А на мен, който ти служа с толкова усърдие и старание и през целия си живот не престъпих нито една твоя заповед, никога не устрои такова угощение и не ми се зарадва така, както се радваш на този блудник.”

Оплакването на първородния син изглежда логично и справедливо. Но така ли е наистина? Преди да отговорим, трябва да разберем коя е причината този морален и почтен момък, въпреки че е близо до баща си, да не може да се наслади на неговите блага така, както се наслаждават другите. Същият този младеж обвинява баща си в несправедливост, но има ли право? Дали неговият баща му е отказал и отнел правото да се радва на всички блага, или самият той няма необходимите предпоставки за това? Ако например един добър, кротък и  грижовен баща, изпълнен с любов и нежност към децата си, създаващ навсякъде атмосфера на радост, мир, сигурност, духовна красота, бъде обвинен от някое свое дете: “Ти ме онеправдавш, като ме лишаваш от любовта си и не ме зачиташ като свое дете.” Какво трябва да си помислим тогава: че наистина този благ, смирен и добър човек е пренебрегнал детето си, или че оплакващото се дете е едно объркано и комплексирано същество, което не е успяло да развие себе си и да изгради нормални взаимоотношения, за да се наслади отблизо на сладостта на любещото бащино сърце? Нима не е логично да се нуждаеш от кофа за вода, когато се намираш до един кладенец и си жаден? Водата може да е в изобилие в кладенеца, но ако нямаш кофа, никога не ще утолиш жаждата си. Следователно големият син буди подозрения за това, че сам е виновен за неспособността да се наслади на красотата и благата на баща си, а не, че е бил онеправдан от него.

Този извод се налага, след като разгледаме поведението и оплакването на големия син и начина, по който го изразява. Ако погледнем този въпрос от позицията на бащата, проблемът става още по-болезнен и сериозен: поради някаква причина този баща, в чиято доброта няма никакво съмнение, получи много повече утеха от един скитник, който току що се бе завърнал с намерение да се покае (дори не беше започнал да се покайва, само беше изразил желание за това), отколкото от “християнчето”, което изпълняваше прилежно всичките си задължения и се стараеше винаги да бъде безупречно.

Кажете ми сега, не е ли това много по-мъчителна и жестока дилема? Разбира се, на това трябва да отговорим, нали?

Спрях за малко, за да преценя какво беше въздействието от казаното дотук. В погледите на слушателите вече се виждаше негодувание и напиращ гняв.

Тогава енергично взе думата един християнин-писател:

- Какво искате да кажете с всичко това? – избухна в свещен гняв той. – Че нашите старания и усилия сами по себе си нямат никаква стойност за Христа?! През целия ни живот Църквата ни е учила, че готовността за борба удовлетворява Христос и че истински вярващ е този, който всеки ден се бори с всички предизвикателства на света, в който живее, и въпреки това успява да запази своята борбеност и духовен героизъм като истински воин на Христа. Няма по-възвишено свидетелство от това, когато вървиш по стъпките на Христа, Той да те намери окървавен в борбата за извоюването на Неговите добродетели. А какво ни говорите вие?

- Моля да ме извините – отговорих аз, - но начинът, по който поставяте въпроса, прилича повече на мазохизъм, отколкото на добродетел. Логично е всеки човек, когато започва една борба, да иска да стигне някъде. Затова не говорим просто за борба, но и за плодовете на нашите аскетични и духовни усилия.

Ако съм разбрал правилно, вие се смятате за герой, защото животът ви се е превърнал в борба, в повечето случаи кървава, и по този начин искате да удовлетворите Христос. Но не споменавате абсолютно нищо за връзката ви с Бога и за нейното развитие по пътя на тази борба. Защо правите такъв пропуск или това е нещо второстепено за вас? Някой може да води аскетичен начин на живот, да пости и да се ограничава, да не посещава греховни среди, дори да не слуша музика, но ако въпреки това тези усилия не са го направили по-благ, по-смирен, по-въздържан и не са изпълнили сърцето му с разбиране и състрадание към другите, тогава наистина този път на борба е съмнителен. Ако положените усилия не се увенчаят с духовни плодове и не се съпътстват от самоосъзнаване и самокритика – качества, които съкрушават и смиряват сърцето, тогава тези усилия са не само съмнителни, но и опасни, защото доказват, че си предявил иск да станеш светец насила, защото “така искам”, без покаяние и без смирение.

Съвсем друг е случаят с някого, който е отишъл на плаж, пие кафе и ти казва: “Докато си пиех кафето, мислех за величието на Бога, за тази красота, с която щедро е надарил цялата природа, за да й се радваме. Колко е благ и колко загрижен е за нас!” Сърцето му се изпълва с благодарност и благоговение пред Бога, чувства се като една прашинка, която не иска да натъжи нито за миг своя Създател. Кого от двамата ще предпочетете? Безупречният и безукорен борец, но без капка смирение и мекота? Или този тип с кафето, който без да разбира, със сломено и умилено към Бога сърце, разлива около себе си само доброта и спокойствие?

Така че невинаги нашата борба се възнаграждава. Може да вършиш голяма благотворителност и велики дела, но вместо да те приближат към Христос, те могат да станат причина за твоята гибел, защото чрез тях градиш своето високомерие и тщеславие. Старецът Паисий редовно ни повтаряше, че нашите помисли определят и делата ни. Много дела стават в името на Христа, но крият и други цели. За мен съществува проблем, когато положените усилия не правят човека духовно зрял и не допринасят за повишаване на качеството на неговото сърце, което не може да обуздае страстите и да укрепи покоя и мира у себе си. Ако някой полага усилия дълго време и не успее да развие една спокойна и зряла духовност, която свидетелства за присъствието на Божията благодат, той трябва да се замисли много сериозно. Най-доброто, което може да стори, е да спре тази “борба” и да потърси някакъв друг начин, с който може да постигне желаната цел. Не, не признавам такъв път на борба, който не дава плодове   Ще ви го докажа и по друг начин. За всички отци-аскети и в цялата ни подвижническа книжнина има една даденост и една цел. Даденост е, че човекът е болен и се търси терапия за неговото излекуване. Болният се обръща към някой лекар, но единственото, което прави лекарят, е да задържа развитието на болестта, колкото да не се влоши. А пък измъченият пациент се подлага на силно лечение и води тежка борба. Нима може да се смята за удовлетворителен резултатът от лечението, след като няма подобрение в състоянието на човека? Вие ми казвате, че е достатъчно да полагате усилия, дори когато те не носят плодове. Т.е. да приемем, че лечението само по себе си е достатъчно, дори и да няма резултат... Единственото, с което мога да обясня такъв род позиция, е, че не сте се запознали със здрави духовни личности и истински старци и затова не копнеете за здравето си. Ако имахте възможност да разберете какво означава духовна личност, какво благородство и какво достойнство притежава тя, с какво безстрашие и с каква яснота се отнася към житейските факти, но и какъв покой и стабилност излъчва, тогава във всеки момент, в който решите да направите нещо за Бога, ще си я припомняте и ще копнеете да бъдете като нея.


                                            Източник: Двери БГ