Християнството видя в Бога своя Отец
 
Първият дар, който християнството даде на хората, е правото да се обръщат към Бога лично; на "Ти". Днес ни се струва напълно естествено религиозният човек да се моли на Бога. Но в дохристиянския свят това не е било възможно.  В езическото богословие висшият Бог е или недостижим, или безсилен, или пребивава в бездействие, а светът се управляван от частни многообразни "богове" - узурпатори или наместници.
 
Ако езическите народи си позволяват да се обръщат към висшето небесно божество само като последна надежда във времена на най-страшни бедствия, то на християните е било подарено правото на ежедневно общуване с Него. Към Твореца на галактиките ние се обръщаме с молбата си за ежедневния хляб. И най-простата селянка може да се обърне към Господаря на всички светове с молба Той (Абсолютът, пред мисълта за Когото философите онемяват) да й помогне да си събере картофите…
 
Християнството вижда в Бога Отец. Не студен космически закон, а любящ Баща.
 
Хората имат право на несъгласие
 
Християните дразнели езичниците със своята самоувереност, с парадоксите на своята проповед, но главно с отказа си да почитат светините на другите религии. И империята започнала преследване на християните, изисквайки от тях търпимост. Християните са ослепявани, но тях се изисква "широта на възгледите". Християните били поставяни под възбрана с обяснението, че "Забранено е да се забранява! Не смейте да забранявате на вашите привърженици да се молят на нашите богове!".
 
Християните предлагат да се различава идейната от гражданската търпимост. Хората трябва да имат право на несъгласие, на дискусия, на категорична оценка на противоположните възгледи. Но държавата не бива да се меси в тези спорове. "Вярата си можеш да защитиш не като убиваш враговете й, а като умреш за нея. Ако мислите да й служите, като проливате кръв в нейно име и увеличавате мъченията, вие се заблуждавате. Нищо не трябва да бъде така свободно както изповядването на вярата" (Лактанций, Божествено установление, 5,20).
 
Изискването за свобода на съвестта е дар, който християнските мъченици са донесли в живота на хората.
 
Човекът се издига над света
 
Християнството е позволило на хората да погледнат по друг начин на самите себе си. Най-важната промяна в човешката самооценка е свързана с това, че християнството се отказва от един привидно очевиден тезис на езическата философия. От гледна точка на езичеството, човекът е част от природата, микрокосмос. Микрокосмосът е малък действащ модел на Вселената. Християнството е успяло да тръгне срещу тази очевидност. Византийските богослови обявяват, че човекът е по-скоро макрокосмос,  поставен в микрокосмоса - защото, съдържайки в себе си всичко, което е в този свят, той притежава и още нещо, което целият свят не може да побере и което светът не притежава - това е образът на Бога и Божествената благодат, благодатното Богосиновство, разумът, личността и съвестта.
 
Човекът е извисен над целия свят, защото не всичко в човека е обяснимо в рамките на законите на мирозданието, в което е потопено тялото и нисшата ни психика. Не всичко в нас е родено от този свят - и затова не всичко споделя съдбата на света.
 
Евангелието провъзгласява правата на човека
 
В полемиката си с марксистите Николай Бердяев отбелязва, че само от марксистка гледна точка човек е част от обществото. За християнина обществото е част от човека, защото в крайна сметка в човека много е предопределено от социалния му произход, статут и социален опит. Но човек не се свежда до влиянията, които търпи - нито от миналото, нито от обкръжението си.
 
Дори Херцен е разбирал до каква степен либералната философия е задължена на християнството. Той пише: "Лицето на човека, изгубено в гражданските отношения на древния свят, израства до недостижима височина, изкупено от Словото Божие. Личността на християнина става по-висша от колективната личност на града; на нея е открито цялото безгранично достойнство - Евангелието тържествено огласява правата на човека и хората за пръв път чуват какво е това…"
 
Човекът е свободен
 
Евангелският призив към покаяние известява, че човекът  е свободен от това да бъде тъждествен сам на себе си, на своето обкръжение, на своето минало. Не моето минало през настоящето твърдо определя моето бъдеще, а сегашният ми избор. Между миналото ми и момента на моя сегашен избор има луфт. И от моя избор зависи коя от причинно следствените връзки, които се протягат от миналото, ще се закачи за мен сега. Това, което е било в моето минало, може да си остане там; аз мога да се променя...
 
Ако човекът е част от природата, той не може да оценява поведението си по други критерии, освен природните.  Но природните феномени не подлежат на нравствена прецека... Така се е родило Кантовото доказателство за съществуването на Бога.  Понеже нищо в света не може да действа свободно, а човекът може, значи човекът е нещо по-голямо от света... Човекът е свободен, а значи битието му е по-богато от света на причинността; човекът е  свободен, което значи, че е „морално необходимо да се признае Божието битие.”
 
Християнството връща на хората небето
 
Християнството  е върнало на хората възможността да се любуват на небето, звездите, облаците и залезите.
 
В езическите религии всеки природен феномен е снабден с име и биография. А доколкото става въпрос все пак за приодни феномени, то персонажите на тези митове се оказват също така извън морала, както и природните стихии. Оказват се от другата страна на доброто и злото. В същото време, ако един предмет в митологията е свързан с определено божество, значи при срещата с този предмет неизбежно на ум идва мисълта за въпросното божество и неговите действия.
 
Сега спокойно можем да гледаме изгревите и залезите. Нашите невярващи съвременници просто се любуват на гледката и поетическо чувство, близко до религиозното, изпълва сърцата им... Християнството ни казва, че звездите нямат биография; както няма биография лампата. Че от небето няма да ни застигнат нито кръв, нито похот...
 
Християнството създава условия за раждането на науката
 
Християнството създаде необходимите условия за  раждането на науката. Научната астрономия е възможна само при условие, че звездите престанат да бъдат богове. Законите, които описват как камъкът пада на земята, трябва да бъдат приложени и към движението на звездите.  За да се решат на това и да не бъдат наказани, подобно на древногръцкия философ Анаксагор, е необходимо обществото и господстващата в него религия да се съгласят да видят в звездите „камъни”, а не души (тела или очи) на богове...
 
Научната астрономия се появява там, където движението на звездите се описва не на езика на психологията, а на езика на математиката;  тоест на език, който не познама страстите – завист, ревност, любов...
 
Само религията на Логоса, станал Плът, е могла да позволи на езика на математиката (езикът на идеалните числа и форми) да се описват процеси, които протичат във физическия свят (където няма нищо идеално...)
 
В епохата на Възраждането магията, алхимията и окултизмът отново нахлуват в областта на високата култура и започват да се считат за допустими начини за разбиране на света. Западната църква, събудена от шамара на Реформацията, отговораря с „лов на вещици”, инквизицията и... с поддръжане на механичната представа за света. Научната картина на света е защитавана от Църквата,  която остро се е нуждаела от съюзник в борбата с общия враг – окултизма.
 
Научната революция в Западна Европа настъпила на границата на ХVІ-ХVІІ век. Науката се е родила не в епохата на атеизма – ХVІІІ в., не в епохата на пренебрегване на религиозните въпроси – ХV в., не в епохата на религиозна стабилност – ХІІІ в., а в епохата на Реформацията и Контрареформацията, в епохата на огромно покачване на религиозното напрежение в живота на християнска Европа.
 
Урок по есхатологична етика
 
В степента, в която християнството днес е изтласквано от обществения, културния и университетския живот, старите сенки отново започват да се сгъстяват.  Отново става модно да се сливат всички религии в една, да се въвлича християнството в езически игри. Тревожно е най-вече това, че разговорите за религиозен плурализъм и търпимост отново започват да се водят с такива стоманени интонации, че християните се чувстват на прага на нови гонения.
 
От друга страна, тук се съдържа още един християнски урок: умението да живееш, строиш и работиш, даже когато знаеш, че твоята  светиня ще бъде разрушена. Това е урок по есхатологическа етика. Ние знаем, че в един момент ще станем съвсем чужди на света на официалната и масовата култура. Знаем, че хоризонтът на човешката история е застлан с мрак (името на този мрак в християнското богословие се нарича „царство на антихриста”). Но това не е причина за отчаяние.
 
Превод: Илиана Александрова
 
Из книгата на дякон Андрей Кураев "Дарове и анатеми", източник: Списание "Тома"
 
Андрей Кураев e дякон в московския храм "Св. Йоан Предтеча", професор в Московската духовна академия, старши научен сътрудник в катедрата по философия на религията и религиознание на Философския факултет на Московския университет, автор на множество книги и статии. Роден е през 1963 г. в Москва в атеистично семейство. Завършва Философския факултет на МГУ, катедрата по научен атеизъм. Дякон Кураев си спомня: "Първите религиозни автори, които прочетох, бяха Франк и Шестов. Те ми показаха, че можеш да бъдеш християнин и при това да си човек на ХХ век. След това отец Сергий Булгаков напълно ме убеди: светът на духовния живот е нещо, за което не можеш да съдиш отвън. По времето на третия курс в университета аз сериозно "заболях" с Достоевски...”

През 1993 г. постъпва в Православния университет като декан на богословския факултет. Заедно с това се връща и в Московския университет, в първата си катедра, която вече се нарича "катедра по история на религията". Неговият курс по Православие там е един от най-посещаваните. Пише в периодичния печат – "от безизходица", както се изразява сам. Казва - "Нямам високо мнение за своя публицистичен талант, да не говорим за богословския. Пиша на някаква тема само когато виждам, че никой друг не се заема с това..." Защитава дисертация в Института по философия на Руската академия на науките и по богословие в Московската духовна академия. През 1996 г. става професор по богословие в Руския православен университет. На 15 февруари 2003 г. Патриарх Алексий го награждава с ордена "Преп. Сергий Радонежки" 3-та степен. Дякон Андрей Кураев е член на експертно-консултационния съвет по проблемите на свободата на съвестта при Комитета на Държавната дума по делата на обществените организации и религиозните общности.
 
Списание Свет 9/2010