Мнозина поставят въпроса: какво е да си християнин? Ето какво четем в произведението от ІІІ век, известно като „Послание към Диогнет” и приписвано на св. Юстин Мъченик: „Християните... водят наистина уникален и невероятен начин на живот. Те живеят в своето отечество, но са като пришълци; участват във всичко като граждани, но търпят всичко сякаш са иностранци. За тях всяка чужда страна е отечество, и всяко отечество – чужда страна... С други думи, каквото е душата за тялото, това е християнинът за света”.

Този текст ни посочва как се е самоопределяла раннохристиянската община. Независимо от събитията, случили се през многото столетия от написването на това послание досега, то всъщност се отнася за всеки един от нас. Ние действително живеем в своята страна, говорим на същия език, както и останалите, носим същите дрехи, но сме призвани да бъдем солта на земята и светлината на света.

Да си християнин означава да носиш особена отговорност: ние трябва да живеем като обикновени хора, но едновременно с това да изпълваме този живот с различно вътрешно и духовно съдържание. Следва да живеем така, че да помогнем на останалите да намерят онази истина, която ни се разкрива чрез Църквата и чрез християнската вяра. А за да се осъществи това, трябва да сме духовно силни.

Християнинът никога не е самотен

Сега няма да засягам темата за другите религии и форми на религиозен опит, а ще разкажа именно за християнския опит и за онова, което ни дава Църквата, ако наистина сме нейни пълноценни членове.

Християнинът никога не е самотен, защото той е член на църковната общност. В Църквата той се намира сред свои братя и сестри.

Не е възможно е да бъдеш християнин и да не ходиш в храма. Грешат и заблуждават себе си и останалите онези, които твърдят: „Бог е в душата ми, най-важното е да съм добър човек. Защо са необходими всички тези ритуали, защо трябва да се моля на Бога, щом Той така или иначе знае всичко? Защо да отправям молитви към светиите, след като мисля, че не се нуждаем от посредници в общуването между нас и Него?” Има цяла категория хора, които смятат себе си за вярващи и въпреки това намират всевъзможни оправдания да не ходят в храма и да не бъдат членове на църковната община.

Да имаш Бога в душата си не е достатъчно, за да се наречеш християнин, нещо повече: мнозина от онези, които твърдят това на практика живеят далеч от Бога. Да имаш Бога – означава постоянно да Го помниш и да насочиш към Него своя живот, да се намираш в състояние на непрекъснато богообщение чрез молитвата и църковните тайнства. С други думи, не можеш да носиш Бога в себе си, без да си член на религиозната общност.

Религия на силните духом

Християнството е религия на смелите. Това не означава, че слабият не може да намери себе си в християнската вяра. Църквата е отворена за всички: за праведни и грешни; богати и бедни; здрави и болни; силни и слаби. Тя дава възможност на слабите да придобият духовни сили, а на болните – ако не да се излекуват от телесните си болести, то поне да приемат болестта като Божие посещение, да я понасят с търпение и надежда в божественото милосърдие. Църквата помага на всеки да понася изпитанията, несгодите и бедите, които го спохождат през земния му път.

Тя, както казват светите отци, е духовна лечебница: място, където идваме, за да получим изцеление, преди всичко от греховния начин на живот, от греховните навици. Но Църквата е също и школа, която не може да бъде заменена от книги и учебни дисциплини в общообразователни или специализирани учебни заведения, защото е школа за духовния живот. Тази школа ни помага не само да изграждаме взаимоотношенията си с Бога, но и с хората и със света около нас. Именно поради това Църквата е източник на духовна сила: тя е способна и слабите да направи силни духом.

Чудото на духовното преобразяване

От историята на Църквата знаем за огромно множество хора, които влизат в нея като напълно безпомощни, но в нейните огради до такава степен укрепват духовно, че стават способни да просвещават другите със светлината на Христовото учение. Такива хора са апостолите. Когато Господ ги призовава, те са малограмотни или съвсем неграмотни рибари, които не могат да вършат нищо друго освен да хвърлят рибарските си мрежи. След като стават следовници на Спасителя и членове на християнската община, те са просветени от Светия Дух и в деня на Петдесетница получават мощна духовна сила, превърнала ги от прости рибари в образец за нравственост и духовен живот.

Подобно духовно преобразяване и нравствено възраждане се осъществява до ден-днешен с огромен брой хора по целия свят. От собствения ми опит на пастирско служение, което продължава повече от 20 години, мога да кажа, че съм срещал стотици измъчени и сломени от скръб, смазани от тежестта на своите грехове или пороци. Идват и наркозависими, в чийто образ сякаш не е останало нищо човешко. Въпреки това, чрез участието си в църковните тайнства, чрез промяна в начина си на живот те постепенно се отказват от наркотиците, присаждат се към плодородното лозе на Христовата църква, започват да пият от живителните му сокове и се освобождават от отровата, погубвала ги преди това. С очите си съм виждал духовното преобразяване, осъществило се с тези хора, понякога за твърде кратък период от време – само две или три години.

Според мен това е най-голямото чудо, на което днес можем да станем свидетели в християнската църква. То е видимо най-вече от пастирите, които следят развитието на духовните си чеда. Понякога ни питат: защо в древността са се извършвали чудеса, а сега – не? На този въпрос е лесно да отговорим: чудеса е имало в древността, има ги и сега; едно от тях е духовното преобразяване, което спохожда отделния човек в Църквата. Именно затова е необходима тя: в нея се постига обновяването на личността, а следователно и на обществото, защото животът на човешкото общество се променя към по-добро благодарение на духовното възраждане на всеки един от нас.

Младият християнин е призван да бъде мисионер

Каква е отговорността на младия християнин в съвременния свят? Всеки християнин е призван да бъде мисионер и апостол: младият и възрастният, здравият и болният, образованият и необразованият. Но тъй като младежите притежават много сили и енергия, които все още не са пропилени в ненужни и вредни неща, те могат да принесат особена полза за себе си и за обществото, ако се отнесат с цялата сериозност към своето християнско призвание.

Съвременната младеж е заобиколена от множество съблазни и идеологията, която властва в съвременния свят, не оставя пространство за духовното развитие на личността, за въплъщаване на християнските идеали в живота ни. В текста, който цитирах в началото на своето изказване, се казва, че християните не се отличават по външност от останалите хора. Вътрешната разлика с невярващите или вярващи, но „непрактикуващи” християни, трябва да бъде забележителна. За да бъдем „душа в тялото”, солта на земята и светлината на света, е необходимо да имаме много твърд вътрешен духовен и морален стожер, който не можем да придобием единствено чрез механичен отказ от каквото и да било.

Да намериш смисъла на живота

Огромно количество млади хора днес страдат не от недостиг на пари, развлечения или материални блага, а от липсата на смисъл в живота: те имат всичко, но не знаят за какво живеят. Този сериозен вътрешен конфликт довежда немалка част от тях до употреба на алкохол, наркотици, разрушителен начин на живот и понякога става причина за преждевременна смърт, дори самоубийства.

Безцелното, лишено от Бога, от висшия си смисъл, а следователно от висши нравствени ценности съществуване е онова, което ни предлага съвременният безбожен и секуларизиран свят. Потребителското общество предоставя на младия човек все повече възможности за удовлетворяване на материалните потребности. Дори системата на образование и възпитание, в частност онзи светоглед, който се пропагандира чрез средствата за масова информация, формират личности, чиято дейност е насочена предимно към потребление. Да взема от живота всичко – тази идея се проповядва от потребителското общество. Да придобия колкото се може повече: пари, успех, напредък в кариерата – това са идеалите, които се издигат в култ, в това число и сред съвременната младеж. В нищо да не се ограничавам, да се наслаждавам на живота, защото е кратък, няма да усетя как ще си отиде младостта: ето кое е веруюто на голяма част от младите. Ние, православните християни, трябва да им помогнем да осъзнаят, че не е възможно да откриеш смисъл в живота, ако личната скала от духовно-нравствени ценности е ориентирана основно към потребление, успех, кариера, към постигане на земно щастие и развлечения.

Осъзнавайки смисъла на нашия собствен живот, нека да помагаме и на останалите да разберат, че е необходимо да си поставят определена цел, която е духовно-нравственото усъвършенстване, за да може всеки от нас да стане по-добър и, както казва преп. Серафим Саровски: „хиляди около нас да се спасят”.

Църквата не е система от забрани

Понякога Църквата и нейното учение се възприемат от хората като система от морални забрани: вярващите не трябва да правят неща, които са достъпни за останалите. Тази представа е напълно погрешна. Действително, съществуват някои забрани или по-скоро препоръки, които Църквата дава – например да се въздържаме от греховни навици и пороци, които невярващите обикновено смятат за напълно естествени. Но тези забрани или препоръки са насочени към това да ни помогнат да живеем по-щастливо, животът ни да бъде по-пълноценен и да открием неговия смисъл.

Ще приведа няколко примера. Немалка част от съвременните младежи имат прекалено толерантно отношение към ранните или безразборни сексуални връзки. Те мислят, че няма нищо страшно, ако се „позабавляваш” в младостта. След това – казват те, – ще улегнем, ще създадем семейства и деца. Въпреки това безразборният полов живот, който има своето начало в твърде ранна възраст, нерядко води до трагични последствия.

Човекът, привикнал с лекота да се отдава на сексуални удоволствия, без да поема съответните морални отговорности, трудно би могъл да създаде пълноценно и здраво семейство. Той ще възприема своя сексуален партньор като обект на употреба и ще изгражда съпружеските отношения изключително върху телесното влечение: сега то съществува – добре, но ако утре отслабне, значи е дошло време за развод. Подобна съпружеска любов прилича на здание, построено върху пясък: сега има влюбеност, екстаз, а утре – нищо. Ще задухат ветрове, ще я залее водовъртежът на живота – и зданието ще рухне. Това е една от причините за нарастващото число разводи; огромен брой деца растат без един или двама родители; в нашата страна, както и в много други страни, е изключително висок броят на абортите.

„Семейното планиране”

Мнозинството от хората в съвременното общество не гледат на аборта като на престъпление. Възприемат го като напълно обичайно явление, като стандартна медицинска операция, която се извършва най-вече поради това, че жената, мъжът или и двамата съпрузи все още не са готови да бъдат родители.

Защо човечеството в продължение на много столетия се е размножавало? Защото съпружеската вярност, раждането и възпитаването на деца били важни духовно-нравствени идеали за хората. Ако семейството имало много деца, това се приемало като особено Божие благословение. Почетете от Стария Завет: безплодието се смятало за наказание или проклятие. В децата, в тяхното отглеждане и възпитание, хората откривали една от висшите цели на своето съществуване и благодарели на Бога за всяка рожба, която им е изпратена по Божи промисъл. Те не си представяли, че могат да абортират някои от децата си, а други – да родят и да отгледат.

Когато традиционният идеал за семейство бил забравен; когато семейството престанало да бъде приоритет; когато приоритет за мнозина станали материалното благополучие, кариерата, парите, а децата се оказали на „дъното” на човешките стремежи и желания, започнал спадът на раждаемостта, който продължава и в наши дни. За много семейни двойки днес детето е нужно единствено за да не се чувстват непълноценни и неосъществени. За човека, който днес иска да се смята за успешен, е важно да има дете, като правило – едно дете. Наличието на дете влиза в списъка със задължителните за щастието материални блага наред с къщата, колата, кучето, мъжа или жената. Две деца вече не са често срещано явление, три са рядкост, а многодетни семейства – такива почти няма да намерим в днешно време.

Християнската църква проповядва, че щастието за човека не се изразява в това самият той да изживее живота си, а да предаде живота на други, преди всичко на своите деца. Не само ние да се научим на нещо, но да научим и останалите. Блаженото щастие, което изпитват съпрузите при раждането на дете, не може да се сравни с щастието, което някой изпитва при осъществяване на идеалите на потребителското общество.

Затова системата от ограничения, които съществуват по отношение на половата сфера в Църквата, възприемани от множество млади хора като остарели и несъответстващи на съвременния живот, съществуват именно за да се осигури продължението на човешкия род; за да може животът по Божие благословение да се предава на нашите деца и внуци. Не само в материален, но преди всичко в духовен смисъл.

Зависимостите

Огромна опасност за съвременната младеж са различните видове зависимости. Зависимостта е медицински термин. Но в основата му лежи правилната и чисто медицинска представа за това, че човекът не е пълноценна личност, дори физическото му съществуване е застрашено, ако той няма в себе си духовно-нравствената основа, която да му помогне да избира своето поведение независимо от външните фактори.

Днес лекарите говорят за зависимост от алкохол, наркотици, тютюнопушене, секс. Всички тези зависимости са различни страни на един и същи феномен, който се характеризира с това, че човек не може или не иска да намери сили в себе си, за да живее без „допинг”, на него задължително са му необходими някакви възбуждащи средства в една или друга форма.

И юношата или девойката започват още от ученическите си години с бира, след това преминават към по-твърди алкохолни напитки. По-нататък това се превръща в проблем, в зависимост, с която те понякога не могат да се преборят през целия си живот, защото не просто привикват към алкохола, а придобиват биологично влечение към него. На такива хора им се струва, че ако не пият, „няма да имат настроение”, „няма да им върви приказката”, няма да бъдат щастливи. И всеки ден те очакват момента, когато ще могат да изпият първата чашка, след това втората, третата... Ако се появи биологична зависимост, човек вече няма сили да спре – тогава могат да му помогнат само неговите близки или продължително, но за съжаление невинаги успешно, лечение.

Затова не е ли по-добре още от самото начало да не привикваме нито към алкохол, нито към наркотици, нито към каквито и да е други видове пристрастяващи вещества.

Днес се появяват и нови форми на зависимост: например зависимостта от компютърни игри, когато се потапяме в света на илюзиите, вместо да живеем пълноценен живот. Мнозина прекарват часове в този илюзорен свят, като побеждават измислени противници, удържат виртуални победи, защото не са способни да намерят своето място и да постигат успехи в реалния живот.

Църквата призовава хората към истински и пълноценен живот. Това предполага известни ограничения не защото тя проповядва някакви остарели норми, а защото ако не се откажем от някои навици – изпадаме в зависимост от тях; ако не се откажем от илюзорните ценности – не можем да въплътим в живота си реалните ценности; ако не се откажем от „допинга” – ще изгубим вкус към истинския живот, към пълнокръвните удоволствия и радости.

Църквата може да даде на човека истинска радост – радостта, чрез която са просиявали нейните подвижници, като преп. Серафим Саровски, който бил отшелник и живеел при твърде оскъдни материални условия, в гората. Той бил лишен от удобствата, достъпни днес за хората, но винаги бил весел. Посрещал всеки обърнал се към него с думите: „Радост моя, Христос воскресе!” Бихме си помислили: хората идвали от света, достъпни им били всякакви материални блага и удоволствия – сред търсещите съвет и утеха от стареца имало заможни и състоятелни хора, но те отивали при преподобния, живеещ в бедност – със своите скърби и тревоги. И той умеел да ги вдъхновява за духовен подвиг, давал им сили да живеят и да продължат напред. Това означава, че непреходната радост се крие не е в материалните наслади и удоволствия, а в духовното преуспяване, тоест в пълноценния вътрешен живот. Именно такъв живот ни дава Църквата.

Църквата и тайнствата

Църквата е общност от хора, които са свързани помежду си чрез опита на молитвата и общението в тайнствата. Църквата не може да съществува без тайнствата; те са събития в живота на християнина, с помощта на които Бог му се открива по особен начин. Чрез тях се преобразяваме, защото тайнствата са момент, когато вещественото се превръща в невеществено.

Ще посоча пример. В тайнството Евхаристия хлябът и виното се пресъществяват в Христови Тяло и Кръв. Това се случва невидимо за физическите ни очи, но ние вярваме, че след молитвите на свещеника и на общността, след призоваването на Светия Дух и слизането Му върху хляба и виното, тези веществени предмети стават Тяло и Кръв Христови, стават носители на божествената енергия и Божието присъствие. Когато се причастяваме със светите Христови тайни, ние усещаме вътрешна духовна промяна.

Често обръщам внимание на това, че в думите на евхаристийната молитва, когато свещеникът или архиереят призовава Светия Дух, той Го измолва да слезе „върху нас и върху тези предлежащи дарове”, тоест върху нас, присъстващите в храма, и върху хляба и виното. В еднаква степен Светият Дух слиза върху даровете, за да ги пресъществи в Тяло и Кръв Христови, и върху вярващите, за да ги превърне в нова твар, да им дари нов живот и сили.

Духовното преобразяване се извършва в църковните тайнства, от които след тайнството Кръщение, откриващо ни достъпа до останалите тайнства, най-голямо значение има тайнството Евхаристия. Никъде и никога човек не може да се съедини по-пълно с Бога, освен в това тайнство, когато нашето тяло става Тяло Христово, а кръвта ни – Христова Кръв.

Има и други тайнства, чрез които се осъществява преобразяването на човека – например тайнството Изповед. Изповедта не е просто момент, когато отиваме при свещеника, за да назовем своите грехове или, както някои смятат, да споделим проблемите си и да получим съвет. Изповедта е преди всичко анализиране на собствения живот, поставяне на себе си пред съда на Божията правда, вглеждане в себе си: в това не успях, това е мой недостатък, а това е мой грях...

Мнозина изобщо не забелязват своите грехове и недостатъци. Струва им се, че всичко в техния живот е наред, а недостатъци имат само другите, и вместо да работят върху себе си, те започват да „поправят” чуждите пороци. Но хората много по-трудно се поддават на влияние и промяна отвън, отколкото в процеса на вътрешна работа върху себе си. В крайна сметка, такива хора се намират в постоянен конфликт с обкръжаващия ги свят, защото търсят сламката в окото на останалите, а не виждат гредата в собственото си око, както казва Спасителят.

Тайнството Изповед ни помага трезво и спокойно да осъзнаем какво ни отделя от Бога и чрез молитвата на свещеника, чрез опрощаването на греховете да получим нови сили да се борим със своите страсти. Дори ако след изповедта не настъпи някаква радикална промяна в начина на живот, тя е необходима, защото ни напомня за нашия християнски дълг, за нашето християнско призвание.

Всички църковни тайнства дават възможност да придобием нов живот. Именно затова е важно не само да бъдем християни по убеждения, а да водим християнски начин на живот. Не само да изповядваме християнството, но да бъдем въцърковени хора. Трябва да помним, че приобщеността ни към Църквата и изповядването на християнската вяра оказват радикално положително и преобразяващо въздействие върху нравствения облик на личността.

„Да ходиш пред Бога”

Християнин не е само онзи, който изповядва, че Христос е въплътилият се Бог и който редовно се изповядва, причастява, ходи в храма в неделни и празнични дни. Християнинът е човек, чийто живот е ориентиран към евангелските идеали и християнските духовно-нравствени ценности; който сверява всяка своя постъпка и всяка своя дума с високата летва на Христовото учение.

Тази отговорност лежи върху всички нас и може би преди всичко върху младото поколение християни. Ние сме длъжни много сериозно и отговорно да се отнасяме към своето християнско призвание, да живеем достойно, да четем Евангелието и творенията на светите отци – не само за да черпим информация за основите на нашата вяра, но и за да се учим как да живеем и как да постъпваме. Истински християнин е само онзи, който живее според Евангелието; за когото християнството не е просто система от интелектуални убеждения, светоглед, а начин на живот. Това е човек, чийто живот е проникнат от усещането за Божието присъствие и предстояние пред Бога.

От Стария Завет знаем израза „ходя пред Бога”. В Свещеното Писание четем за царе, които са ходели пред Бога и са вършели „угодното в Божиите очи”, както и за онези, които не вършели Божието дело, а се покланяли на идоли. Младите хора днес също изповядват множество измамни ценности. Важно е да не се поддаваме на изкушенията на света около нас, да не почитаме тези лъжливи кумири. Нашият единствен духовен ориентир следва да бъде Христос, а поведението и животът ни да се ръководят от абсолютните ценности, които изграждат основата на духовно-етичното учение на Църквата. | www.pravmir.ru

Доклад от Форума на православната младеж, 16 януари 2010, гр. Пенза

Превод: Радостина Ангелова