Минало и настояще на т.нар. "Турска православна църква" 
    
Автор Йеродякон Петър Граматиков   
петък, 08 октомври 2010

Почти девет десетилетия съществува една малко известна и миниатюрна по размери църковна формация в съседна Турция, наричаща се Автокефална турска православна патриаршия, именувана още Турска православна църква (на тур. Тюрк ортодокс килисеси = Tьrk ortodoks kilisesi). Това е турска националистическа деноминация, чиято доктрина и богослужение са идентични с тези на източно-православните църкви, но възникнала по чисто политически причини, тя се е самопровъзгласила за автокефална и не е в общение с никоя от православните поместни сестри-църкви.

Основана е в Кайсери (древната Кесария в Кападокия, където до 379 г. е светителствал св. Василий Велики) през 1921 г. като Автокефална православна патриаршия на Анатолия (т. е. Анадола, съответно Изтока) от Павел Карахисаритис, който подкрепял борбата и споделял идеалите на турските националисти около Кемал Ататюрк. Карахисаритис и членовете на неговото семейство с постановление на турското правителство не били включени в размяната на населението, извършена след войната на Турция с Гърция (1919-1922), както съобщава професорът от департамента за политически науки и международни отношения в истанбулския Технически университет „Йълдъз” Елчин Маджар.

През 1924 г. Карахисаритис започва да служи литургията на турски език, заради което спечелва подкрепата на новата Турска република, основана след събарянето на Османската империя. Той обявил Вселенската цариградска патриаршия за етно-центрична и облагодетелстваща гръцкото население. Последвало отлъчването му от цариградския патриарх, но Карахисаритис, по-късно променил името си на Зеки Еренерол, успял да свика разколнически настроени клирици на Турски църковен събор, който го избрал за патриарх през 1924 г. с името папа-Ефтим. Премества се в Истанбул, където намира някои последователи в Галата, квартал с многобройно гръцко население. Въпреки това повечето турски граждани, които изповядвали православието, запазили верността и принадлежността си към Вселенската патриаршия.

Въпросният папа-Ефтим бил селски свещеник от турскоговорящата (т. нар. караманлийска) православна общност в Кападокия, Анадола. Той носи титлата „папа-Ефтим І”, а неговите синове и внук носят същите имена, но съответно с възходяща номерация - ІІ, ІІІ и ІV. Първо го наследява по-големият му син Тургут (или по християнски Йоргос), след това по-малкият му брат Селджук (без засвидетелствано християнско име). Понастоящем четвърти „турски православен патриарх” е призованият от Съединените щати Паша Юмит (=Надежда) Еренерол (внук на папа-Ефтим І, син на папа-Ефтим ІІІ и брат на арестуваната преди 2 години за противодържавна дейност Севги Еренерол). Бащата на Севги и Паша, Селджук Еренерол, окупирал на 1 септември 1965 г. принадлежащите на гръцкото малцинство църкви „Айа Никола” („Св. Николай”) и „Айа Яни” („Св. Йоан”), които след това са зачислени към фондацията на патриаршията му (в турското законодателство не съществува понятието „вероизповедание”, а последните се броят като фондации – б. р.). Митр. Мелитон от Цариградската патриаршия споделя, че е посетил храмовете и в църквата „Св. Николай” е видял пране по двора, понеже в нея вече не се води богослужебен живот. „Св. Йоан” е отдадена под наем на асирийската общност, която няма свой храм в Истанбул, а “Св. Богородица Катафиани”, в която е и централата на т. нар. турска патриаршия, сега е обвързана с превратаджиите от Ергенекон. Това налага издигането на законното искане да бъдат върнати трите узурпирани църкви в Галата, тъй като аферата със Севги Еренерол доказва, че те не са били ползвани за духовни или религиозни нужди. На многобройните прошения на Цариградската патриаршия за връщане на заграбените църкви турското правителство връща Църквата на Христос през 1947 г., но за нуждите от промени на пътната инфраструктура тя е отчуждена и съборена, като паричната компенсация за експроприацията е внесена по сметката на „турската православна патриаршия” (!). Когато умира Тургут Еренерол,  неговият брат Селджук, поисква среща с представители на Цариградската патриаршия в Истанбул. На 10 септември 1992 г. (от ноември 1991 г. патриарх е вече сегашният Вартоломей - б. р.) трима митрополити го приемат във Фенер. Еренерол заявява, че е готов да върне обратно трите църкви в Галата на Вселенската патриаршия, при условие че патриаршията припознае името “Турска православна църква”  и правото на Еренерол да я администрира, оттегли анатемата на баща му Ефтим и му даде право да управлява приходите от 72-та имота, принадлежащи на тези три църковни вакъфа (т. е. фондации – всъщност цялата борба и тук като в българския разкол е за приходите от имотите – б. р.). “Представителите на нашата патриаршия ясно му показаха, че тези искания са неприемливи. Патриаршията не може да признае институция, създадена против принципите на Православната църква. А тъй като всеки един храм разчита на приходите за своята поддръжка и вярващите правят дарения за бъдещето на тези църкви, то невъзможно би било да се управляват разделно финансовите постъпления от отделните храмове.”

Патриарси:
Папа Ефтим I (1923-1962) – роден като Павлос Карахисаритис, по-късно променил името си на Зеки Еренерол;
Папа Ефтим II (1962-1991) – роден като Йоргос Карахисаритис, по-късно променил името си на Тургут Еренерол, старши син на Папа Ефтим I;
Папа Ефтим III (1991-2002) – роден като Селджук Еренерол, по-малък син на Папа Ефтим I;
Папа Ефтим IV (2002- ) – роден като Паша Юмит Еренерол, внук на Папа Ефтим I.

„Автокефалната турска православна патриаршия” и нейната фондация разполага днес с три православни храма в Истанбул, както се вижда от официалната статистика към 2006 г., има и множество магазини в центалните истанбулски квартали, с приходите от които се издържа.
Около 20 църкви били организирани в „Турска православна църква в Америка” през 1966 г. под ръководството на архиепископ Дживет Кристоф, афро-американец (американски евфимизъм за негър – б. р.), лекар, чието рождено име било Кристофър М. Краг. През 1969 г. тази църковна общност имала 14 храмови и 6 мисионерски енории. „Турската православна църква” в САЩ продължава своето съществуване през 70-те години на 20 век, но в началото на 80-те архиепископ Краг се премества в Чикаго и отваря здравна клиника, продължавайки да притежава “запазената марка” „Американска православна църква”, диоцез на Чикаго и Северна Америка.

Днес броят на последователите на т. нар. Турска патриаршия се доближава до абсолютната нула, ако не се считат членовете на семейство Еренерол, което управлява делата на същата като своеобразен църковен династически дом, а в църквите няма богослужебен и енорийски живот заради липса на свещенослужители и миряни. Но през последните няколко години интересът към забравения от всички турски патриархат се възроди от редица публикации и тенденцията да бъдат слети турските православни християни с гагаузите. За това ревитализиране на обществения и медиен интерес допринесе и активната политическа дейност на папа-Ефтимовата внучка Севги Еренерол и защитаваните от нея дясно-екстремистки националистически позиции с пропагандиране на пан-тюркизма и пан-туранизма в духа на политическите ангажименти на своя дядо, от когото в републиканските държавни архиви беше открита адресирана до Мусолини благодарствена телеграма по повод демонстрираното от италианския фашистки лидер приятелство към Турската република (срв. T. C. Basbakanlik Devlet Arsivleri Genel Mьdьrlьgь, Cumhuriyet Arsivi Kataloglari, Dosya: 94 B36, Fon Kodu: 30..10.0.00, Yer No: 109.725..10., 22 January 1929).

През 2008 г. Севги Еренерол, която беше и говорител на „патриаршията”, е арестувана за връзки с турската нелегална националистическа организация Ергенекон. Разследването установи, че патриаршията е била централата на тази конспиративна организация. Севги Еренерол от години е активна националистка и по времето на Алпарслан Тюркеш се кандидатира от Партията на националисткото движение [Milliyetзi Hareket Partisi = Nationalist Movement Party] в парламентарните избори. След разкритията на следствието за връзките между ръководството на „Турската патриаршия” с тайната превратаджийска организация Ергенекон митр. Мелитон от Вселенската патриаршия във Фенер в нарочно интервю пред в-к “Today"s Zaman” (YONCA POYRAZ DOĞAN,  İSTANBUL, 7 February 2008, Thursday) предяви претенциите на Цариградската патриаршия върху църквите, окупирани навремето от семейство Еренерол. През 1924 г. те окупират храма “Панагия Катафиани” в Галата, пребивайки гръцките свещенолужители. По-късно, през 1926 г., окупират църквата “Христос”. За тези храмове гърците имат надлежни документи за собственост.

Официалните цветове на тази „патиаршия” са бяло и червено, като на знамето й на бял фон има червен кръст, в чиято горна лява част е приютен бял полумесец със звезда на червен фон (елементи от турското национално знаме – б. р.).

Бяло и червено са всъщност официалните цветове и на основаната през 1969 г. крайнодясна по политическо пространство, а в идеологическо отношение турска националистическа партия на евроскептицизма, ръководена от 1997 г. от Девлет Бахчели. На партийния флаг на червен фон има три бели полумесеца. Именно неин член и активист е сестрата на сегашния турски „патриарх”.

Флагът на турската патриаршия навява реминисценции за едни други знамена от 19 век, свързани с първия конституционен период в османската империя и делото на Мидхат паша. При отварянето на сръбско-турската война през 1876 г. цариградски първенци от гръцката общност подават до великия везир Мидхат паша прошение да бъдат допуснати да защитят отечеството си заедно с „юнаците-турци”. Образуван е един гръцки доброволчески батальон с особено знаме от черевено сукно, за което пише с рисунка на байряка полуофициозният вестник “Ла Тюрки” (Г. Димитров. Княжество България в историческо, георгафско и етнографическо отношение (в три части). Ч. II, изд. Г. Димитров. Пловдив, 1896, с. 529): “50 души гърци, начело със знаменосеца, носящ червено знаме с изображение на полумесец и кръст, вчера се отправиха във военното министерство, за да се запишат доброволци. Това нагледно сближение между полумесеца и кръста красноречиво изражава чувствата на взаимна симпатия, която обединява две религиозни общини в един народ.” Същият автор ни дава седение, че към момента на публикацията в края на 19-то столетие в Пловдивския исторически музей се съхранява знаме на червен плат с поставен по средата кръст, а от двете му страни - полумесец със звезда. Върху знамето има двуезичен надпис  -  отгоре на турски език, а отдолу на гръцки език: “Πρώτιστον καθῆκον ἑκάστου τό μετ’ αὐταπαρνήσεως ἀμύνεσται τῶν ἐχθρῶν τῆς πατρίδος” (тоест: “Първа обязаност е всякому, преди всичко да се защищава от враговете на отечеството”).

Интересен е и фактът, че единият от храмовете на непризнатата от поместните православни църкви Автокефална турска православна патриаршия (църквата „Айа Яни” – „Св. Йоан”) е даден под наем на друга една непризната църква - Асирийската църква на Изтока. Тази църковна формация, чието официално наименование е Света апостолска католическа асирийска църква на Изтока (на асирийски нео-арамейски Итта Каддишта ва-Шлихайта Каттолики д-Маднеха д-Атурайе), е остатък от една древна християнска църква, чиято централа днес е в Чикаго, щат Илинойс, САЩ, но по-голямата част от паството й е в Месопотамия. Тя проследява своето създаване до историческата патриаршия на Селевкия-Ктезифон – Църквата на Изтока, създадена като отделно църковно тяло след разкол в Църквата на Изтока през 1552 г.

Съвременната Асирийска църква не е в общение с останалите древни източни църкви - нито с източно-православните, нито с ориенталските православни или католическата църкви. Църквата е оглавявана от католикос-патриарх на Асирийската църква на Изтока, който днес е Мар Динка IV. От 1940 г. католикос-патриархът резидира в Чикаго, но в миналото е бил в различни градове в Ирак. Има множество митрополити, епископи, свещенослужители, обслужващи епархиите и енориите в Близкия Изток, Северна Америка, Индия, Австралия, Нова Зеландия и пр. В богословски план църквата се свързва с учението на несторианството, поради което е наричана и “Несторианска църква”, макар сами те да отхвърлят несторианското етикетиране. Богослужебен език е асирийският, а литургията е по източно-сирийския обряд, който включва три анафори, приписвани на Теодор Мопсуестийски, на Несторий и на Аддаи и Мари. Църквата на Изтока се развила от ранно-християнските общини в Персия и се разпространила от Месопотамия чак до Китай и Индия. В 1552 г. спор за патриаршеската корона довел до схизма, като се създали две съперничащи си патриаршии. Една от тези фракции представлява Асирийската църква на Изтока, а другата днес е известна като Халдейска католическа църква, която е в уния и евхаристийно общение с Римокатолическата църква.

Погребението на папа Ефтим III (+2002) е извършено от истанбулския български православен свещеник Константин Костов, който след разпра с каноничната духовна власт на Цариградската вселенската патриаршия показно напусна клира на същата и премина в националистическата схизматична църковна структура. Макар турските медии тогава да съобщиха, че турският патриарх Ефтим III е погребан в турското православно християнско гробище в Истанбул, истината е, че подобно на папа Ефтим І и Ефтим II и други свещенослужители на тази църква той бил погребан в източно-православния гробищен парк в истанбулския квартал Шишли благодарение настойчивото ходатайство на турските власти. Няколко месеца преди смъртта си Еренерол или папа Ефтим III подаде оставка, заявявайки: „Националната борба, която сме водили през последните 80 години, е към своя край. Това решение ще зарадва Вселенската патриаршия и Гърция. Сега можете да влезете в Европейския съюз”.

Правителството на светската турска държава не приема оставката му като религиозен лидер, но тази оставка имаше символическо значение за симбиотичните отношения между държавата и това обединение (уникален случай в Турция – б. р.). Турското правителство може да наложи вето на всеки кандидат за патриаршеския престол и изисква заемащият този пост да бъде турски гражданин. Това важи и за Цариградската патриаршия. Самият Светейши патриарх Вартоломей е турски гражданин, но най-подготвените за негови евентуални наследници не са и поради това текат преговорите между турското правителство и синодната канцелария в Истанбул за турското гражданство на задграничните архиереи. Това заведе през настоящата 2010 г., в която Истанбул е културната столица на Европа, и екипа на CNN, като на 27 август продуцентите Бил Уънър и Йесим Комерт излъчиха филм за изчезващото гръцко малцинство в Турция, поставяйки въпроса дали Вартоломей е последният православен патриарх в Турция? (Видео за посещението на Вартоломей I на родния му о. Имврос можете да видите тук: Кореспондентът на CNN в Истанбул Иван Уотсън изготви три части (1-ва част: 270-ят патриарх; 2-ра част: Изчезващите гърци на Турция; 3-та част: Следващото поколение), в които представители на крайно малцинственото гръцко население на Турция през 21 век споделят болката си, че докато преди 50-на години са наброявали повече от 100 000 души, то днес са останали едва ок. 3000, и ако през изминалия 20-то столетие все още се говореше за гръцко малцинство, то днес, в началото на третото хилядолетие, по думите на водача на Истанбулската гръцка общност Йорго Стефанопулос, турските граждани - православни гърци са просто един странен куриозитет.

След оркестрирания от турските власти антигръцки погром през 1955 г. по-голямата част от оцелелите емигрират от Турция. Но днешният турски министър по въпросите на Европейския съюз Егемен Багис споделя пред камерата, че „Турция преминава през преходен период, изграждайки много по-демократично, много по-проспериращо, много по-прозрачно общество.” През август 2010 г. турската държава и Вселенската патриаршия направиха историческа стъпка към помирение: хиляди православни християни участваха на 15 август в богослужение в древния манастир в Сумела, край турския черноморски бряг, където патриархът извърши света божествена литургия – първата след 80-годишно прекъсване. Там на въпроса дали се вижда като последния Цариградски патриарх Негово Светейшество отговори: „В никакъв случай. Ние вярваме в Божия промисъл и гаранциите, дадени ни от Самия Господ, че Църквата ще пребъде. Това е нашата вяра, нашето убеждение, нашата надежда, нашата молитва. Останалото оставяме в ръцете на Бога.”