Естир :: БОГОЯВЛЕНИЕ В КАЛОФЕР - МНОГО ПРАЗНИК И МАЛКО ТЪГА

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

08.01.2011 15:04 - БОГОЯВЛЕНИЕ В КАЛОФЕР - МНОГО ПРАЗНИК И МАЛКО ТЪГА

Автор: bogolubie Категория: Други

Прочетен: 990 Коментари: 0 Гласове:

Автор Ивайло Найденов

сряда, 05 януари 2011

От няколко години посредством медиите хвърлянето на кръста в замръзналите води на р. Тунджа в град Калофер придоби общонародна известност. Всеки може да види, чуе или сам да стане свидетел, колко много празник има в Калофер в деня, който Бог избра да легитимира Своя Единороден Син. Подвластен на своя локален патриотизъм, аз се чувствам горд – малкият Калофер с големите традиции. Това е достойно. Но в такива моменти на еуфория, когато пред услужливите медии хора разказват за отколешната традиция на хвърлянето на кръста, се питам, дали някой от тях знае или се замисля, с цената на какво имаме тези традиции, кой съхрани онези обичаи, които днес карат заинтересувани журналисти и търсещи туристи да наминават към Калофер на Коледа, Богоявление, Заговезни, Гергьовден…

Та иде реч за Богоявление в Калофер, празник, който ме връща в детството с доста смесени чувства. Всъщност винаги съм харесвал този празник - до момента, в който нещо се обърка и детската ми глава не разбра, кой развали очарованието на този ден: Христо Ботев, Тодор Живков или татко. Последното звучи доста еретично, а вероятно и безсмислено, затова ще се опитам да обясня.

В Калофер на 6 януари се чества и паметта на съгражданина ни Христо Ботев (роден по стар стил на Рождество Христово, оттам и името му Христо). Та през 1978 г. се навършват 130 г. от раждането на Ботев и „другарят Живков” решава да посети Калофер. Партията и нейните функционери се заемат с организацията по посрещането на героя от Правец, а това включва и забраната за хвърлянето на кръста - една традиция, която преди това не е прекъсвана по никакъв повод. Местните свещеници са извикани в градския комитет на партията (тогава имаше само една!) и са предупредени доста усърдно да отменят хвърлянето на кръста. Въпреки забраната свещ. Иван Найденов хвърля кръста, подкрепен само от събрата си о. Христо Попниколов. Това, което последва, ме кара на този ден да съм тъжен. То промени живота ни, моя и на близките, защото свещ. Иван Найденов е моят баща. Заредиха се разпити, срещи с костюмирани непознати (днес вече знам какви са били или поне подозирам), писмени обяснения и явен тормоз над цялото ни семейство. Дойде и решението за екстрадирането ни в гр. Елхово, но другарите, вероятно осъзнавайки, че Тунджа минава и оттам, се отказаха. Няма да изброявам всички странности и неволи, които с Божия помощ преживяхме. Остана в мене усещането за несправедливост, а у татко - чувството за предателство от страна на негови събратя. Всъщност по-късно разбрах, че за обърканото ми възприемане на празника нямат вина нито Ботев, нито Живков, а още по-малко татко, а разни свръх-активни местни другари, готови на всеки партиен подвиг, за да се харесат на властта по-горе.

Но какво стана с хвърлянето на кръста? Позната практика е, когато една традиция е прекалено силна и не може да бъде унищожена, тя да бъде изпълнена с друг, различен смисъл. Кръстът беше заменен с купа, а празникът наречен „Зимен спортен празник”. За купата се хвърляха „доброволци” с партийно поръчение, любители на моржуването, а за всеки случай сувенирът беше връзван с корда, та ако никой не скочи за него, да го изтеглят. Естествен протест срещу това богохулство беше една постъпка на деца, които година по-късно си направиха малко кръстче от царевично стебло и го хвърлиха на метри по-нагоре в реката. За тази постъпка те бяха третирани като престъпници, намалиха им поведението в училище и бяха санкционирани с разни „непопулярни” мерки. Същевременно далече от хорските погледи, високо в планината група мъже тайно вземаха едно кръстче от Мъжкия манастир „Св. Рождество Богородично” и го хвърляха в Бяла река с ясното съзнание, че така продължават традицията.

Как протича празникът през следващите години, не мога да кажа поради липса на интерес. Сигурно винаги е имало парче корда, купа и партиен функционер, който да я хвърля, а празникът е отчитан като поредната самодейност.

Дойде по-различното време и баща ми възстанови хвърлянето на кръста в р. Тунджа. Явно това е била неговата мисия. Последното си богослужение отслужи на Богоявление 2005 г., хвърли кръста, порадва се на събралото се множеството, както той можеше, и се прибра вкъщи, за да се подготви за отминаването си от този свят.

Написах този материал, за да си спомним за всички онези, които не се примириха с къпането на купата и с трансформирането на големия Господски празник в спортен полуден, не се стреснаха от заплахите и номерата на партийни функционери и спасиха една традиция. Убедено вярвам, че тези, които са сред нас, чувстват този празник и като свой личен, а онези, които ни напуснаха, гледат от небесата и сред пръските на Богоявленската вода са и техните сълзи на духовна радост.

Бог да прости на всички ни!