъм и окултизма. Естествено от хора като г-жа Нешка Робева, Светлин Русев и Кубрат Томов не може да се очаква да го знаят, но трябва да се каже, че философските основи на материализма и атеизма всъщност са положени още в гностическия дуализъм. Поради това е много лесно от комунистическа “вяра” да се премине към окултно суеверие – те са едно и също, но на различни лингвистично-концептуални (а не собствено философски или пък научни) нива.

И тук е третото – съвременното заиграване на окултното с научното. На практика окултното присвоява научните постижения, като ги преформатира през собствената си гледна точка. Това само по себе си е чиста заблуда, но, както казахме, повечето хора “не знаят какво всъщност искат да знаят”, поради което научната терминология (откъсната собствено от науката) ги заблуждава, че става дума за нещо “сериозно” и “духовно”, докато то е или “обикновен” сатанизъм, или – много по-често – обикновена глупост, съчетана с мошеничество и/или “образователно-интелигентска” самозаблуда и екзистенциална “глезотия”. 

И накрая ще завърша все пак и с нещо донякъде позитивно.

Макар и медийните дебати да не са в състояние да се провеждат наистина сериозно и отговорно, все пак от тях има смисъл най-малкото защото поне някои хора след тях могат да се заинтересуват и да потърсят повече знания по темите (за да не говорим на този етап за религиозна вяра, която собствено е и Божествен дар). Онова, което не бива да се прави, е да бъдат нападани, обвинявани и обиждани т.нар. “обикновени” хора. Тук обаче изобщо нямам предвид адепти като Кубрат Томов, Светлин Русев, Нешка Робева и подобните им. А за онзи свещеник от Петрич, който очевидно не разбира за какво собствено става дума, бих се помолил. Оттам нататък само неговият митрополит може да реши какво да стори.


                                              Източник: ДвериБГ