Напълно съм убеден, че да се занимава с децата може всеки, който ги разбира и може да им предаде вярата си – не само умствените знания на религиозни теми, а горенето на собственото сърце и разбирането за Божиите пътища. Струва ми се, че в идеалния случай с това трябва да се занимават родителите у дома или такива хора от Църквата, които притежават съответните способности.

Има семейства, чиито деца са добре образовани православно, но в общия случай за родителите е по-трудно да научат детето си, отколкото за свещеника, защото детето слуша свещеника по различен начин. Наистина, на свещеника обикновено му е трудно да се занимава с това: той има и богослужение, и треби, и много други задължения.

При нас преди 38 години създадохме енорийско училище и оттогава то непрекъснато се разраства. Два пъти месечно след литургия има урок, после водят децата да поиграят в близкия парк, за да се опознаят по-добре. Много е важно те да образуват семейство, което в бъдеще да стане енорийска общност. През лятото им организираме лагер. Започнахме с малка група, а тази година (1987 – б. ред.) ще имаме сто човека. За руските мащаби това е капка в морето, но за нашите е много. Децата живеят заедно две седмици. Сутрин и вечер има молитва; провеждат се занятия по предметите на вярата на групи, занятия по ръкоделие, спорт, походи. И това създава между децата отношения, които им позволяват, когато поотраснат и стигнат до възрастта, в която младежите се опълчват против родителите си, да споделят впечатленията си или да търсят съвет и помощ не в училище или на улицата, а да отидат при своите приятели от лагера, от неделното училище (тоест в крайна сметка от Църквата) и, разбира се, да получат съвършено друг род отговори.

Преди да достигне мярата на християнин, детето трябва да стане просто човек. Ако прочетете притчата за козите и овцете (вж. Мат. 25 гл.), там въпросът е поставен ясно: били ли сте човечни, изпълнили ли сте мярата на истински човек? Само тогава можете да достигнете мярата на приобщеност към Бога… Затова трябва да учим детето на правдивост, вярност, мъжество, на такива черти, които правят от него истински човек; и, разбира се, трябва да го учим на състрадание и любов.

Ако говорим за вярата, трябва да преподаваме на децата Живия Бог – не устав, не някакви формални знания, а онзи огън, който Христос донесе на земята, за да може цялата земя, или във всеки случай всеки вярващ, да стане неизгаряща къпина, да гори, да бъде светлина, топлина и откровение за другите. И затова трябва да преподаваме именно Живия Бог, с примера на своя живот. Моят духовен отец ми казваше: никой не може да се отдръпне от света и да се обърне към вечността, ако не види в очите на поне един човек сиянието на вечния живот… Ето това трябва да се преподава: Живия Бог, вярата, реалността на Бога; всичко останало ще дойде от само себе си.

Не се възхищавам, когато методично учат децата, да речем, че животът на Иисус Христос е преминал така и така. Децата се нуждаят не от осведоменост, а от нещата, които могат да достигнат до тях; нужен им е жив контакт, който може да развълнува душата, да ги вдъхнови. Нужна е не просто историята като История. Нека разказите бъдат откъслечни – когато му дойде времето, те ще се наместят. Много е скъпоценно това, че детето често знае за Бога и за Божиите тайни повече от родителите си. И първото, на което трябва да се научат родителите му, е да не му пречат да знае, да не превръщат опитното знание в мозъчен катехизис. Не искам да осъждам катехизиса като такъв; но се случва детето да знае, а го заставят да формулира. И в момента, когато вместо да знае с цялото си същество, са го накарали да запамети някаква фраза или образ, всичко започва да умира.

Както вече казах, на детето не му помага особено да знае всички факти от Евангелието само като факти. Разбира се, ако човек обича някого, му се иска да знае, какво се е случило с него; но първо трябва да обикнеш, а след това да започнеш да събираш факти. Спомням си преподаването на Закон Божи в руската гимназия в Париж: на децата разказваха живота на Господ Иисус Христос; трябваше да се научи наизуст или някой тропар, или откъс от Евангелието; и всичко това „трябваше” да се прави, за всичко това се пишеха оценки наравно с аритметиката или естествознанието. И това само погубваше живото възприятие, защото не е ли все едно в каква последователност се е случило нещо?

Но, от друга страна, самите евангелски факти и разказите за тях са толкова интересни и красиви, че ако целта не е в заучаването им, а в приобщаването на децата към това чудо, то може да се получи нещо. В Лондон шест години се занимавах с деца от седем до петнайсетгодишна възраст. Те бяха прекалено малко, за да ги разделим в групи по възраст и беше много трудно да им се „преподава”. Затова сядахме около една дълга маса, избирахме някой евангелски откъс и го обсъждахме заедно. И понякога се оказваше, че някое пъргаво седемгодишно момченце може да бъде много по-жив събеседник от четиринайсетгодишния, и така трудностите се изглаждаха. Това зависеше от възприемчивостта, от реакцията, не само от ума, но и от цялата чувствителност. Така изучавахме неделните Евангелия, празничните Евангелия. Отначало им разказвах Евангелието колкото се може по-живо и цветисто, като тук-там използвах фрази от текста, но без задължително да го чета целия, защото много често евангелският текст е твърде гладък и вниманието на децата се плъзга по него. След това го обсъждахме и постепенно пристъпвахме към това, да прочетем текста такъв, какъвто е в Евангелието. Според мен, трябва да се създава жив интерес и жива любов, желание да се узнае какво следва по-нататък и защо.

В други случаи обсъждахме нравствени проблеми. Спомням си например как едно момче, Андрей, беше счупило прозорец вкъщи, и ние го помолихме да ни обясни защо чупи прозорци вкъщи? Не искам да кажа, че да се чупят прозорците на съседа е по-правилно, а защо въобще му е дошло наум? И между децата се получи голяма, жива дискусия относно случилото се. И постепенно в хода на дискусията започнаха да изплуват фрази от Свещеното Писание, описващи или характеризиращи онези настроения, които децата изразяваха. И тогава децата ми казаха: Но това е поразително! Всичко, каквото има в нас – и добро, и зло – може да се изрази с думите на Спасителя или апостолите. Значи там има всичко – аз целият съм в Евангелието, целият съм в Посланията… Ето това, мисля, е много по-полезно от заучаването.

Ето това е цялото ми, твърде оскъдно, знание за възпитанието на децата. Самият аз не съм бил вярващо дете, до петнайсетгодишна възраст Бог не съществуваше за мен и не знам как постъпват с детето, за да го възпитат във вярата. Затова не се захващам с малки деца, заемам се само с такива, с които мога да говоря аз самият, тоест на около 9-10 години. Знам и едно: над детето трябва да се молим. Бременната жена трябва да се моли, трябва да се изповядва, да се причастява, защото всичко, което се случва с нея, се случва и с детето, което очаква. Когато детето се роди, трябва да се молите над него и за него даже ако по някаква причина не се молите заедно с него. А за да се молите заедно, струва ми се, че трябва да потърсите молитви (може и да си ги съчините), които могат да достигнат до детето – не до детето изобщо, а именно до това дете. Какво го занимава, какво представлява то, как може да бъде самото себе си и да говори с Бога – това знаят само родителите, защото знаят как детето им говори с тях.

Има и още нещо: ние се изхитряме да превърнем в неприятно задължение това, което би могло да бъде чиста радост. Спомням си как веднъж, на път за църквата, минах да взема семейство Лоски (в Париж живеехме на една улица). Те се приготвят, облекли са три от децата, а четвъртото стои и чака, но него не го обличат. То попита: „Ами аз?”. А баща му каза: „Ти така се държа тази седмица, че нямаш работа в църквата! Да се ходи на църква е чест, привилегия; ако цяла седмица не си се държал като християнин, а като малък бяс, стой си в безпросветна тъмнина, стой вкъщи…”

А ние постъпваме точно наопаки, като казваме: „Хайде отивай, отивай да се покаеш, кажи на свещеника…” или нещо от този род. И в резултат на това срещата с Бога все повече се превръща в задължение, необходимост, а понякога и в много неприятна карикатура на Страшния Съд. Отначало внушават на детето колко страшно и ужасно ще бъде, когато станат явни греховете му, а след това насила го подкарват натам. Мисля, че това е лошо.

Децата при нас се изповядват от седем години, понякога малко по-рано или малко по-късно, в зависимост от това, дали са достигнали възрастта, когато могат да разсъждават за своите постъпки. Понякога детето идва и дава дълъг списък на прегрешенията си; и вие знаете, че прегрешенията е записала майката, защото тези провинения по някакъв начин тормозят нея. А ако попиташ детето: „Ти наистина ли чувстваш, че това е много лошо?” – то често поглежда учудено и казва: „Не…” – „Тогава защо го изповядваш?” – „Мама каза така…”

Ето това, според мен, не трябва да се прави. Трябва да се чака момента, когато детето вече има някакви нравствени представи. При първата изповед аз не го питам колко, как и в какво е съгрешило (не ви давам себе си за пример, просто разказвам какво правя аз). Казвам примерно следното: „Ето, ти вече си голямо момче (или момиче). Христос винаги ти е бил верен приятел; досега си приемал това като нещо естествено и разбиращо се от само себе си. Сега вече си стигнал до възрастта, когато на свой ред можеш да бъдеш верен приятел. Какво знаеш за Христос, което да те привлича в Него?”. Най-често детето разказва едно или друго нещо, което му харесва или го трогва в Христос. Аз отговарям: „Значи в това отношение ти Го разбираш, в това отношение Го обичаш и можеш да Му бъдеш верен и предан приятел, също както можеш да си верен и предан на приятелите си в училище или на родителите си. Можеш например да намериш начин да Го радваш. Как можеш да Го зарадваш? Има неща, които казваш или правиш, от които може да Го заболи…” Понякога децата сами казват нещо, понякога – не. В някои случаи можеш да подскажеш, например: „Лъжеш ли? Заблуждаваш ли другите при игра?”. На този етап никога не говоря за послушание към родителите, защото те често употребяват това средство, за да направят детето покорно, използвайки Бога като пределна сила, която да въздейства върху него. Старая се децата да не бъркат изискванията на родителите си със своите отношения с Бога. Като се съобразяваме с всяко дете, могат да се зададат различни въпроси (за лъжата или нещо друго) и да му се каже: „Е, добре. Зарадвай Бога с това, че повече няма да правиш еди какво си или поне ще се стараеш да не го правиш. А ако го направиш, покай се, тоест спри се и кажи – „Господи! Прости ми! Не Ти бях добър приятел. Хайде да се помирим!..” След това ела на изповед, за да може свещеникът да ти каже: „Щом се каеш и съжаляваш, мога от името на Бога да ти кажа, че Той ти прощава това. Но помисли си само: колко е жалко, че такава красива дружба е била развалена…”

Постът на децата трябва да се провежда разумно, тоест не така, че да се превърне в истинско и безсмислено мъчение, а да има възпитателен характер. Струва ми се, че за детето е по-важно да започне поста с някакъв нравствен подвиг. Трябва да му се предложи, да му се даде възможност да се ограничи в нещо, към което проявява по-голяма ненаситност и лакомия, а не да се лиши от една или друга храна. Доколкото може, то трябва да прави това със съзнанието, че по този начин доказва своята преданост към Бога, че побеждава в себе си едни или други отрицателни наклонности, добива самообладание и власт над себе си, че се учи да се владее. Постът трябва да се усилва постепенно, според възможностите на детето. Ясно е, че не е необходимо да се яде месо: вегетарианците никога не го ядат и все пак са живи и здрави, така че не е вярно, че детето не може да пости без месо. Но, от друга страна, трябва да се съобразяваме с това, какво е по силите на детето предвид здравето и издръжливостта му.

Превод: София Ангелова