Завръщане    

 Автор архим. Нектарий Андонопулос,
превод Златина Каравълчева    

Авторът е игумен на манастира Сагмата, Гърция. Публикуваният откъс е част от книгата “Завръщане към Бога и неговата Църква. Покаяние и изповед”, изд. Акритас

Много от нас вярват, че причастяването с Христовите тайни е обвързано непременно с изповедта и поста. Не пристъпваме към св. причастие, без да сме се изповядали и да сме постили достатъчно дни. Затова и се причастяваме толкова рядко. Това е грешка и е точно обратното на православното предание, което проповядва често причастяване. Това, което наблюдаваме в наши дни – да се причастяваме два-три пъти годишно, е абсолютно недопустимо и вреди на Тялото на Църквата.

Стигнахме дотам, да поставяме поста над св. Причастие, което е “тайнството на тайнствата”. Средството направихме цел и си намерихме алиби за небрежността и безразличието си към честото участие в св. Евхаристия.

В миналото християните се причастявали почти ежедневно. Св. Василий Велики казва, че в неговата епархия християните се причастявали поне четири пъти в седмицата. За тях е било непонятно да присъстват на литургията и да не се причастят, освен ако не са се намирали под епитимия. Ако духовните ни предци можеха да се озоват в нашите днешни храмове и видеха това недопустимо явление, тоест да се служи литургия и само малцина или дори никой да не пристъпва към св. причастие, биха се изненадали и изумили.

На всяка литургия приготвяме просфората и виното, молим Бога да ги претвори в Тяло и Кръв Христови. Бог се подчинява да молението ни и Светият Дух слиза, чудото се случва. Господ ни приготвя Своята трапеза, кани ни да участваме: “Със страх Божи, вяра и любов пристъпете” и ние Го пренебрегваме. Тръгваме си гладни, но заситени с евтини оправдания. С това си поведение, казва св. Йоан Златоуст, “не предизвикваш ли Този, който те е поканил?” В наши дни се забелязва крехко и благословено начинание сред просветени духовници и християни да се разруши този порочен кръг и да се върнам към автентичното църковно предание.

Следователно, ако искаме да се причастяваме често – винаги със знанието на духовния ни отец – не е възможно да се изповядваме постоянно. Когато имаме нещо да кажем, ще виждаме духовника си. Не за всички подробности. Както, когато паднем и се ударим леко, не тичаме веднага в болницата. Но ако нараняването е сериозно, тогава със сигурност ще отидем на лекар. Следователно, след като не можем да избегнем ежедневните прегрешения, нека живеем в постоянно покаяние и редовна изповед.

Другата крайност е да се изповядваме рядко. Повечето се приготвяме за изповед преди големите празници, в последния момент. И тогава ставаме особено взискателни. Това обаче е лошо и за нас, и за духовника, който поради натоварения си ден не може да се отзове пълноценно. Естествено е, когато времето те притиска да не може да създадеш истински контакт.

Рецепти за срокове няма. Всеки има своя индивидуалност, свои потребности и заедно с духовника си трябва да намерим златната среда.

Това, на което трябва обезателно да наблегнем, е че целият наш живот трябва да е път на покаяние, но и подготовка за св. причастие. Всеки ден, всеки час, всеки миг да живеем “в покаяние” и с копнеж за причастие с Христовите тайни. В това отношение много би ни помогнало последованието преди приемане на Христовите Тяло и Кръв, което може да четем не само в навечерието на причастието, но и редовно през седмицата. Неговите прекрасни молитви, ще ни помогнат да преживеем факта на покаянието, и ще ни подготвят за участие в тайнството на Божественото причастие. Живеейки постоянно “в покаяние” и причастявайки се често с неизказаните Христови тайнства, нашият живот придобива смисъл, става ликуване, празник, благодарност, радост.


                                     Източник: Двери БГ