Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.11.2010 13:41 - ПРАВОСЛАВНИЯТ УСПЕХ: СЕМЕЙСТВОТО, ПРОФЕСИЯТА, ЦЪРКВАТА
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 1083 Коментари: 2 Гласове:
2



Православният успех: семейството, професията, Църквата
16.11.10

 


Христос казва: „Не мир дойдох да донеса, а меч” и още: „Ако Мене гониха, и вас ще гонят”. Християнинът е призван до известна степен към конфронтация със света. Как да съчетаем това със стремежа към кариера и благополучие? Как да подготвим децата, без да ги превърнем в мрачни, осъждащи всичко фанатици и да ги отблъснем от Църквата? Свои мисли по темата споделя прот. Алексий УМИНСКИ – духовник в Православния учебен център „Св. Владимир” и водещ на телевизионното предаване „Православна енциклопедия”.
 
Цел и цялостност

-  Отец Алексий, може ли човек да изпитва социални затруднения, свързани с религиозната му позиция?
 
- Какво означава „социални затруднения”? Да имаме ниска пенсия, лошо медицинско обслужване, липса на социални гаранции, тоест да не бъдем свободни в обществото? Във връзка с религиозните ни убеждения това не би могло да се случи в нашето общество, според мен.
 
-  А що се отнася до възможността да работим в някои сфери? Възможността да получим по-добре платена работа?
 
- Да, християните не могат да работят в някои области – в порнобизнеса, в хазартния бизнес и в други сфери, където се пропагандира грехът и където съществува индустрия, свързана с греха. Това знаят всички.
 
- По принцип длъжен ли е православният християнин да се стреми към успеха?
 
- Не е задължен. Както не е длъжен и да бъде неудачник. Освен на Бога, не сме задължени на никого. Като граждани следва да спазваме законите на своята страна, да плащаме данъците си и да живеем, без да нарушаваме гражданския и наказателния кодекс. Всичко останало засяга задълженията ни пред Бога, които ни дава Евангелието. Успехът или неуспехът са лична работа на всеки от нас, според желанията ни.
 
Но въпросът може да бъде зададен и по-друг начин: необходимо ли е човек да поставя пред себе си целта да бъде успял? Може ли изобщо православният християнин да си позволи да преследва такава цел? Отговорът е: може, въпреки че не е длъжен. Не съм задължен, но имам право.
 
- В днешно време се тиражира виждането, че съвременните православни християни трябва да концентрират усилията си в такива цели като професионална кариера и постигане на успех, за да имат по-голям авторитет в очите на нецърковните хора, да създават образ на Църквата като общност на успелите...
 
- Нека да изясним за какъв успех става дума. Ако успехът се измерва с представите на съвременния свят – не би следвало да се стремим към такъв успех, защото това е равнозначно на сребролюбие и желание да утвърдим своя живот без Бога, уповавайки се единствено на себе си. Ако става дума да бъдем отговорни за живота си, в този случай, разбира се, трябва да се стремим към успех.
 
В съвременния свят успехът бива формулиран съвсем едностранно: като постигане на външни цели с произтичащо от това повишаване на благосъстоянието. Ако успехът не носи доход, той не се възприема от обществото като такъв. В резултат на това светът поставя пред всички нас мисията да изпреварваме прогреса, във всичко да сме първи, и следователно всички начини за постигане на подобни цели са добри.
 
Какво означава за вярващия човек да води успешен начин на живот? Да завършва започнатото докрай, до победата; да бъде професионалист в своята работа; да се усъвършенства в областта, в която е призван. Изброеното бихме могли да наречем цялостност. Така дефиниран, успехът не се измерва в повишаване на благосъстоянието на всяка цена, но често – по-естествен начин – води до това. Очевидно е: човек, който умее да работи, получава заплата за своя труд. Професионалистът трябва да бъде търсен и да получава добро възнаграждение, но това не е самоцел. Може да си прекрасен музикант – заради музиката; или да си добър лекар и да помагаш на хората, без да се стремиш към кариерни постижения, като блъскаш с лакти всички останали. В християнски смисъл трябва да ценим успеха. Християнинът не бива да бъде тройкаджия в живота: в семейството, в работата или в църквата. Негова задача е да се бори действено с греха и да бъде „победител на греха”. Отношенията между съпрузите, професионалните отговорности, воденето на активен църковен живот – ето с какво се измерва за нас успехът. Тези сфери са ясен критерий накъде вървим и доколко животът ни протича по Божията воля. Ако оправдаваме нежеланието си да се трудим, да бъдем отговорни за своя живот, за своите семейства, за църковното си послушание с тезата, че е „грях въобще да се мисли за успеха” – това е очевидна подмяна и лъжа.
 
-  Днес много често биват противопоставяни благополучието в семейството и професионалната реализация. Излиза, че човек постига успех или в едното, или в другото...
 
- Необходимо е адекватно да подреждаме своите приоритети. Въпросът за успешността следва да бъде правилно поставен, иначе може да се получи следното: „Ние сме християни, не водим успешен начин на живот и ще се хвалим с това”. Своеобразно юродство...
 
Да отворим вратата за външните
 
- Когато възпитаваме деца, отново се сблъскваме с опозицията „социалност и ортодоксия”. Как би могло да се избегне формирането у детето на чувство за превъзходство спрямо нецърковните хора, патоса на принадлежност към тесния (или широк) кръг на православните?
 
- Чувството на превъзходство спрямо нецърковните хора, естествено, се възпитава. То може да бъде избегнато единствено ако самите родители не го изпитват. И не го култивират съзнателно у детето – тъй като чувството за превъзходство, елитарност, избраничество наистина е способно да ограничи достъпа на детето до ненужните от родителска гледна точка срещи, приятелства, занимания и т. н. Съществуват енории, в които се насажда идеята, че общуването с деца извън Църквата не е желателно, че детето не бива да се разхожда на двора, че е позволено да ходи само там, където ходят хората от енорията. Например, внушава се представата, че всички деца, които не ходят на църква са „заразни”.... От тях могат да се придобият лоши навици. Песните, които те пеят, са бесовски. И така нататък, с различна степен на нажежаване – от мракобесно до интелигентско. Но същността е една: ние не сме като всички останали, и ако попаднем там – бързо можем да погинем. Детето едва е започнало да се сприятелява с някого извън храма, извън енорията и веднага го подозират: „Това може да завърши зле”. Тоест, това е опит у детето да бъде изграден своеобразен православен вакуум, да бъде поставено под похлупак. В крайна сметка, такова дете или ще се превърне в надменен фарисей с въпросното чувство за превъзходство, или с радост ще напусне това пространство и ще се отдаде на пороци...
 
Понякога се формира и друго чувство спрямо нецърковните връстници: завист. Когато възпитаваме децата, често употребяваме израза „не бива” и този израз става доминантен в нашия модел на възпитание. Това не бива, онова не бива – а невярващите могат всичко. Струва ми се, че е добре да вървим по средния път, да възпитаваме у децата си способност и желание за общуване с други деца, да каним тези деца на нашата територия, да отворим за „децата отстрани” вратите на своите семейства, да разговаряме с тях и тогава всичко ще дойде на мястото си.
 
- Имате предвид подрастващите?
 
- Това вече не се отнася за тях, защото на тази възраст те са с донякъде оформени характери, думите ми се отнасят за по-малките деца.
 
- Като отчитаме факта, че в обществото са размити нравствените критерии и ценности, желанието да оградим децата си от света е напълно разбираемо. Дори невярващите родители, както ми се струва, търсят някакво ъгълче, някаква област, където могат да почувстват в по-голяма или в по-малка степен твърда почва под краката си, нещо, на което да се опрат...
 
- Да, това е разбираемо. И какво се получава – ако хората са открили Църквата и имат свои ориентири, трябва да оградят този свят със стени и да го превърнат в „света на принц Гаутама”? (Буда – бел. прев.) В такъв случай, излизайки от „скривалището”, детето не ще успее да покаже на света нито себе си, нито Евангелието.
 
- Но как да обясним на децата си, че някои постъпки на хората около нас са греховни, че светът лежи в зло, без да осъждаме никого? Например, как да обясним без да осъждаме, защо някой има две майки или двама бащи?
 
- Когато разговаряме с децата, нека да сме наясно, че те не умеят да осъждат. И че не говорим за това кой човек е лош, а кои постъпки са лоши. Що се отнася до „две майки или двама бащи” – тук изобщо не става дума за това кой е лош, кой е добър, кой е баща, защо има две майки. Това остава в скоби, защото самото дете разбира някои неща, освен това винаги можем да му кажем: „Знаеш ли, в живота съществуват различни ситуации”. Децата не се нуждаят от подробни обяснения. Мисля, че не е съвсем сложно да се справим с това; когато обясняваме, че някои действия са лоши – това засяга не толкова околните, колкото принципът кое е добро и кое – зло. Ако детето попита: „А защо той постъпва зле?”, тогава вероятно можем да му кажем, че може би на това момче не са му обяснили, че подобна постъпка е непочтена, но ти знаеш това. На него ще му обяснят.
 
- А ако у детето се появи желание да каже на другия нещо, за да се поправи?
 
- Нека да му каже. Това ще бъде негова детска работа.
 
- Тоест, ние предоставяме на детето възможността да „поправи” някого? Ние не можем, а то може?
 

- Защо ние не можем? Нека не възприемаме думите, които четем или чуваме, като всеобхватни или абсолютни правила. Напълно вярно, съществува аскетично правило: да не говорим лошо за никого, като става дума за злословенето по нечий адрес, осъждането или вразумяването. Но не бива да тълкуваме тези думи едностранчиво. Не принася полза да превръщаме светоотеческите цитати в клишета и с тях да измерваме живота, който ни заобикаля, без да се замисляме. Животът винаги е по-широк, по-дълбок и по-неочакван. Така че да говорим лошо за някого е едно, а да обясним на детето кое е добро и кое – зло, е различно. Необходимо е да обсъждаме проблема за злото и отношението към него А когато детето се сблъска с този проблем, родителите да му посочат начини за разрешаване, да му помогнат да го реши; ако то се опита само да направи това – какво пък, нормално е. Ако допусне грешка, можем да го поправим, кой не греши?...
 
Освен това родителите могат да наставляват само своите деца. Те не са длъжни и дори нямат право да наставляват чуждите. | www.pravmir.ru
 
Превод: Радостина Ангелова



Тагове:   успех,


Гласувай:
2



1. анонимен - Православната църква http:/...
16.11.2010 16:22
Православната църква
http://www.ivanstamenov.com/2010/09/2218/
цитирай
2. bogolubie - Пуснах коментар под посочения от теб материал.
16.11.2010 21:06
Ако искаш върни се там и го прочети. Мен не ме ръководи човек, а Бог. Не ме интересува историята, защото мненията винаги са безброй и остават тези, които са написани. Интересува ме Божието присъствие и Божията любов, която единствена спасява. Папагалското високоумие унищожава любовта и всички фарисеи, които се считат за най-прави, независимо от коя църква са, ще излезнат от храма неоправдани.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 13704506
Постинги: 14720
Коментари: 2351
Гласове: 9367
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031