Разказът на Мирa
Преди 9 години, когато бях на 17 – някой би казал най-хубавата възраст, с много приятели и купони, аз не мислех така. Имаше нещо, към което се стремях, но не можех да определя какво е то.
Не бях лишена от любовта на семейството си – от него получавах достатъчно любов и това, че нямах много приятели, беше ми трудно да завързвам контакти с хората, не беше проблем за мен. Бях една от най-добрите ученички в класа, но тъй като това не ми струваше много усилия, смятах че е не е кой знае какво. В последната година от гимназията имах един учител по литература, който ми предложи, ако имам желание, да ме подготви да кандидатствам в университет. Литературата, или по-точно българският език, беше един от много интересните ми предмети в училище, обичах да се занимавам и с деца и реших, че нищо не ми пречи да опитам да вляза Българска филология или някаква педагогика. Ходех на уроците по литература, но така и не седнах да науча нито една от темите, които писах през цялата година. Реших, че така или иначе, ако трябва да уча във висше училище само Господ може да ми помогне да го направя. Ще попитате “Знаела ли си, че има Господ? Вярвала ли си в Бог? От къде си решила такова нещо?”. Че има някакъв Бог знаех “от улицата” – нали всички по празниците ходят на църква, не съм знаела нищо повече за Бог, но бях твърдо убедена, че ако трябва да уча, само Господ е в състояние да ми помогне да се справя с конкуренцията.
И какво стана –имаше двама автори, върху чието творчество знаех че мога да пиша без проблем и темата на изпита бе свързана с поезията на един от тях. Резултатите от изпита бяха 70% двойки, но аз не бях в тези проценти. След това, още от първите занятия така се случи, че няколко пъти последователно попадах на разговори между двама мои колеги. Едната от тях четеше Библия, а другата и задаваше разни въпроси за Исус Христос. Стана ясно, че колегата, която четеше Библията ходи на църква. Един ден след занятия си тръгнахме заедно и аз я попитах в каква църква ходи, какво правят като се съберат. Тя ми каза: “Ела и виж!”. И аз отидох и видях – това не беше някакво специално място, но имаше нещо специално там. Отношенията между хората бяха много по-различни от това, което бях виждала до сега – те имаха нещо, което аз до сега нямах. Пожелах да разбера какво е то. Започнах да ходя на всичките им събирания и “видях” – това беше Любовта, която Бог бе излял в сърцата на всеки един от тях.
Отидох и видях: кой е Исус Христос, какво е дал Той на всеки един от нас; разбрах, че това е нещото, към което се бях стремяла и което не можех да определя – мир с Бога и с хората. Радост от това, че живея и животът ми има смисъл.Разказът на Мирa
Преди 9 години, когато бях на 17 – някой би казал най-хубавата възраст, с много приятели и купони, аз не мислех така. Имаше нещо, към което се стремях, но не можех да определя какво е то.
Не бях лишена от любовта на семейството си – от него получавах достатъчно любов и това, че нямах много приятели, беше ми трудно да завързвам контакти с хората, не беше проблем за мен. Бях една от най-добрите ученички в класа, но тъй като това не ми струваше много усилия, смятах че е не е кой знае какво. В последната година от гимназията имах един учител по литература, който ми предложи, ако имам желание, да ме подготви да кандидатствам в университет. Литературата, или по-точно българският език, беше един от много интересните ми предмети в училище, обичах да се занимавам и с деца и реших, че нищо не ми пречи да опитам да вляза Българска филология или някаква педагогика. Ходех на уроците по литература, но така и не седнах да науча нито една от темите, които писах през цялата година. Реших, че така или иначе, ако трябва да уча във висше училище само Господ може да ми помогне да го направя. Ще попитате “Знаела ли си, че има Господ? Вярвала ли си в Бог? От къде си решила такова нещо?”. Че има някакъв Бог знаех “от улицата” – нали всички по празниците ходят на църква, не съм знаела нищо повече за Бог, но бях твърдо убедена, че ако трябва да уча, само Господ е в състояние да ми помогне да се справя с конкуренцията.
И какво стана –имаше двама автори, върху чието творчество знаех че мога да пиша без проблем и темата на изпита бе свързана с поезията на един от тях. Резултатите от изпита бяха 70% двойки, но аз не бях в тези проценти. След това, още от първите занятия така се случи, че няколко пъти последователно попадах на разговори между двама мои колеги. Едната от тях четеше Библия, а другата и задаваше разни въпроси за Исус Христос. Стана ясно, че колегата, която четеше Библията ходи на църква. Един ден след занятия си тръгнахме заедно и аз я попитах в каква църква ходи, какво правят като се съберат. Тя ми каза: “Ела и виж!”. И аз отидох и видях – това не беше някакво специално място, но имаше нещо специално там. Отношенията между хората бяха много по-различни от това, което бях виждала до сега – те имаха нещо, което аз до сега нямах. Пожелах да разбера какво е то. Започнах да ходя на всичките им събирания и “видях” – това беше Любовта, която Бог бе излял в сърцата на всеки един от тях.
Отидох и видях: кой е Исус Христос, какво е дал Той на всеки един от нас; разбрах, че това е нещото, към което се бях стремяла и което не можех да определя – мир с Бога и с хората. Радост от това, че живея и животът ми има смисъл.
Разказът на Андрей
Спомням си, че преди да повярвам в Господ Исус Христос, Бог търпеливо ми се е разкривал и ме е водил при себе си. В годините на моето юношество бях изключително депресивна личност. Трудно намирах общ език с хората, общуването ми с тях по-скоро ме натоварваше и напрягаше, отколкото да ми доставя удоволствие. Бях доста самотен човек, не приемах болшинството от хората, а и те не ме приемаха. Това много ме депресираше. И въпреки, че сърцето ми изобилстваше от гордост, себелюбие, егоизъм, надменност, като цяло имах ниско мнение за себе си. Изобщо душата ми бушуваше в противоречия относно това какъв човек съм, какъв е смисълът на живота, за какво си струва да живея.
Когато бях на 20 години (1997) гордостта ми и неудовлетворението от собствения ми живот придобиха такава форма, че реших да погледна на света “отгоре” – да докажа на целия свят, че аз съм някой, личност и то не каква да е. Тогава Бог ми залепи “шамар” и ме постави буквално на колене. Всъщност, това беше моментът, в който Той ми се изяви. Това стана чрез един човек, който ми говореше за Бог и аз поглъщах жадно всичко, което чуех. Тогава разбрах, че Той съществува, виждах Го като Всемогъща Личност, която държи всичко и всички в Свои ръце. Но Го опознах и като безкрайно милостива Личност, защото тогава Той ме послуша и ме избави от тежкото положение, в което бях изпаднал.
Тогава ми попадна и една брошура, която ясно и точно обясняваше благовестието. Спомням си, че разбрах смисъла на това, което се казваше. Имаше и примерна молитва, чрез която човек можеше да се покае и да приеме Божия дар – спасението. Съшата вечер, когато прочетох всичко това, аз казах тази молитва.
Интересно е какъв въобще беше мирогледът ми в този монент, а пък и дълго след това. Смятах, че да вярваш в Бог е хубаво нещо, дори твърде логично нещо след като ние сме негови деца. Но не си давах ясна сметка какво става с вярващите хора и какво с невярващите. Не знаех, че всъщност вярващите и невярващите са хора от различно естество, хора които принадлежат на два различни свята. Не знаех, че да си вярващ човек, означава да си новороден в Господ Исус чрез Святия Божи Дух. Самият аз тогава не бях новороден.
Освен това вярата ми беше просто в Бог. Не съзнавах смисъла на Хрисовия кръст, спасението, благодатта. Не съзнавах, че именно Господ Исус Христос е центърът на вяратя на всички християни.
Сега, като си спомня за онези дни, с изумление откривам, че Господ тогава кротко и търпеливо ме е водил към себе си, стъпка по стъпка, с огромна и неизказана любов.
Аз обаче бях все още светски човек и светът си ме теглеше. Твърде бързо изоставих пътя, по който ме водеше Бог и се гмурнах в суетите на света.
И макар аз да бях позабравил за Бог, Той не ме беше забравил. Господ ми изпрати един човек, който малко по малко ме връщаше в пътя, по който Бог искаше да вървя.
Така през пролетта на 1999 започнах да посещавам християнското събрание на пл. Славейков. Малко време след това, двама стари във вярата християни – Здравко и Краси Ненови ме поканиха на вечеря с другия мой приятел. Онази вечер беше разтърсваща за мен. Здравко ясно и точно, в прав текст, ми обясни че аз не бях вярващ. Вярата на християнина трябва да има за център Господ Исус Христос, който умря за греховете на всички, които Го приемат. Освен това християните са нови хора, нови създания. А с мен не беше така.
Същата вечер, когато се върнах в къщи, бях все още потресен вътрешно. Паднах на колене, покаях се пред Господ Исус Христос и Го приех за мой Спасител с целия си разум, с цялото си сърце и с цялата си душа.
Вярвам, че това бе моментът, в който Господ окончателно ме доведе при Себе си. Вярвам, че това бе мометът, когато душата ми бе спасена, бях запечатан със Святия Дух и едно ново бебе в Христос бе родено.
Какво стана после? Започнах да чета Новия Завет и имах чувството, че Самият Господ ми говори изобилно чрез Словото си. В началото общуването с другите християни не ме привличаше особено, но много скоро изпитах огромна нужда да общувам с тях, да се съветвам, да споделям, да се моля с тях. Молитвите ми също се променяха. С удивление установявах, че Бог ме учи как да се моля, за какви неща да се моля. С двойно по-голямо удивление виждах, че на молитвите ми Той отговаряше.
Изобщо растях във вярата, в ходенето си с Господ Исус, в разбирането си на Словото му.
Имаше много моменти, в които разбирах нови и много важни неща, или пък Господ директно ме разобличаваше за нещо. Така се покайвах и се опитвах на няколко пъти да поставям ново и ново начало на отношенията ми с Господ.
Имах и други проблеми: не можех да се освободя от притеснението да свидетелствам спокойно на невярващите хора за моя Господ, не можех да благовествам спокойно; не можех с леко сърце да се разделя с целия си светски живот, не можех с леко сърце да променя приоритетите си в живота.
И сега не мога да кажа, че съм го направил. Бог го направи и продължава да го прави.
Сега, около 2 години след моето истинско повярване в Господ Исус и около 1 година след моето водно кръщение, аз се радвам на факта, че съм Божие дете, една спасена от осъждение за греховете си душа. Радвам се, че Той се прославя в мен и в това, което правя, радвам се да Му служа и напоследък Той отваря нови и нови хоризонти за това пред мен.
Мисията в живота ми е да свидетелствам за Господ Исус Христос и да Го изявявам навсякъде, където мога, и да разнасям Благата вест за спасението чрез Неговата жертва сред невярващия свят.
